Затварянията и доверието на публиката

През март здравните власти решиха да отворят почти всичко — но без изкуствата. Заразените се качиха и това не беше изненада за никого. В края на март, заради покачените числа, ни затвориха за десет дни. За Софийската филхармония, която работи при стриктно спазване на всички правила, това означаваше падането на три разпродадени концерта — на Светлин Русев, Людмил Ангелов и Марта Аргерич, като концертът на последната се готвеше от три години.

Спомням си вечерта преди едно от тези затваряния. „Утре вероятно е последният ни концерт, преди отново да ни затворят. Заповядайте, струва си“ — това беше цялата ни реклама. Свирихме с Елена Башкирова и Йоханес Вилднер. После зачакахме.

Проблемът с тези непрекъснати затваряния и отваряния не се изчерпва с икономическите и творческите последици за съставите. Непоносимо болезненият проблем е, че публиката губи доверие, че нещата изобщо ще се случат. Вчера шефът на РЗИ обяви минаване в червена зона. Днес министерството на здравеопазването опроверга. Но птичката е изпусната — хората започнаха да пишат и да се отказват от билети за събития, които готвим от повече от година и половина, някои — от над две години.

Разбирам, че решенията на здравните власти не са лесни. При обикалящ наоколо вирус, ако всички се държим като развързани, рано или късно следват ограничения — в интерес на здравето на хората, и това не го оспорвам. Моля само за едно: предвидимост и мяра в изявленията. Защото една изпусната дума струва на сцените месеци труд и къс доверие, което се гради с години.

И съществува съвсем сериозната опасност, когато всичко това приключи, вече да сме се превърнали в „културно наследство“. Нищо на този свят не ни се полага — включително бъдещето на собствената ни култура.

А смешното е, че някой ден изведнъж ще се окаже, че имаме повече продадени билети от разрешения капацитет, и отново ще се чудим какво да правим.