Ая

1.

Хората вървяха из парка в следобедния час – едни забързани за работа, други – успели да откраднат време за спокойна разходка. Нито едните, обаче, нито другите забелязваха малкото момиче, което подаваше глава измежду храстите и любопитно наблюдаваше преминаващите покрай него. Момичето беше свикнало с това и дори предпочиташе да остава незабелязано, защото спомените от крещящите по него деца и подозрителните и изпълнени с едва прикрита погнуса погледи на възрастните, все още бяха достатъчно болезнени, за да го карат да се присвива всеки път, когато някой случайно обърнеше глава в негова посока. Беше на 14 години и, противно на първото впечатление, не беше грозно. Изпокъсаните и покрити с какви ли не петна дрехи, обаче, както и сплъстената и немита със седмици коса, успяваха да прикрият от евентуалния наблюдател естествената му красота. А може би не я прикриваха. Може би хората просто не гледаха. Ая беше научила това рано.

Свиваше рамене, когато някой минаваше твърде близо, и отстъпваше още преди да ѝ кажат да се махне. Сутрин по алеята към голямото училище минаваха раници. Така ги виждаше тя — не деца, а раници, които си имаха деца. Нейната торба беше найлонова, с изтрит надпис от някакъв магазин. Вътре държеше две сухи филии, намерени зад пекарната, парче червен молив без връх, счупено пластмасово куче и малка кутия от бонбони. Кутията беше празна. Миришеше леко на шоколад, особено в топлите дни. Понякога Ая я отваряше, доближаваше я до лицето си и си представяше, че вътре още има нещо. Не беше шоколад. Но беше по-добре от нищо. После затваряше капака внимателно, сякаш миризмата може да избяга.

Мястото зад храстите си беше нейно. Е, не наистина, разбира се. Оттам виждаше пътеката, чешмата, пейката с лющеща се зелена боя и част от езерото, което възрастните наричаха „декоративно“. За нея си беше съвсем истинско. Имаше вода, камъни, жаби през пролетта и понякога някоя патица, която идваше незнайно откъде, стоеше два дни и изчезваше. От другата страна имаше изкуствена пещера. Когато са я строили, някой сигурно си е представял деца, смях и снимки за откриването. Може и да е имало такива неща. Сега майките я заобикаляха, а бащите хвърляха по един поглед, колкото да проверят дали вътре няма нещо опасно. За Ая тя беше дом. Дом… Не обичаше тази дума. Казваха я хора, които имат къде да се върнат. Нейният дом беше нисък, влажен, миришеше на застояла вода и стара пръст.

Вътре, зад един по-голям камък, беше скрила стар чувал, няколко вестника и пластмасова бутилка. Толкова. Или почти. Имаше и други неща, за които не говореше. Тогава още вярваше, че ако не говориш за нещо, то по-трудно ти го взимат. Глупаво, но удобно вярване. В онзи следобед беше гладна. Не онзи глад преди обяд, дето човек го търпи с мисълта за супа. Нейният беше стар. Беше се настанил в стомаха й и бе сякаш станал част от нея. Миризмата на печени кестени от далечната алея я дразнеше чак физически. Да види сладолед в ръката на едно дете ѝ се видя почти обидно. Ая извади едната суха филия, отчупи малко парче и го сложи в устата си. Дъвчеше бавно. Понякога това успяваше да излъже стомаха ѝ за минута. Тъкмо тогава видя и момичето. Беше приблизително на нейната възраст, или може би малко по-малко, и вървеше с жена, която вероятно беше майка ѝ.

Или поне така изглеждаха майките в представите на Ая – с хубаво палто, подредена коса и онзи особен начин на вървене, по който личеше, че никой няма да ѝ оспори мястото на света. Момичето носеше светло яке, бели обувки и червена шапка. Всичко по нея беше чисто. Дразнещо чисто. За миг Ая я намрази. После я досрамя, но първо я намрази. Изведнъж момичето спря и погледна към храстите. Ая замръзна. Майката продължи няколко крачки, преди да разбере, че дъщеря ѝ не върви до нея.

— Софи?

Момичето не отговори. Стоеше на едно място и гледаше към храстите. Право към Ая. Нямаше страх в погледа ѝ. Нямаше и погнуса. Ая нямаше навик да среща такъв поглед. Ако я бяха напсували, щеше да знае какво да направи. Ако я бяха подгонили, щеше да избяга. Ако я бяха посочили с пръст и се бяха засмели, щеше да се скрие по-дълбоко между клоните. Но това момиче просто я гледаше.

— Софи, хайде! – каза жената, този път малко по-нетърпеливо.

— Мамо, там има момиче.

Ая се сви. Ето го. Жената се приближи бързо, погледна към храстите и лицето ѝ се промени. Не много. Богатите хора умееха да не показват всичко. Или поне така ѝ се струваше. Но достатъчно. В очите ѝ се появи онзи познат поглед, който караше Ая да се чувства като нещо паднало на земята, което човек не иска да докосва.

— Не гледай натам, Софи. Ела.

— Но тя е сама.

— Ела, казах!

Момичето не помръдна. Ая не разбираше защо. Нали ѝ бяха казали да тръгва? На Ая, когато някой възрастен ѝ кажеше да се маха, тя се махаше. Бързо. Понякога това спестяваше шамар.

— Ти гладна ли си? – попита момичето.

Майката рязко я хвана за ръката.

— София!

Ая не отговори. Не защото не беше гладна. Напротив! Въпросът я уплаши. Грубостта поне се познаваше. С добрината човек трябваше да внимава. Момичето се освободи от ръката на майка си, отвори малката си раничка и извади нещо, увито в салфетка.

— Сандвич е. С кашкавал. Не го искам. Тоест, искам го, но ти май го искаш повече.

Странна логика. И все пак работеше. Майката изглеждаше ужасена. Не точно от Ая. По-скоро от това, че собственото ѝ дете нарушава някакъв ред, невидим за Ая и очевидно много важен.

— София, веднага се върни!

Но София вече беше оставила сандвича на края на алеята и се беше отдръпнала бързо назад, като човек, който не иска да подплаши животно. Ая погледна към храната. После към момичето. После пак към храната. Не излезе веднага. Не искаше. Имаше си някакво достойнство, колкото и смешно да звучи това при дете, което се крие в храстите и гледа сандвич. Ая не искаше да се хвърли върху сандвича. Не искаше да покаже колко много го иска. Не искаше да бъде жалка. Изчака. София, обаче, също чакаше. Майката въздъхна. От онези въздишки, с които възрастните уж разрешават нещо, за да не покажат, че губят битка.

— Добре. Пет минути. И после тръгваме.

Така започна. Не приятелството, не още. Първо беше сандвичът. После бяха още няколко сандвича в различни дни. После една ябълка. После шоколадово десертче, което Ая изяде толкова бавно, че София се разсмя и каза, че така никога няма да свърши. Едва дни по-късно дойде и първият разговор.

— Как се казваш?

Ая я погледна подозрително.

— Защо?

— Ами защото не мога всеки път да те наричам „момичето от храстите“.

— Така ли ме наричаш?

— Ами не. Всъщност, наричам те тайно „горската принцеса“.

Ая се задави с парчето ябълка.

— Какво?

София се засмя. Смееше се леко, без да се пази от смеха си. Ая пак я намрази за миг. После, разбира се, я хвана срам. Това също беше досадно.

— Горска принцеса. Живееш в парка, криеш се в храстите, имаш си пещера...

— Не съм принцеса.

— Откъде знаеш?

Ая се замисли. Въпросът беше глупав. Естествено, че не беше принцеса. Принцесите имаха рокли, замъци и хора, които ги търсят, ако не знаят къде са пет минути. Ая можеше да изчезне за седмица и най-много пазачът да се зачуди къде е торбата ѝ. И въпреки това, въпросът беше странно приятен. Откъде знаеше?

— Казвам се Ая.

София прие името почти тържествено.

— Ая. Хубаво име.

— Не знам. Само него си имам.

Това изречение накара София да замълчи. Ая видя как в очите ѝ се появява нещо ново. Не точно жалост. Жалостта тежи повече. Това беше друго — опит да разбере, макар и несполучлив. София не разбираше. Нямаше и как да разбере. Но поне се опитваше, а Ая не беше свикнала и на това.

— А аз съм София. Но всички ми казват Софи. Е, освен когато ми се ядосат.

— Аз ще ти казвам София.

— Защо?

— По-хубаво е.

София се усмихна.

— Добре. Тогава само ти ще ми казваш София.

Така и стана. Оттогава Ая казваше името ѝ различно. Не знаеше как точно. По-тихо, може би. Следващите седмици бяха най-хубавите в живота на Ая. Не че животът ѝ се промени кой знае колко. Продължаваше да спи в пещерата. Продължаваше да се крие от пияниците вечер. Продължаваше да търси храна и да избягва големите момчета, които понякога идваха в парка, за да доказват силата си върху онези, които не можеха да се защитят. Но вече имаше следобедите. София идваше почти всеки ден. Понякога с майка си, понякога с баща си, понякога с възрастната жена, която я гледаше и която се оказа доста по-малко ужасена от Ая, отколкото родителите на София. Казваше се леля Марта, макар че не била истинска леля. И това беше странно. Богатите хора явно можеха да си позволят и фалшиви лели. Леля Марта първа донесе гребен.

— Не може така, дете, косата ти е станала на възел.

Ая се отдръпна.

— Няма нужда.

— Има.

— Не искам.

— Знам. Но пак има.

Беше неприятно и болеше. Леля Марта се опитваше да бъде внимателна, но някои възли не се разплитат лесно. В косата, а и другаде. Ая стискаше зъби и се стараеше да не плаче. София седеше срещу нея и я гледаше с толкова сериозно съчувствие, че на Ая ѝ стана смешно.

— Какво ме гледаш така? Няма да умра от гребен!

— Не знам. Изглежда страшно.

— Гребенът?

— Не. Да си толкова смела.

