Житейската гравитация

Има хора, които се осмеляват да мечтаят. Има и други, които не смеят да го направят, но понякога се оставят да бъдат поведени от мечтателите. Има и трета група - те не могат да мечтаят и също така мразят, когато виждат, че други не се страхуват да се борят за мечтите си.

Аз мечтая. Понякога мечтите ми ме понасят нависоко, друг път не успявам да ги достигна и падам. Но се изправям и продължавам. Защото си струва. Случва се понякога да съм бавен и сякаш некоординиран, когато ме докопа някой от третата група. Но после се отърсвам и продължавам.

Чудно ми е, какво ли би се случило, ако повече хора от втората група захвърлят страховете си и полетят...

Колко странно нещо е житейската гравитация...

Понякога се катериш нагоре, полагаш безпределни усилия, пристигаш и се оказва, че си достигнал дъното. Тотално обезкуражаващо.

За да сме честни, случва се и безумието да пропадаш дълго и страшно и в момента, в който успееш да се захванеш за нещо, се оказваш на километри по-високо от началната точка...

Обаче и двете са неприятни усещания, защото губиш усещането за база/основа под себе си, а за някои хора (такива като мен) то е много важно.

С което не казвам, че не обичам да летя. Но за летенето трябват крила, а хората са в повечето случаи добре оборудвани с ножици.

Е, и с метла става... Важното е да преодолееш гравитацията.