Защо каним най-добрите изпълнители в света

Преди време имаше период, в който Софийската филхармония нямаше много гости от чужбина, но даваше път основно на млади и не толкова млади български музиканти. Чуваха се тогава мнения, че оркестърът е западнал, че никой уважаващ себе си музикант с международно име не би дошъл вече при нас. Не беше вярно, но се разпространяваше. И аз го запомних.

През последните години Филхармонията смени своята политика и на нейната сцена могат да се видят някои от най-обичаните музиканти от България и от световните сцени. Марин Алсоп в Софийската филхармония, Рамон Варгас в Софийската опера, Хосе Кура в Пловдив — България бавно се променя! Прекрасни изпълнители, с които да се гордеем, у нас винаги е имало, а и българи винаги е имало по големите световни сцени — но те са постигали всичко със собствен тежък труд, представлявайки основно себе си. Моят вътрешен кошмар винаги е бил друг: затварянето на българските сцени в самите себе си и откъсването ни от културната карта. През последните години не само отново се отваряме към света, но и той започна постепенно да се отваря към нас.

И съответно сега се натъквам на обратните мнения — че това едва ли не е грешка, че сцената на Националния оркестър трябва да е основно и само за български музиканти, по възможност сега прохождащи.

Възможно е и да е така. Въпрос на гледна точка. Разбирам и тревогата зад тези мнения — младите ни музиканти наистина имат нужда от сцена и шанс. Имат, разбира се. Но според мен двете неща не се изключват, а напротив. Ето защо каним едни от най-добрите изпълнители в света, без да се интересуваме къде живеят и каква националност имат:

— За да не се чувстваме извън света, сякаш съществуваме встрани от него.

— За да имат младите възможно най-пълна картина на действителността и да знаят с какво да се сравняват и към какво да се стремят.

— За да не е нужно да пътуваме до Виена, Берлин или Лондон, за да видим любимите си изпълнители.

— Защото това обогатява във всеки един смисъл собствения ни културен живот.

— Заради собствения ни имидж — у дома и по света.

— За да виждат младите хора смисъл в професията си и да искат да се развиват в нея, без това непременно да ги води до мисълта, че развитието минава задължително през напускане на България.

— Защото всеки, който се затваря в себе си, губи реална представа за действителността и в крайна сметка изостава от света.

— Защото когато си със статут на „национален“ и „представителен“, си длъжен да представяш на тези, които са ти се доверили, не просто „нещо“, а възможно най-доброто, при това във възможно най-доброто изпълнение.

— И защото всеки, който има самочувствие, че е добър в това, което прави, следва да има възможността да премери сили с най-добрите!

А че така мислят и другите, лесно се проверява. Наскоро отидох до Музикферайн да си взема програмата им за следващия сезон. Когато спрях да разглеждам, бях стигнал до страница 54. От общо 252. Измежду гостите им прочетох имена като Даниел Баренбойм, Кристиян Тилеман, Андрис Нелсонс, Леонидас Кавакос, Кирил Петренко, Йонас Кауфман, Рикардо Мути, Саймън Ратъл, Андрас Шиф, Южа Уанг, Херберт Бломщед, Марин Алсоп...

Знам, ще кажете — не се мерѝ с Виена, те са прекалено високо. Чувал съм го често. Но през 2019 година със Софийската филхармония гостувахме в Загреб и в гримьорната ми имаше афиши от последните няколко сезона: Иво Погорелич, Джошуа Бел, Гидон Кремер, Джон Малкович (мхм!), Елина Гаранча, Найджъл Кенеди, Херберт Бломщед... Ще кажете — това беше преди Ковид, пък и малка Хърватия не се брои. Добре. Филхармонията в Прага тази есен ще има концерти с Якуб Хруша, Семьон Бичков, Майкъл Тилсън Томас, Южа Уанг, Кристиян Тецлаф, Андрас Шиф. Прага не се брои, ще кажете, прекалено близо е до Австрия и Германия. Добре. Истанбулската филхармония през последните сезони е представила горе-долу всички — от Максим Венгеров и Миша Майски до Хилари Хан, Рене Флеминг и Ланг Ланг, а по време на затварянето продължи концертите си онлайн, без публика и със свободен достъп. Истанбул не се брои — частен оркестър, имат пари. Тогава Букурещ: там всичко е оставено в ръцете на държавата, като у нас, а тази есен ще чуете Кристоф Ешенбах, Юлия Фишер, Владимир Юровски, Виктория Мулова, Гил Шахам, Рамон Варгас... А Белград е само на 400 километра — след десетина дни Белградската филхармония свири Бетовен и Брамс. Със Зубин Мета.

Знам, че каквото и да прави Националната ни филхармония, някой няма да е доволен. Но както преди, така и сега, нейните концерти са предназначени основно не за „разбиращите“, а за обичащите музиката. Впрочем, точно това означава думата „филхармония“ — обичащи хармонията.

Разбира се, можем отново да сменим политиката си и да заменим глобалните идеи с локални. Това би направило живота на някои от нас значително по-лесен и по-спокоен. Но наистина ли ще ни направи по-щастливи? Или ще ни върне към депресивната теза, че никой за нищо не ни зачита и от нас така или иначе нищо не зависи?

Така че, ако обичате музиката, заповядайте някой ден в зала „България“. Ще ви хареса.