Ая не знаеше какво да отговори. Не се беше смятала за смела. Смелостта, доколкото разбираше думата, беше за хора с избор. Тя само стискаше зъби. Но ѝ хареса, че София го нарече смелост. Ая наведе глава, за да не се види, че ѝ е станало приятно.

После дойдоха дрехите. Майката на София не беше съгласна. Това се виждаше отдалече. Но София явно беше наследила отнякъде упорство, пред което дори хубавите палта и подредените прически отстъпваха.

— Това са мои стари дрехи – каза тя, подавайки торба. – Малко са ми малки.

Ая погледна вътре. Имаше пуловер, панталон, чорапи и синя блуза с нарисувана птица.

— Не мога.

— Защо?

— Не знам. Не мога.

— Можеш. Аз ти ги давам.

— А майка ти?

София погледна назад към алеята, където майка ѝ стоеше с лице на човек, който търпи цивилизационна катастрофа от възпитателни съображения.

— Тя ще свикне.

Ая не беше сигурна. Възрастните рядко свикваха с неща, които нарушават удобството им. Но взе торбата. Същата вечер, скрита в пещерата, тя облече синята блуза. Птицата на нея беше с разперени крила. Ая дълго я гледа. После легна, завита със стария чувал и за първи път от много време заспа с мисълта, че може би светът не е изцяло лош. Не добър — чак пък добър не. Но не изцяло лош. За тази вечер стигаше. С времето София започна да ѝ носи книжки. Първата беше с приказки. Ая можеше да чете, макар и бавно. Беше ходила на училище някога. Не много. Достатъчно, за да помни буквите и недостатъчно, за да има свидетелство, което да доказва, че съществува в някаква официална подредба на света.

— Ще четем заедно – каза София.

— Защо?

— Защото е хубаво.

— Да четеш?

— Не. Заедно.

И те четяха. Седнали зад храстите, скрити от света, двете момичета четяха за царе, феи, проклятия, вълшебни предмети, изгубени деца и намерени царства. Ая не харесваше много приказките, в които накрая всичко се оправяше. Струваха ѝ се неистински и по някакъв начин нечестни. Но ги слушаше. Харесваше това, че София ѝ чете. Гласът ѝ правеше дори лъжливите истории красиви. Един ден София я попита:

— Ая, ти имаш ли семейство?

Въпросът дойде внезапно. Детски въпрос — направо в темата, за която не желаем да говорим.

— Не.

— Никакво?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

Ая взе едно сухо листо и започна бавно да го къса на малки парченца.

— Бях малка. Не помня добре. Имаше жена. Мисля, че беше майка ми. Или може би не. Не помня. После имаше други хора. После нямаше никого.

София мълчеше.

— Не е страшно – добави Ая, когато мълчанието ѝ стана тежко. – Свиква се.

Лъжа, естествено. Ая го разбра още докато го казваше и се ядоса – мразеше да лъже! В този момент София се приближи и я прегърна и тя се вцепени. Не защото беше неприятно, точно обратното. И това беше най-лошото. Беше толкова хубаво, че тялото ѝ не знаеше как да реагира. В първия момент ѝ се прииска да избяга. После ѝ се прииска да остане така завинаги. Накрая просто седеше неподвижно, докато София я държеше.

— Аз ще съм ти семейство – каза София – ще сме сестрички.

Ая се засмя. Кратко и неловко.

— Не става така.

— Защо?

— Не знам. Просто не става.

— Става.

— Родителите ти няма да са съгласни.

— Аз не ги и питам.

Беше толкова абсурдно, че Ая се засмя истински. София също. За няколко секунди бяха само деца. Две момичета зад храстите, което, честно казано, пак не беше кой знае каква победа над света, но си беше нещо. Хората минаваха край тях. Никой не се впечатли. Денят продължи, сякаш нищо особено не се е случило. Но не и за тях…

Първият знак беше, че София не дойде два дни. Ая се притесни още на първия, но си каза, че вероятно има уроци. Или гости. Или нещо от онези неща, които богатите семейства правят, за да запълват времето си, когато не са принудени да търсят храна. На втория ден вече не успя да се самоизлъже. Стоя почти до здрач зад храстите, гледайки алеята. Всяко момиче с червена шапка я караше да се изправя. Всяка жена с хубаво палто я караше да задържа дъх. София, обаче, не дойде. На третия ден дойде леля Марта. Сама. Ая я видя отдалече и някак си разбра. Още преди думите. Не с ума си, а с онова особено чувство в корема.

Леля Марта носеше торба. Не се усмихваше.

— Здравей, дете.

— Къде е София?

Жената въздъхна.

— Ая...

— Къде е?

— Преместиха се. Баща ѝ получи работа в друг град. Заминаха вчера сутринта.

Ая я гледаше. Не разбра веднага. Или разбра, но отказа да го приеме. И това се случва -понякога човек разбира и пак не приема.

— Не. Тя щеше да ми каже.

— Искаше. Много искаше. Но всичко стана бързо. Майка ѝ... – леля Марта замълча. Явно дори тя не искаше да довърши. – Остави ти това.

Подаде торбата. Ая не я взе.

— Не.

— Ая...

— Не я искам.

— Вътре има дрехи. И малко храна. И писмо.

Писмо. Тази дума я удари по-силно от останалите. София беше написала нещо. Значи не беше забравила. Значи не си беше просто тръгнала. Значи... Значи пак я нямаше… Взе торбата. Леля Марта посегна да я погали по главата, но Ая се дръпна.

— Ще се върне ли?

Жената не отговори веднага. Познаваше това. Добрата новина не кара хората да мълчат толкова.

— Не знам, дете.

— Тя каза, че ми е семейство.

Леля Марта сведе поглед.

— Знам.

— А семейството не си тръгва.

Тук вече жената се разплака. Тихо. Неловко. Сякаш плачът ѝ беше излишен и тя самата го разбираше. После остави още една малка торбичка до краката на Ая.

— Това е от мен. Не казвай на никого. И... пази се.

„Пази се“. Глупаво пожелание. Леля Марта си тръгна. Ая остана неподвижна дълго време. После седна зад храстите, отвори торбата и извади писмото. Беше в плик, на който с големи и малко криви букви пишеше: За Ая. От София. Разкъса го внимателно, сякаш вътре имаше нещо живо. „Ая, Моля те, не ми се сърди. Не искам да тръгвам. Казах на мама и татко, че трябва да се сбогувам с теб, но мама каза, че няма време, а татко каза, че ще се върнем някой ден. Не знам дали е вярно, но аз ще се върна. Обещавам. Ти си най-добрата ми приятелка. И не, не казвай, че не става. Става! Аз съм решила! Оставям ти книгата с приказките. Онази, която не харесваш, защото накрая всичко се оправя. Искам да я пазиш, защото може би понякога нещата наистина се оправят, само че по-бавно, отколкото в книгите. Моля те, пази се и не стой на студено. И не забравяй, че имаш мен. София.“ Ая прочете писмото веднъж. После втори път. После трети. На четвъртия вече не виждаше буквите. Не плачеше шумно. Не беше такъв плач.

Сълзите тръгнаха сами, преди тя да разбере. В един момент буквите се размазаха и това я изплаши повече от всичко. Избърса бързо листа с ръкава си и го прибра обратно в плика. Не! Това нямаше да позволи. Нека я гонят, нека не я виждат. Писмото нямаха право да ѝ вземат. Същата вечер, в пещерата, Ая отвори кутията от бонбони, която още пазеше леката миризма на шоколад, и сложи вътре писмото. До счупеното куче и парчето червен молив. После легна, завита със стария чувал, облечена в синята блуза с птицата. Навън вятърът движеше дърветата. Листата шумяха, сякаш някой шепнеше нещо важно, но прекалено тихо, за да бъде разбрано. Ая гледаше входа на пещерата. Чакаше да чуе стъпки. Стъпки нямаше. София също. Имаше парк. Имаше студ. Имаше тъмнина. И едно момиче, което за кратко бе повярвало, че може да бъде нечие семейство.

На сутринта хората отново вървяха из парка – едни забързани за работа, други – успели да откраднат време за спокойна разходка. Но нито едните, нито другите забелязваха малкото момиче, което подаваше глава измежду храстите. Само дето вече не гледаше любопитно. Чакаше. А очите ѝ бяха станали по-стари от лицето.

2.

Ая беше на двадесет и две години, когато окончателно престана да чака София. Не защото реши така. Решенията изискват сила, която тя отдавна ползваше за по-дребни неща – да намери храна, да не замръзне, да не бъде забелязана от грешния човек... Не че имаше конкретен ден, в който да си го каза. Не, нямаше никаква вътрешна церемония. Не затвори врата, не прибра спомените, не продължи напред. Такива неща обикновено ги пишат хора, които имат къде да продължат. При нея бе различно – първо забеляза, че отдавна не е поглеждала към алеята в часа, в който някога е идвала София. После разбра, че вече не помни точно гласа ѝ. След това лицето ѝ започва да се размазва в паметта ѝ. И накрая остана само едно усещане – че някога е имало човек, който я е наричал сестричке, макар да не ѝ беше никаква сестра. Кутията от бонбони още беше у нея. Вътре писмото беше пожълтяло, сгънато на същите места, протрито по краищата и почти опасно за докосване. Ая рядко го отваряше.

Не, съвсем не го беше забравила. Напротив, вечер, когато паркът утихваше и пияниците още не бяха тръгнали по алеите, тя вадеше кутията, слагаше я на коленете си и просто я държеше, без да отваря капака. Броеше вещите си, без да ги изважда. Кутията. Чувалът. Дрехите. Писмото. После спираше. След тях нямаше какво да се брои. Ая порасна в парка някак накриво. Като дърво до ограда. Тялото ѝ беше слабо, по-слабо, отколкото трябваше да бъде на тази възраст. Лицето ѝ още можеше да бъде красиво, ако човек имаше търпение да погледне отвъд дрехите, косата и мръсните ръце. Но пък кой би го направил... Ая беше видяла достатъчно зло. Не голямото зло от новините. Дребното. То е напълно достатъчно – подмятанията… ритниците.. откраднатата филия…

Мъжете, които се смееха грозно, когато я виждаха сама вечер. Жените, които дърпаха децата си от нея, сякаш мръсотията е заразна болест, предавана чрез поглед. Момчетата, които хвърляха камъчета по нея, за да видят дали ще избяга. Полицаите, които я гонеха от пейките, защото „плаши гражданите“. Гражданите... Думата винаги ѝ се струваше странна. Очевидно имаше граждани. И имаше такива като нея, които разваляха гледката. Е, неофициално. Никой не ѝ го беше казвал в прав текст. Нямаше и нужда. Градът си имаше начини.

И въпреки това, тя познаваше парка по-добре от всички. Знаеше къде сутрин грееше първото слънце, преди алеите да се напълнят с хора. Знаеше коя пейка оставаше суха след дъжд, защото над нея клоните бяха по-гъсти. Знаеше кога старата продавачка на гевреци изхвърля непродадените бройки и как трябва да се приближи, за да не изглежда така, сякаш проси, макар всъщност точно това да правеше.

Знаеше, че в езерото има една голяма жаба, която се появяваше винаги след топъл дъжд. Знаеше, че старият пазач тайно оставяше бутилка вода до пещерата през най-горещите дни, като се преструваше, че просто я е забравил там.

Но не всичко разбираше. Например, същата жена, която ѝ даде ръкавици през януари, през март я подмина, без да я познае. Това я объркваше. По-лесно би било всички да са еднакви. Но не бяха.

Когато можеше да помогне на някого — помагаше. Не винаги от добро. Понякога от инат. Понякога заради София.

Помнеше сандвича, гребена и онова „аз ще съм ти семейство“, казано от дете, което още не знае какво струват думите. Обещанието не се беше изпълнило. Сандвичът обаче си оставаше истински. И гребенът. И синята блуза. Затова, когато намираше повече хляб, отколкото ѝ трябваше за деня, оставяше част при изоставената къщичка до задния вход на парка, където понякога спеше един стар човек с мътни очи и непрекъснато треперещи ръце. Когато виждаше дете да плаче, защото се е загубило, го водеше до охраната, макар охранителите да я гледаха така, сякаш тя го е откраднала. Когато някоя възрастна жена изпуснеше чантата си, Ая я вдигаше и ѝ я подаваше, дори когато жената после проверяваше набързо дали портмонето е вътре. Да, това болеше. Но не чак толкова, колкото би трябвало. Унижението не минаваше. Само променяше мястото си.

Една есенна вечер, някъде в края на октомври, Ая намери портфейл. Беше паднал до пейката близо до езерото, онази с лющещата се зелена боя. Вътре имаше пари. Вероятно не много за някой нормален човек. Но за нея бяха много. Няколко банкноти, карта, снимка на две деца и лична карта на мъж с изморено лице. Ая седна на пейката и дълго гледа парите. Извади една банкнота. После още една. Не ги прибра в джоба си, но ги държа достатъчно дълго, за да се уплаши от себе си. За първи път от седмици можеше да си купи топла храна. Не остатъци. Не сух хляб. Истинска храна! Супа. Или баничка. Две банички! Чай - с много захар. Известно време помечта. После погледна снимката на децата - бяха усмихнати, едното нямаше предни зъби и изглеждаше някак смешно. Ая въздъхна.

— Е, добре де.

Това го каза на портфейла. Или на себе си. Не беше много ясно. Отиде до районното.

Не я пуснаха веднага. Първо я гледаха през стъклото, после някой я попита какво иска, след това друг я накара да чака. Тя стоеше до вратата, притиснала портфейла с двете си ръце, сякаш се страхуваше, че някой може да я обвини, че го е откраднала, ако не го държи достатъчно видимо. В крайна сметка един полицай излезе.

— Какво има?

— Намерих това.

Той взе портфейла, отвори го, преброи парите и я погледна.

— Всичко ли е вътре?

— Не знам. Така го намерих.

Погледът му ѝ каза, че не ѝ вярва. Не се изненада. Само ѝ стана по-студено.

— Ще трябва да останеш за малко.

— Защо?

— Да запишем.

Тя остана почти два часа. Накрая я пуснаха. Без благодарност. Без извинение. Без супа. Навън беше вече тъмно и студено. Ая тръгна обратно към парка, гладна и уморена. На другата сутрин, докато седеше до езерото и се опитваше да стопли ръцете си с дъх, към нея се приближи мъж. Беше мъжът от личната карта. И държеше хартиена торба.

— Вие ли сте Ая?

Тя се напрегна. Защо този човек знаеше името ѝ? И защо ѝ говореше на Вие? Беше странно. И някак опасно.

— Защо?

— Търсих Ви. От полицията ми казаха, че Вие сте намерили портфейла ми.

Тя стана, готова да тръгне.

— Всичко беше вътре.

— Знам. Именно затова съм тук.

Подаде ѝ торбата. Вътре имаше хляб, сирене, ябълки и две банички, още топли – точно както си ги бе представяла!

Ая не ги взе веднага.

— Не трябва.

— Напротив.

— Не съм го направила за това.

— Знам. Точно затова трябва.

Той ѝ се усмихна някак тъжно и остави торбата на пейката до нея.

— И аз не съм много добре с парите. Но децата ми щяха да останат без храна тази седмица, ако не ми бяхте върнали портфейла.. Благодаря Ви!

„Ви“. Никой не ѝ говореше на „Ви“. Това я смути повече от самия жест. Тя взе торбата с баничките и не знаеше накъде да гледа. Той си тръгна бързо, вероятно за да не я притеснява. Ая седна бавно и извади едната баничка. Наистина беше гореща. Пръстите ѝ почти се изгориха. Усмихна се. Изяде я на малки хапки, скрита зад пейката, и се ядоса на себе си, когато усети, че плаче. Същата вечер даде едната ябълка на стареца при къщичката. Не му каза откъде е. Той и не попита.

И така годините минаваха. Не равномерно. Хората без дом май не остаряват по календар. Техният живот се измерва по зими. По болести. По дъждове. По това дали някой е решил да постави нови лампи в парка и така е направил старото скривалище твърде видимо. По това дали някой строеж наблизо е оставил голямо парче найлон, което може да пази от вятъра. По това дали общината внезапно е решила да „почисти“ района. Почистване... Още една странна дума. При нея означаваше, че изхвърлят нещата ѝ. Ая определено мразеше тази дума.

„Почистване“ трябваше да звучи добре, нали? Кой ще тръгне да спори с чистотата? Само че, когато изхвърлят единствения ти чувал, единствената ти тенджера и старото яке, дадено ти от жена, която вече не помниш по лице, но помниш по доброта, това не е точно чистота. Това беше изтриване. Ая го знаеше, защото ѝ се беше случвало.

Понякога я караха да се махне. И тя се махаше. После пак се връщаше. Не от героизъм. Просто нямаше друго място...

В нощта на престъплението валеше. Не силно, а онзи ситен, упорит дъжд, който не впечатлява с нищо, докато след половин час установиш, че всичко по теб е мокро и тежко. Паркът беше почти празен. Дъждът има свойството да връща хората по домовете им. Което е прекрасно, ако човек има дом. Ако няма, дъждът просто показва разликата. Ая беше под навеса до старата сцена, свита в ъгъла, опитвайки се да опази кутията от бонбони суха.

Беше увила около нея парче найлон и я държеше под якето си. Всичко друго можеше да се намокри. Писмото – не. Чу гласове. Първо не обърна внимание. Вечер в парка често се чуваха гласове. Пияни, ядосани, влюбени, самотни. През нощта паркът звучеше другояче. По-грозно. По-честно, може би. Но тези гласове бяха други. Нисък мъжки глас. После женски. Уплашен. Ая се напрегна. Не искаше да се меси. Не, че не ѝ пукаше, по-скоро беше научила, че когато човек като нея се намеси, обикновено става виновен. Свидетел като нея винаги беше неудобство. Но женският глас звучеше наистина изплашено:

— Моля те, недей! На никого няма да кажа! Само ме остави!

Ая бавно се изправи. Не мислеше. Тялото ѝ тръгна преди разума, както вече се беше случвало и друг път, когато чуждият страх я удареше по-силно от собствения. Излезе от навеса и се придвижи покрай дърветата. До алеята, близо до паметника, стояха двама души. Жена с чадър, вече паднал на земята, и мъж с тъмно яке. Беше хванал жената за ръката и я дърпаше към страничната пътека. В другата си ръка държеше нож. Или поне така ѝ се стори. Светлината от лампата беше слаба, дъждът се стичаше по лицето ѝ и всичко изглеждаше като лош сън, в който контурите са размити, само ужасът е ясен.

— Остави я! – извика Ая.

Гласът ѝ прозвуча странно. Тънък и дрезгав. Не като заповед, по-скоро като молба. Мъжът се обърна. За миг тя видя лицето му. По-късно щеше да разбере, че това е било достатъчно: видяла го е. Той беше добре облечен. Не богаташки, но добре. Лице на човек, който сутрин може да пие кафе в нормално заведение и никой да не се премести от съседната маса. Лице на човек, на когото биха повярвали. Ая го усети и нещо в нея силно се напрегна, без още да разбира защо.

— Какво искаш? – изсъска той.

— Остави я.

Жената се опита да се дръпне. Мъжът я блъсна. Тя падна на мократа алея и извика. Ая тръгна към нея. Мъжът направи крачка назад, после още една. За момент изглеждаше, че ще избяга. После всичко стана много бързо. Жената се изправи наполовина. Мъжът се извърна към нея с рязко движение. Ръката му проблесна. Жената застина. После сякаш цялото ѝ тяло се изненада от случилото се и се свлече на земята. Ая не разбра веднага какво се е случило. Или не искаше да разбере.

— Не... – прошепна.

Мъжът се обърна към нея. Погледът му вече беше друг. Не уплашен. Остър. Преценяващ. Тя направи крачка назад. Той тръгна към нея и тя побягна. Не стигна далече. Беше мокро, обувките ѝ бяха стари и хлъзгави, а гладното тяло не е създадено за дълги бягства. Подхлъзна се до стълбите към езерото и падна тежко. Болката я прониза в коляното. Опита се да се изправи, но мъжът вече беше над нея.

— Ще мълчиш – каза тихо.

Не беше въпрос. Тя го гледаше, дишайки накъсано.

— Не...

Той се наведе, хвана я за якето и я удари. Не много силно. Достатъчно, за да я замае. Достатъчно, за да разбере, че за него тя не е човек, а неудобство.

— Ще мълчиш!

След това чу сирени. Мъжът също ги чу. За миг на лицето му се появи паника, но изчезна бързо. Много бързо. Той погледна към тялото на жената, после към Ая, после към ножа в ръката си. И се усмихна. И тя разбра. Не какво ще се случи, това още ѝ беше мътно. Но разбра друго: този човек мислеше бързо – определено по-бързо от нея. Той хвърли ножа до нея, вдигна ръце и се развика:

— Помощ! Тя я нападна! Помогнете!

Ая го гледаше невярващо. Не! Така не можеше! Така не би трябвало! Нали? Всъщност, в този момент видя, че може. Първите полицаи пристигнаха тичешком. Видяха жената на земята, видяха и ножа до Ая. Видяха мъжа с вдигнати ръце, мокър, разтреперан и достатъчно приличен, за да изглежда като свидетел. Видяха Ая – мръсна, бездомна, с кръв по ръкава, защото се беше опитала да се изправи и беше докоснала мократа алея близо до жената. После щяха да кажат, че по ножа няма ясни отпечатъци, че дъждът е развалил каквото е можел да развали, че няма друг свидетел и че най-вероятно става дума за опит за грабеж. Всъщност видяха не Ая, видяха най-лесният отговор.

— Не съм аз – каза тя.

Никой не я чу. Или я чуха, което понякога е същото. Думите ѝ останаха в дъжда, до ножа.

— Сложете ѝ белезници – каза единият полицай.

— Не съм аз! Аз го видях! Той беше! Той я намушка!

Мъжът я погледна с ужасено възмущение. Добър актьор. Или нещо по-лошо. Може би хората като него толкова бързо вярват на собствената си лъжа, че дори вече не им се налага да играят.

— Аз се опитах да помогна! – каза той. – Чух жената да вика и дойдох. Тази... – тук той се поколеба, явно търсейки дума, която да бъде достатъчно точна и достатъчно прилична. – Тази жена държеше ножа.

Тази жена. Ая за малко да се засмее. От безсилие, не от друго.

— Лъже! – каза тя. – Моля ви! Лъже!

Полицаят я хвана за ръцете. Стегна белезниците твърде силно.

— Спокойно!Спокойно? Тя викаше, обясняваше, молеше. В някакъв момент разбра, че никой не я слуша, и млъкна. Стана ѝ ясно, че няма значение колко пъти ще повтори истината. Никой нямаше да я чуе. Докато я водеха към полицейската кола, тя се обърна назад. Жената лежеше неподвижно. Над нея се бяха навели хора. Чадърът ѝ още стоеше обърнат на земята, пълен с дъждовна вода. До паметника мъжът говореше с полицай, увит вече с нечие яке. Изглеждаше като човек, преживял ужас. Ая изведнъж се запита дали София би ѝ повярвала. После се ядоса на себе си. Какво значение имаше? София я нямаше.

В районното я държаха цяла нощ. Питаха я едни и същи неща по различен начин. Къде живее? Защо е била в парка? Познава ли жертвата? Познава ли свидетеля? Защо по дрехите ѝ има кръв? Защо ножът е бил до нея? Защо е избягала? Защо е нападнала жената?

— Не съм я нападнала.

— Тогава защо избяга?

— От него.

— От кого?

— От мъжа.

— Свидетелят казва, че ти си държала ножа.

— Лъже.

— Защо ще лъже?

Тя замълча смаяно. Този въпрос беше толкова глупав, че нямаше идея как да му отговори. Защо ще лъже човек, който е убил някого? Може би за да не го хванат? Но полицаят явно не намираше тази възможност за толкова убедителна, колкото на нея ѝ се струваше.

— Не знам – каза накрая. – Защото е лош.

Полицаят въздъхна и се облегна назад.

— Това не е детска приказка, момиче.

Не. Не беше. В детските приказки поне понякога добрите ги разпознават навреме.

На сутринта ѝ дадоха хляб и чай. Чаят беше почти студен. Тя го изпи бавно. Ръцете ѝ трепереха. Не знаеше дали от студ, от страх или от умора. Вероятно от всичко. След още няколко часа дойде адвокат. Беше млада жена, облечена в тъмносин костюм. Изглеждаше уморена още преди да е започнала разговора. Седна срещу Ая, отвори папка и я погледна с онзи професионален поглед, който се опитва да бъде човешки, но няма достатъчно време.

— Ая, аз съм адвокатът ти.

— Мога ли да си ходя?

Жената замълча за момент.

— Не. Засега не.

— Но аз не съм го направила.

— Разбирам.

Нищо не разбираше. Видя го веднага. Не че не ѝ вярваше непременно. По-лошо. Нямаше значение дали ѝ вярва. Вече беше влязла в една машина, от която вярата не беше част. Там имаше протоколи, експертизи, показания, предишни регистрации, липса на адрес, липса на работа и липса на човек, който да застане пред съда и да каже: „Познавам я.“ Ая нямаше такъв човек. Имаше кутия от бонбони. Не я бяха взели при ареста, защото беше скрита под якето ѝ и после някак беше останала сред вещите ѝ. Когато я попитаха какво е това, тя каза:

— Мое е.

— Има ли стойност?

— Да.

Полицаят я отвори, видя писмото, счупеното куче, молива и едно малко гладко камъче от езерото.

— Питам дали има материална стойност.

— Не знам.

Той въздъхна и я върна обратно. Не разбираше. И нямаше защо да разбира. Следствието продължи дълго. Или може би не? За Ая времето се разпадна. Дните бяха еднакви. Стая. Въпроси. Килия. Хляб. Чай. Мълчание. Отново въпроси. Отново килия... Понякога адвокатката идваше и говореше за „неблагоприятни обстоятелства“. Нещата били зле. Мъжът се оказа важен човек. Не много важен. Не от онези, които ги показват по телевизията. Но достатъчно. Имаше фирма. Имаше адрес. Имаше семейство. Имаше адвокат, който говореше спокойно и никога не казваше повече, отколкото трябва. Имаше приятели, които казваха, че е добър човек. Имаше колеги, които казваха, че е отговорен човек. Имаше съседи, които казваха, че винаги поздравява. Ето това явно беше много важно. Когато човек винаги поздравява съседите си, очевидно не може да убие непозната жена в парка. Ая нямаше съседи. Нямаше и кого да поздравява.

Жертвата се казваше Елена. Научи името ѝ от адвокатката. Била е на тридесет и седем години. Работела в счетоводна кантора. Имала майка в друг град. Нямала деца. В нощта на убийството се прибирала пеша, защото такситата закъснявали заради дъжда.

— Защо той я нападна? – попита Ая.

Адвокатката я погледна.

— Не знам.

— А никой ли не пита?

— Питат. Но засега няма доказателства, че я е познавал.

— Познавал я е.

— Откъде знаеш?

— Тя му каза: „На никого няма да кажа.“ Значи го е познавала. Или е знаела нещо за него.

Адвокатката си записа нещо. За първи път Ая видя, че думите ѝ са стигнали до някого. Не далече, но поне до листа. После и листът не помогна. По ножа нямало ясни отпечатъци. Кръвта по ръкава ѝ се оказа достатъчна, за да изглежда обяснението ѝ неудобно. А след като обвинението прие версията за опит за грабеж, липсата на мотив престана да притеснява когото и да било. На делото Ая беше сресана. Това я смути. Някаква жена в ареста ѝ беше помогнала да измие косата си и да я прибере. Дадоха ѝ чисти дрехи, които не бяха нейни. Стоя в съдебната зала и се чувстваше като човек, облечен в чужда кожа. Всички я гледаха. Цял живот беше невидима. Сега я гледаха. Всъщност, не гледаха нея. Гледаха обвиняемата, бездомната жена, намерена до ножа. На хората им беше по-удобно злото да е непознато, да има мръсни дрехи. Съдията говореше спокойно. Прокурорът говореше уверено. Адвокатката говореше уморено, но честно. Ая ѝ беше благодарна за това. Не беше достатъчно, но беше нещо. После извикаха мъжа. Той свидетелства дълго. Разказа как чул вик. Как се приближил. Как видял Ая с нож. Как се опитал да я спре. Как тя избягала. Как той извикал полиция.

Гласът му потреперваше на точните места. Ая го гледаше и се чудеше дали някъде дълбоко в себе си той още помни какво е направил? Дали нощем, когато остане сам, ще вижда лицето на Елена? Или нейното? Дали лъжата му тежи. Или такива хора имат някаква вътрешна стая, където заключват истината и повече не влизат там. Когато дойде нейният ред, тя стана. Ръцете ѝ трепереха.

— Не съм я убила – каза.

Гласът ѝ беше тих. Твърде тих, може би. Но как се говори силно, когато цял живот са те учили да не пречиш?

— Видях го. Той беше. Тя го молеше. Аз извиках. Той я удари. После хвърли ножа до мен. Аз... Аз не успях да ѝ помогна.

Тук гласът ѝ се пречупи. Не заради нея самата. Заради Елена. Защото изведнъж, докато всички гледаха нея като престъпник, тя си спомни жената на мократа алея, обърнатия чадър, водата, която се събираше в него, и ужаса, че човек може да си тръгне от света по този начин – на земята, под дъжда, сред непознати, докато истината стои до него и никой не я разпознава.

— Помислих, че ако извикам, ще я спася – каза Ая. – Съжалявам.

В залата настъпи тишина. За миг тя си помисли, че са я чули. После прокурорът стана и започна да задава въпроси. Защо е била в парка? Къде живее? С какво се прехранва? Имала ли е предишни конфликти? Употребява ли алкохол? Познавала ли е жертвата? Защо не е отишла веднага в полицията? Защо е бягала? Защо не може да посочи други свидетели? Въпросите бяха като камъни. Не големи. Не смъртоносни поотделно. Въобще не. Дори бяха глупави. Но бяха много. Към края Ая вече не отговаряше добре. Объркваше се. Повтаряше едно и също. Не заради друго, а защото истината ѝ беше проста и ясна. Но и нямаше как да стане по-убедителна от повторение.

— Не съм аз.

Е, явно това не беше достатъчно. Присъдата беше прочетена в сив ден. Ая не запомни всичко. Само отделни думи. Виновна. Лишаване от свобода. Осем години. Тя се обърна към адвокатката:

— Това много ли е?

Жената я погледна и за първи път очите ѝ гледаха някак тъжно.

— Да...

— Но аз не съм...

Не довърши. Нямаше смисъл. Машината вече беше се задействала.

Изведоха я от залата. По пътя мина покрай мъжа. Той не я погледна. Говореше тихо с някакъв адвокат и кимаше сериозно. Изглеждаше съсипан, но достоен. Добър човек, преживял тежка случка. Сигурно хората щяха да го съжаляват. Ая спря за миг. Полицаят я побутна.

— Продължавай.

И тя продължи. На излизане от сградата видя през прозореца едно дърво. Листата му бяха почти окапали. Само едно жълто листо се държеше на края на тънък клон, разтресено от вятъра. Ая не знаеше защо го забеляза. Може би защото така самотно, приличаше на нея. Или защото, въпреки всичко, още се държеше.

3.

Затворът не беше такъв, какъвто Ая си го бе представяла. Всъщност тя не си го беше представяла. На човек трудно може да му хрумне да си представя затвор. Ая поне не си беше представяла. Не притежаваше почти нищо и по тази причина би следвало затворът да не ѝ отнеме кой знае колко. Но се оказа, че винаги има какво да ти отнемат, дори в такава ситуация. Вратата се затвори тежко зад нея. Металът щракна. Ая стоеше неподвижно в малкото помещение, където я бяха въвели. Миришеше на препарат, стара влага и страх. Последното сигурно си го въобразяваше. Не беше важно. Жена с уморено лице и сивкава униформа ѝ посочи стол.

— Сядай.

Ая седна.

— Име?

— Ая.

— Фамилия?

Ая замълча. Жената вдигна поглед.

— Фамилия?

— Не знам.

— Как така не знаеш?

— Ами... така. Не знам.

Жената въздъхна. Не раздразнено. По-скоро уморено. Очевидно беше виждала и други като нея. Само въздъхна.

— В документите пише Ая Иванова.

— Не съм сигурна.

— Вече си сигурна. Тук това ще ти е името.

Тук. Думата се заби в нея. Тук. Значи имаше ново място. Не дом. Място с правила, врати и хора, които решават вместо теб. Жената продължи да пише.

— Възраст?

— Двадесет и две.

— Образование?

— Малко.

— Какво значи малко?

— Мога да чета.

Жената пак вдигна поглед. Този път по-дълго.

— Добре. Това е нещо.

Да, това беше нещо. Ая се хвана за него. След няколко часа, в които я преглеждаха, записваха, питаха, караха я да се съблича, да се облича, да предава вещите си, да подписва неща, които не разбираше напълно, най-накрая я заведоха към килията. Вещите ѝ бяха в малък плик. Кутията от бонбони също.

— Не може да я вземеш вътре – каза една от жените.

— Но тя е моя.

— Ще я пазим.

Ая я погледна.

— Трябва ми.

— Не може.

— Вътре има писмо.

— Ще го пазим.

— Не, няма.

Жената я изгледа строго.

— Тук правилата не ги определяш ти.

Ая стисна кутията. За миг ѝ мина през ума да не я даде. Да се дръпне. Да я скрие под дрехите си. Да се бори. Но това беше нелепо. Та тя беше в затвор! Вътре в сграда, създадена, за да отнема неща от хората. Нямаше как точно тук да спечели битка за една стара кутия. И въпреки това не беше просто кутия. Подаде я бавно. Жената я взе, погледна я, после нещо в лицето на Ая явно я накара да спре.

— Наистина ли е толкова важно?

Ая кимна.

— Да.

— Ще я запиша отделно.

— Какво значи това?

— Че няма да се изгуби.

Ая искаше да ѝ повярва. И, понеже нямаше друг избор, ѝ повярва. Килията беше за четири жени, но вътре бяха шест. Две легла на два етажа, още два тънки дюшека на земята, метална маса, миризма на телесна умора и онзи особен въздух на места, където прекалено много хора са принудени да живеят с прекалено малко надежда. Жените я огледаха. Ая знаеше този поглед. Оценяващ. Преценяващ. Опасен. Така гледат хората, когато искат да разберат дали можеш да бъдеш наранен без последствия.

— Нова ли си? – попита една едра жена от долното легло.

Ая не отговори веднага. Въпросът беше очевиден. Отговорът също. Но в някои ситуации очевидните неща са капани.

— Да.

— За какво си?

— Не съм го направила.

Жените се разсмяха. Не всички злобно. Някои просто по навик. В затвора хората се смееха и когато нямаше нищо смешно. Особено тогава.

— Тук всички не са го направили – каза едрата. – Аз съм Лора. Това е моето легло. Това е нейното. Това е на Данка. Там не сядаш. Ако искаш вода, питаш. Ако искаш хляб, не пипаш чуждия. Ако плачеш нощем, плачеш тихо. Ясно?

Ая кимна.

— Ясно.

— Как се казваш?

— Ая.

— Само Ая?

— Да.

Лора я погледна внимателно.

— Странна си.

— Да, знам вече.

Това, кой знае защо, предизвика смях. По-мек този път. Сложиха я на дюшека до стената. Дюшекът беше тънък, но все пак беше дюшек. Одеялото – грубо, сиво, миришещо на прах и пране, но одеяло. Ая седна и дълго не разбра от какво ѝ се плаче повече: от ужас или от благодарност. В затвора имаше храна всеки ден. Имаше легло. Никой не я гонеше от пейка, никой не я будеше с ритник, никой не ѝ изхвърляше чувала, наричайки това почистване. Тази мисъл я засрами. И въпреки това се върна на нея. Всичко беше различно от живота ѝ досега.

Първата нощ не спа. Не от страх. Или не само. Слушаше дишането на жените около себе си, скърцането на леглата, далечните стъпки в коридора, някакъв вик от друг сектор, после смях, после тишина. В един момент Лора се размърда.

— Спиш ли?

— Не.

— Ще свикнеш.

Ая не отговори.

— Това утеха ли беше? – попита след малко.

Лора изсумтя.

— Не. Заплаха.

Ая се усмихна в тъмното. Лора разбра, но не каза нищо. На следващата сутрин я събудиха рано. Прекалено рано за тяло, което едва преди малко бе решило да заспи. Раздадоха закуска. Хляб, сирене, чай. Тя изяде всичко бавно и внимателно, с онази тържествена сериозност, която храната има за гладните хора.

— Какво го гледаш тоя хляб, все едно е икона? – попита една от жените, дребна, с остри очи.

Ая се смути.

— Хубав е.

— Хлябът?

— Да.

Жената я гледа известно време и после бутна към нея половината от своето парче.

— На. Щом ти е толкова хубав.

— Не, не мога.

— Можеш. Аз не го искам.

Лъжа. И двете го знаеха. Но понякога добрината има нужда от лъжа, за да не изглежда прекалено гола.

— Благодаря.

— Аз съм Неда.

— Ая.

— Знам. Чух снощи. Тук всички чуват всичко.

И това научи бързо. След първите дни Ая започна да разбира ритъма на мястото. Ставане, проверка, храна, работа, двор, килия, ключове. Пак ключове. Човек отвън мисли, че затворът е застой. Но вътре има ритъм. Строг, беден, повтарящ се до болка. Ритъм, който постепенно влиза в тялото и започва да замества собственото време. Една сутрин в коридора намери копче. Сиво, от чужда дреха. Прибра го в джоба си, без да знае защо. Вечерта го изхвърли. Нямаше нужда от още едно нещо, което да пази.

Назначиха я в пералното. Това се оказа добро място. Топло беше, макар и влажно. Миришеше на сапун, пара и плат. Ръцете ѝ се напукваха от препаратите, но тя не се оплакваше. Имаше нещо успокояващо в прането. Мръсното влиза, чистото излиза. Нищо философско. Нищо объркано. Не като при хората. При дрехите поне резултатът зависеше от усилието. Скоро разбраха, че може да чете. Това я издигна в особена категория. Не сред началството, там никой не се впечатляваше особено. Но сред жените. Много от тях можеха да четат, но не обичаха. Други четяха трудно. Трети се преструваха, че не им трябва. Ая започна да им чете писмата. Първо Неда я помоли.

— Дъщеря ми е писала. Прочети го.

— А ти не можеш ли?

— Мога. Но като го чета сама, се ядосвам. Като го чете друг, все едно не е чак толкова лично.

Това нямаше особена логика. Или пък имаше. В затвора много неща имаха логика, която човек отвън би нарекъл безумие. Ая прочете бавно писмото. Стараеше се да не препъва думите. Дъщерята пишеше, че е добре, че училището е започнало, че баба е болна, че няма да може да дойде на свиждане този месец, но мисли за нея. Неда слушаше с лице, обърнато към стената.

— Прочети последното пак.

Ая го прочете. „Мамо, сънувах, че си вкъщи.“ Неда не плака. Само каза:

— Добре. Стига.

По-късно пак ѝ обърна гръб. На следващия ден донесе лист.

— Ще ми напишеш отговор.

— Аз?

— Да. Ти пишеш красиво.

— Откъде знаеш?

— Не знам. Така реших. – и се усмихна криво.

Ая не пишеше красиво. Пишеше бавно, несигурно, понякога с грешки. Но се стараеше. Много се стараеше. Сякаш всяка буква беше малък мост между майка и дете и ако я напише накриво, мостът може да се счупи. „Мило мое момиче...“ Така започна. Неда я спря.

— Не. Напиши „Слънце мое“.

Ая я погледна.

— Така ли ѝ казваш?

— Като беше малка. После спря да ми дава.

Ая написа: „Слънце мое...“ И изведнъж се почувства странно. Някак топло и тъжно едновременно. Никой никога не я беше наричал така. Не че се нуждаеше. Или може би... Но не, човек не може да страда за всички думи, които не е получил, не би му стигнал животът.

След Неда дойдоха и други. Писма до деца. До майки. До мъже, които вече не отговарят. До сестри, с които не са говорили години. До институции. До съдилища. До Бог, макар че тези писма не се изпращаха. То къде ли да го изпратиш… Да, беше едновременно логично и иронично – намираш се на място, забравено от Бога и … му пишеш. И Ая пишеше. Най-често само преписваше думите им. Понякога ги подреждаше малко. Не лъжеше. Само махаше най-грубите ръбове, за да не се порежат душите на тези, които ще четат.

— Как го правиш? – попита я веднъж Лора.

— Кое?

— Да звучим по-добри, отколкото сме.

Ая се замисли.

— Може би просто така звучите, когато не ви пречи болката.

Лора дълго я гледа.

— Опасно добра си, момиче.

— Защо опасно?

— Защото тук добрите хора се чупят.

Ая не отговори. Не знаеше дали вече не е счупена. Може би беше. Само че счупеното у нея не беше успяло да я направи послушна на злото.

Мина първата година. После втората. Затворът постепенно престана да бъде нов ужас и стана среда. Човек свиква с много неща. Ая не искаше да го знае, но го научи. С вратите. С ключовете. С униженията. С липсата на избор. С това, че небето се вижда само в определен час от определен ъгъл. С това, че когато някой извика името ти, първо се стягаш. Постепенно свикна. Но не се втвърди. Това дразнеше някои. Особено Вера. Вера беше от жените, които влизат в затвора така, сякаш са влезли в собствена крепост. Беше висока, с късо подстригана коса и очи, които не молят, а заповядват. Говореше малко. Но когато говореше, другите слушаха. Не защото я уважаваха, а защото беше по-удобно да я уважаваш, отколкото да разбереш какво става, ако не го направиш. Първоначално Вера не обръщаше внимание на Ая. После я забеляза.

— Чух, че пишеш писма.

Ая вдигна поглед от чаршафите, които сгъваше.

— Понякога.

— Ще напишеш едно и за мен.

— Добре.

— Няма да питаш до кого?

— Не.

Вера се усмихна.

— Умна. До един човек е. Ще напишеш, че ако не изпрати каквото ми дължи, ще излязат за него едни спомени от миналото.

Ая продължи да сгъва чаршафа.

— Не.

В пералното стана тихо. Вера наклони глава.

— Какво каза?

— Не.

— Ти май не разбра.

— Разбрах те.

— И пак отказваш?

— Да.

Вера се приближи. Другите жени се отдръпнаха. Това е един от най-тъжните човешки инстинкти – когато опасността приближи някого другиго, първо правим място на опасността. Не от лошотия. От страх. Защото смятаме, че като сполети друг, бедата ще отмине нас самите. Цели народи са били затрити именно поради това вярване. И днес хората продължават да се отдръпват, за да не пречат на злото.

Ая не се отдръпна. Не защото беше смела. Просто нямаше накъде. А и някак вътрешно ѝ беше омръзнало да се отдръпва цял живот.

— Знаеш ли коя съм? – попита Вера с тиха заплаха в гласа.

— Да.

— И?

— Не мога да напиша такова писмо.

— Защо?

— Защото ще нарани някого.

Вера я удари. Бързо. С отворена ръка. Главата на Ая се отметна встрани, а в устата си усети вкус на кръв. Никой не помръдна. Вера се наведе към нея.

— Ще го напишеш!

Ая избърса устната си.

— Не.

Вторият удар беше по-силен. Тя падна и затвори очи в очакване. Но трети нямаше, защото Лора се намеси:

— Вера, стига.

Вера се обърна бавно.

— Ти ли ще ми кажеш?

— Да, аз. Стига. Тя може и да е глупава, но не ти е враг.

— Всички са врагове.

— Не. Някои са просто глупави.

Ая би възразила, ако не я болеше лицето. Вера я гледа втренчено още няколко секунди. После се изсмя.

— Добре. Нека е глупава.

И си тръгна. Вечерта Лора седна до нея.

— Трябваше да го напишеш.

— Не можех.

— Можеше. Просто не искаше.

— Ако го бях написала, щеше да е лошо.

— Сега за теб е лошо.

Ая помълча малко.

— Ще мине.

Лора я погледна със смесица от гняв и възхищение.

— Ти наистина си сбъркана.

— Може би.

— Не, не може би. Със сигурност!

Малко след това ѝ подаде мокра кърпа.

— Дръж. И си сложи на лицето, че утре ще приличаш на пребито коте.

— А сега на какво приличам?

— На пребито коте, което задава глупави въпроси.

Въпреки, че я болеше, Ая се засмя. Лора също се засмя. И така започна приятелството им. Не от нежност. От шамар. В затвора нещата рядко започват красиво. След случката с Вера жените започнаха да гледат на Ая различно. Не като на силна. Не беше силна по техните мерки. По-скоро виждаха в нея нещо необяснимо. Не разбираха защо отказа. А при хората това да не разбират, често е по-опасно от това да получат отказ.

Минаха още години. Ая започна да помага и в библиотеката. Е, библиотека беше силна дума за малката стая с три шкафа книги, половината от които бяха стари учебници, криминални романи без последни страници и религиозни книжки, оставени от доброволци. Но там беше тихо и това ѝ стигаше. Започна да чете. Не всичко разбираше. Но четеше. Истории за хора, които пътуват. За къщи. За морета. За любов. За градове, в които никога нямаше да отиде.

За семейства, които се карат на вечеря, без да осъзнават какъв лукс е да имаш с кого да се скараш. Четеше и на глас. Първо на Неда. После на още няколко. Накрая в неделните следобеди се събираха по десетина жени и Ая им четеше. Не защото имаше прекрасен глас, не. Гласът ѝ беше тих и понякога дрезгав. Но четеше така, сякаш всяка дума има значение. Може би защото за нея наистина имаше.

Една неделя четеше приказка. Случайно. Беше намерила стара книга, почти разпадната, с приказки. От онези, които не харесваше като дете, защото накрая всичко се оправя. Докато четеше, изведнъж се сети за София. Така рязко, че млъкна.

— Какво стана? – попита Неда.

— Нищо.

— Продължавай.

Ая погледна страницата. Буквите се размазваха. „...и те заживели щастливо...“ Не можа. Затвори книгата.

— За днес стига.

Жените недоволстваха малко, но не много. Бяха се научили да разпознават онези моменти, в които човек не трябва да бъде бутан. Дори в затвора имаше деликатност. Понякога дори повече, отколкото навън. Вечерта Ая поиска кутията си. Имаше право да получава някои лични вещи от склада в определени дни. Жената, която някога я беше приела, вече работеше другаде. На нейно място беше нова, по-млада, по-рязка. Но кутията беше там. Записана отделно. Не се беше изгубила. Ая я взе с ръце, които леко трепереха. Отвори я. Писмото беше вътре. „Моля те, не ми се сърди...“ Не ѝ се сърдеше. Това беше странното. Толкова години бяха минали, толкова много болка, толкова много нощи, в които би трябвало да се гневи, да мрази, да реши, че София я е излъгала, както всички други. Но не, не ѝ се сърдеше. Може би защото все още, макар и като през мъгла, помнеше лицето ѝ. Може би защото децата не носят вина за слабостта на възрастните. А може би без София нямаше да остане почти нищо от онова време, в което Ая още беше дете. Прибра писмото.

На другия ден написа първото си писмо до София. Разбира се, не знаеше адреса. И определено не знаеше фамилията ѝ. Или я знаеше някога, но я беше забравила. Написа само: „София, Не знам къде си. Това писмо няма да стигне до теб. Но може би някои писма не трябва да стигат. Може би трябва само да бъдат написани, за да не се задуши човек от думите, които носи в себе си. Аз съм в затвора. Не се плаши. Или се плаши, ако искаш, аз самата още се плаша понякога. Не убих жената. Казваше се Елена. Понякога я сънувам. Не така, както беше накрая, а както може би е изглеждала преди това. С нормално лице. С чанта. С живот. Надявам се някъде да знае, че се опитах да я спася. Помниш ли книгата с приказките? Онази, която ми остави. Някой я открадна или я изхвърлиха при едно почистване. Не знам. Но помня, че каза, че понякога нещата се оправят, само че по-бавно, отколкото в книгите. Не знам дали е вярно. Но още го помня. И се надявам твоята приказка да е като онези от книгата. Ая.“ Сгъна писмото и го сложи в кутията. До нейното. Така вече имаше две писма. Едно истинско и едно невъзможно.

Към края на петата година в затвора се случи нещо, което промени отношението на началството към Ая. Беше зима. Тежка зима. От онези, в които дори стените сякаш изстиват отвътре. В пералното парното не работеше добре и жените постоянно се караха за местата близо до машините, където беше малко по-топло. Една от новите, момиче на деветнадесет, почти дете, се казваше Милена. Беше мълчалива, с големи уплашени очи и навика да се извинява, дори когато някой друг я блъсне. Ая я хареса веднага. Не защото беше добра - не вярваше особено в доброто - а защото в нея видя нещо, което много приличаше на първите ѝ дни в парка. Едно същество, което постоянно очаква удар. Милена, обаче не бе като нея и не издържа дълго. Една вечер, след проверката, в коридора се чу шум. После вик. После тичане. Ая беше в килията, но нещо в звука я накара да стане. Лора я погледна.

— Не се меси.

Ая вече беше до вратата.

— Какво става?

Никой не отговори. Шумът идваше от общото помещение. След минута вратата се отвори и надзирателката извика:

— Назад!

Ая видя през рамото ѝ Милена. Стоеше до прозореца, качена на стол, с чаршаф, вързан за решетката. Лицето ѝ беше празно. Има лица, които не плачат, защото вече са след плача. Ая реагира, без да мисли. Това явно беше един от големите ѝ проблеми в живота. Измъкна се покрай надзирателката и тръгна към Милена.

— Назад! – изкрещя някой.

Ая не спря.

— Милена?

Момичето я погледна с празен поглед, сякаш не я разпознава.

— Не се приближавай!

— Добре, няма.

И продължи да се придвижва бавно.

— Казах да не идваш!

— Да. Чух. Просто не съм много послушна.

Лора, която беше излязла след нея, изруга тихо. Милена стисна чаршафа.

— Не мога повече.

— Знам.

— Нищо не знаеш.

— Да. Не знам. Но знам, че сега не трябва да решаваш завинаги.

Милена се засмя странно.

— Завинаги?

— Да. Това е много дълго. Не е добре човек да взима толкова дълги решения в студена стая.

Изречението прозвуча глупаво още докато го казваше. Милена обаче я погледна объркано. И това ѝ даде секунда.

— Какво?

— Казвам, че е студено. И че не си яла вечеря. И че сигурно те боли глава. При такива условия никой не трябва да решава нищо окончателно.

— Няма значение.

— Има. Всичко има значение, когато човек е на ръба. Дори студът.

Милена започна да плаче. Добър знак. Вероятно не винаги, но често. Плачът означава, че нещо вътре още се бори.

— Аз съм лош човек – каза момичето.

Ая спря на две крачки от нея.

— Възможно е.

Всички наоколо застинаха. Милена също.

— Какво?

— Възможно е. Не те познавам достатъчно. Може и да си лош човек. А може да си добър човек, направил лошо нещо. Може да си объркан човек. Хората са сложни. Но дори да си лош човек, днес не е нужно да умираш.

Милена я гледаше. Ая вдигна ръце леко.

— Слез. После, ако искаш, ще ми разкажеш колко си лоша. Аз ще слушам. Не обещавам, че ще се съглася.

— Ти си луда!

— Да, казвали са ми.

Милена изхлипа. После, много бавно, слезе от стола. Ая я прегърна. Момичето първо се вцепени. После се вкопчи в нея с такава сила, че я заболяха ребрата. Но не я пусна. Държа я, докато можеше да диша.

На следващия ден началникът на затвора поиска да говори с нея. Беше мъж около петдесетте. С лице, което изглеждаше едновременно строго и уморено от собствената си строгост. Казваше се Колев. Ая го беше виждала няколко пъти отдалече. Жените го уважаваха, което в затвора означаваше най-вече, че не го мразят активно. Той ѝ посочи стола.

— Седни.

Тя седна.

— Разказаха ми какво се е случило снощи.

Ая мълчеше.

— Знаеш ли, че можеше да стане по-лошо?

— Да.

— Знаеш ли, че не трябваше да излизаш от килията?

— Да.

— Знаеш ли, че можем да те накажем?

— Да.

Той я гледа известно време.

— Ти винаги ли отговаряш така кратко?

— Не.

— Явно имам късмет.

Ая не беше сигурна дали това е шега. Затова реши да не реагира. Колев отвори папка.

— Чета досието ти от сутринта.

Тя сведе поглед.

— Не съм я убила.

— Не те питам това.

Вдигна очи.

— Тогава защо го четете?

— Защото се опитвам да разбера как човек с твоето досие... – той спря и се поправи. – Как човек с твоя живот продължава да се държи така.

— Как?

— Като че ли не мразиш всички.

Ая се замисли.

— Трябва ли?

— Обикновено се случва.

— Не знам, уморително ми се струва.

За първи път видя Колев да се усмихва.

— Омразата?

— Да.

— И си решила да не се уморяваш излишно?

— Не съм решила. Просто... не мога.

Той затвори папката.

— Това е по-рядко, отколкото си мислиш.

— Не мисля много за това.

— Забелязах.

После я освободи. Но от този ден започна да я наблюдава. Не неприятно. Не като надзирател. По-скоро като човек, който се опитва да реши какво да прави с нея. Ая продължи да работи, да чете, да пише писма, да помага. На Милена. На Неда. На Лора, която никога не признаваше, че има нужда от помощ, но винаги намираше начин да остави скъсаната си риза точно там, където Ая можеше да я зашие. На една възрастна жена, която забравяше имената на всички, но помнеше песните от детството си. На надзирателка, чийто син не можеше да се справи с училищно съчинение и която, след дълго колебание, донесе лист и каза:

— Ти нали пишеш хубаво?

Ая не написа съчинението. Само обясни как момчето може да го напише. Момчето го написа само. После надзирателката не ѝ благодари, но на следващата седмица остави до нея ябълка. Някъде през седмата година Колев я извика отново. Този път в кабинета му имаше още двама души. Жена с очила и мъж, който не спираше да прелиства някакви документи. Ая се напрегна.

— Седни, Ая – каза Колев.

Тя седна.

— Искам да поговорим за възможността да подадем предложение за предсрочно освобождаване.

Ая го погледна. Не разбра. Или пък разбра, но душата ѝ не отвори вратата.

— Какво?

— Имаш добро поведение. Повече от добро. Работиш. Помагаш. Нямаш нарушения, освен... – той се усмихна леко – няколко случая, в които си помагала неправомерно.

— Не може ли да се помага неправомерно?

Жената с очилата я погледна над рамките им.

— Може.

— А ако е неправомерно, не значи ли правилата са сбъркани?

Колев се изкашля, за да прикрие усмивката си.

— Както и да е. Има основание да поискаме да бъдеш освободена по-рано.

Свобода. Думата трябваше да я зарадва. Вместо това в нея се надигна студ. Паркът. Зимата. Пияниците. Гладът. Алеята. Пещерата. Изхвърлените вещи. Нощите, в които се будиш, защото някой минава твърде близо. Дните, в които просиш и хората гледат през теб. Свободата беше всичко това. А тук имаше легло. Ая се засрами от мисълта си. Какъв човек се страхува да излезе от затвора? Очевидно такъв, който няма къде да отиде.

— Къде ще живея? – попита.В стаята настъпи тишина. Мъжът с документите спря да прелиства. Колев я погледна. И този път в очите му нямаше административна увереност. Само човек.

— Ще потърсим вариант.

Това означаваше, че няма вариант. Ая вече познаваше езика на възрастните.

— Трябва ли да изляза?

Жената с очилата изглеждаше объркана.

— Ти не искаш ли?

Ая не знаеше как да отговори. Искаше да не е заключена. Искаше да види парка без решетка между себе си и небето. Искаше да може да върви, накъдето реши. Искаше кутията ѝ да бъде при нея постоянно. Искаше да не я броят сутрин и вечер. Но не искаше да гладува. Не искаше да се върне в пещерата. Не искаше отново да бъде никоя.

— Не знам – каза честно.

Колев въздъхна.

— Ще говорим пак.

След разговора Ая се върна в килията и седна на дюшека си. Лора я погледна.

— Какво има?

— Май искат да ме пускат.

Лора се ухили.

— Това лошо ли е?

Ая я погледна. Лора спря да се усмихва.

— Да?

— Няма къде да отида.

— Можеш да останеш при мен, като изляза.

— Ти излизаш след три години.

— Е, няма идеални решения.

Ая се засмя тихо. Неда, която беше на горното легло, се обади:

— Навън все ще се намери някой да ти помогне.

Ая не отговори. Не обичаше това изречение. В него винаги липсваше човекът, който наистина ще помогне. Лора явно си помисли същото.

— Не ѝ говори глупости.

— Какви глупости? – засегна се Неда.

— От онези, дето ги казват добрите хора, когато не знаят какво да направят.

Ая затвори очи. Свобода... Колко странно, цял живот беше отвън, но никога не беше свободна. После я заключиха и за първи път имаше легло. А сега искаха да ѝ върнат свободата, без да ѝ върнат мястото в света. Може би това беше най-жестокото. Не да ти отнемат свободата. А да ти я дадат обратно така, че да не знаеш какво да правиш с нея. Вечерта написа второ писмо до София. „София, Може би ще ме пуснат. Всички мислят, че това е хубаво. И може и да е. Трябва да е. Само че аз се страхувам. Срам ме е да го напиша, макар че няма да прочетеш това писмо. Страх ме е от парка. От студа. От хората. От това, че пак ще съм невидима. Тук поне знаят името ми. Странно, нали? Мястото, което трябваше да бъде лошо, ми даде нещо, което свободата никога не ми даде – легло, работа, хора, които ме чакат да им прочета писмата. Не, не казвам, че съм щастлива. Но понякога нещата са толкова объркани, че човек вече не знае кое е щастие и кое е просто по-малка болка. Ако беше тук, сигурно щеше да ми кажеш, че трябва да се радвам. И аз бих се опитала. Но теб те няма.

Ая.“

Сгъна го и го прибра. След няколко месеца заявката беше одобрена. Колев ѝ съобщи лично.

— Ще излезеш предсрочно.

Тя кимна.

— Благодаря.

— Това не прозвуча като радост.

— Опитвам се.

— Така ли изглеждаш, когато се опитваш да се радваш?

— Може би не съм много добра в това.

Той се облегна назад.

— Ая, съжалявам, че не мога да направя повече…

Тя го погледна изненадано. За какво се извиняваше? Той не я беше изоставил като дете. Не я беше обвинил в убийство. Не я беше осъдил. Не беше измислил свят, в който човек да няма къде да отиде.

— Вие направихте достатъчно.

— Не. Не мисля.

Ая запомни това. Не като утеха. Като рядка честност. В деня преди освобождаването жените ѝ устроиха нещо като изпращане. Не беше позволено и затова беше още по-истинско. Неда беше запазила парче захар от чая си. Лора беше намерила отнякъде малък конец с червен цвят и беше направила гривна. Милена, която вече изглеждаше по-жива, ѝ подари лист с някаква птица. Крилата бяха криви. Ая я гледа дълго.

— Хубава е.

— Не е. Крилата са криви.

— И моите сигурно биха били.

Милена се разплака. После всички плакаха по малко, дори Лора, която твърдеше, че просто очите я сърбят от праха.

— Навън не вярвай на никого – каза тя.

— Добре.

— И яж, когато можеш.

— Добре.

— Ако някой те тормози, удряш първа.

— Няма.

— Знам. Наясно съм, че ти го казвам напразно.

Ая се усмихна.

— Ще ми липсваш.

— Нормално. Аз съм забележителна.

Този път всички се засмяха. Смехът им беше странен. Счупен. Но и някак светъл. На другата сутрин ѝ върнаха вещите. Кутията беше там. Писмата бяха там. Счупеното куче, моливът, камъчето. Всичко. Колев я изпрати до последната врата. Това не беше обичайно и тя го разбра от погледите на другите.

— Имаш ли пари? – попита той.

— Дадоха ми малко.

— Това няма да стигне.

— Знам.

Той се поколеба. После извади от джоба си сгъната банкнота.

— Вземи.

— Не мога.

— Можеш.

— Не трябва.

— Ая!

Тя го погледна.

— Навън правилата са други. И невинаги са по-добри. Вземи!

Тя взе банкнотата. Не защото искаше. Защото разбра, че ако откаже, ще го нарани.

— Благодаря.

— Иди първо в приюта, за който ти казахме.

— Да.

И двамата знаеха, че вероятно няма да я приемат за дълго. Местата бяха малко. Правилата – много. Колев подаде ръка. Тя се поколеба. После я стисна.

— Не очаквай всички да видят коя си – каза той. – Няма да стане. Но това не променя коя си.

Ая не знаеше какво да отговори. Затова само кимна. Вратите се отвориха. Светлината отвън беше по-силна, отколкото очакваше. Не красива. Просто силна. Тя пристъпи напред, с кутията от бонбони в ръце и с малкия плик вещи до себе си. Зад нея вратата се затвори. Не толкова тежко, колкото първия път. Но достатъчно. Ая стоеше пред затвора и дишаше. Свободна. Без дом. Жива. Не знаеше кое първо да понесе.

4.

Вратите се затвориха зад нея и Ая вдиша за първи път от повече от седем години въздуха на свободата. Беше слушала достатъчно разкази за усещането на еуфория от върнатия контрол върху собственото си бъдеще. Постоя известно време, изчаквайки чувството на опиянение да я обхване, но нищо не се случи. Всъщност, зад стените на затвора оставаше сигурността, че има къде да спи и няма да гладува. Познатата ѝ свобода се изразяваше в студените нощи в парка през зимата и подвикванията и грубите закачки на пияниците през лятото. И перманентната несигурност дали ще успее да намери нещо за храна. Обърна се, погледна почти с носталгия мрачната сграда и тръгна с въздишка към също тъй мрачното бъдеще. Привечер бе отново в парка. Вероятно, ако животът ѝ бе протекъл различно, щеше да забележи красотата наоколо – дърветата бяха във всевъзможни цветове – някои още зелени, други червени или жълти…

Пътеката, по която бе свикнала през годините да минава в опитите си да изпроси някакви пари, видимо непочистена, също бе в различни цветове от нападалите листа. Красотата бе навсякъде около нея, но тя забелязваше само наближаващата зима. Почти механично помоли забързан нанякъде човек за дребни пари за хляб, но той само я погледна и отмина. В погледа му нямаше нито съжаление, нито погнуса – основните чувства, които бе свикнала да наблюдава у хората, които въобще я забелязваха. Спря се неразбираща. Но след като огледа дрехите си – разбра – бяха чисти и изгладени. Явно някой в затвора ги беше изпрал преди да ги приберат в онази година… Почти се засмя на иронията – така изглеждаща, трудно щеше да убеди някого да пусне стотинки за храна. После се сети, че поне в следващите ден-два, няма и да ѝ трябват. Бръкна в джоба и сграбчи банкнотата, която бе получила на излизане от затвора. Времето захладня рязко. Трябваше да побърза. Когато стигна до езерото с изкуствената пещера зад него, забеляза, че някой бе заел мястото ѝ. Приближи се предпазливо. До входа на пещерата, увито с нейния стар чувал, спеше малко момиче. След кратък размисъл, мина внимателно зад детето и седна бавно до стената, така че да не я духа вятърът.

Не след дълго заспа.

— Хей, това си е моето място!

Ая стреснато отвори очи и с все още замъглен поглед ѝ се привидя…

— София?

— Не съм София! И това е моето скривалище!

Вече напълно събудена, Ая тежко се изправи и погледна момичето.

— Естествено, че не си София. Тя трябва да е вече голяма. А и не би била тук да ми обяснява, че…

— Това е моето място! – прекъсна я нервно детето.

— Да, чух го вече това. Но всъщност е моето място, както и юргана ей там. И други неща трябва да имам тук. – Ая се огледа наоколо.

— Не са твои, аз първа ги намерих.

— Да, дете, но преди да ги намериш, аз ги оставих – те са мои.

Направи няколко крачки и изохка. Цялата беше схваната. Явно бе отвикнала да спи на земята. Момичето я гледаше стреснато.

— Твои?

— Да. – огледа се отново и въздъхна. – Но май не е останало много от нещата ми.

Момичето продължаваше да я гледа с почти уплашен поглед и тя реши да го успокои. Само дето не знаеше как. След кратък размисъл попита:

— Как се казваш?

Никакъв отговор. Просто стоеше и я гледаше.

— Няма ли да ми кажеш? Моето име е Ая.

— Аз съм Кристина. – каза го тихо, без никаква следа от предишната агресия.

— Радвам се да се запознаем, Кристина. Ще ми кажеш ли защо някой с толкова красиво име прекарва нощта, спейки на земята в парка?

Момичето отново замълча. Ая познаваше този вид мълчание. Не беше упорство. Не беше и недоверие, макар че приличаше на него. По-скоро мълчанието на човек, който е разбрал, че думите могат да бъдат използвани срещу него и затова ги държи заключени вътре, където поне му принадлежат.

— Не е нужно да ми казваш – добави тя. – Не веднага.

Кристина я гледаше подозрително.

— Ти ще ме изгониш ли?

— От моето място?

— От моето място!

Ая почти се усмихна. Мускулите на лицето ѝ сякаш бяха забравили как точно се прави това.

— Не. Няма да те изгоня.

— Защо?

— Защото не знам къде ще отидеш.

— А ти къде ще отидеш?

— Тук.

— Това е моето място!

— Добре. Тогава ще бъде нашето място. Засега.

Момичето се намръщи.

— Не те познавам.

— И аз не те познавам.

— Може да си лоша.

— Може.

— Ти лоша ли си?

Ая се замисли. Въпросът беше детски, но не беше лек. Децата задават такива въпроси, понеже още вярват, че светът се разделя ясно на добри и лоши. Възрастните също го вярват, само че при тях е по-опасно, защото с времето са се научили да използват тази вяра, за да оправдават себе си.

— Не знам – каза накрая.

Кристина отстъпи крачка назад.

— Как така не знаеш?

— Ами... понякога съм правила глупости. Понякога съм била страхлива. Понякога не съм помагала, когато е трябвало, защото ме е било страх. Но не мисля, че съм искала да нараня някого.

— Това значи, че си добра?

— Не. Но значи, че се опитвам.

Момичето явно не беше доволно от отговора. Но и Ая не можеше да ѝ даде по-добър отговор. Наведе се и започна да оглежда остатъците от старото си убежище. Чувалът беше още там, макар и по-разкъсан. Някакви вестници, подгизнали и вече безполезни. Парче найлон. Пластмасова бутилка. Под камъка, където някога държеше нещата си, нямаше нищо. Е да, минали бяха почти осем години, какво очакваше? Че паркът ще пази вещите ѝ като музей на една бездомна? Изведнъж сърцето ѝ се сви. Кутията. После се сети. Кутията беше у нея. В малкия плик с вещите, притисната до тялото ѝ. Затвори очи за миг. Глупав страх. Но има страхове, които не питат дали са логични.

— Какво има? – попита Кристина.

— Нищо.

— Изглеждаше като да има.

— А ти изглеждаш като дете, което задава много въпроси.

— Не съм дете.

Ая я погледна. Беше на около дванадесет. Може би тринадесет. Слаба, с остри рамене и големи очи, които се опитваха да изглеждат по-сърдити, отколкото уплашени. Този номер Ая го познаваше. Самата тя го беше използвала години наред, макар и не винаги особено успешно.

— Разбира се, че не си – каза сериозно. – Децата обикновено спят в легла.

Кристина я изгледа. После, против волята си, се усмихна. Много малко. Но достатъчно.

Първият ден на свободата мина в опити да разбере какво от предишния ѝ живот е останало и какво е изчезнало. Оказа се, че почти всичко беше изчезнало. Старият пазач го нямаше. Будката за гевреци беше заменена с малко кафене с лъскава витрина, в което хората плащаха за едно кафе повече, отколкото тя понякога събираше за цял ден. Пейката със зелената боя беше пребоядисана в кафяво, което ѝ се стори някак обидно, макар да не можеше да обясни защо. Жабите в езерото бяха по-малко. Или може би тя просто вече не умееше да ги намира. Паркът беше същият и в същото време не беше. Промените бяха дребни и затова боляха повече. Не можеше да каже, че мястото е чуждо. Но не можеше да го нарече и свое. Кристина вървеше на няколко крачки след нея. Уж случайно. Уж просто и тя имала работа в тази посока. Уж не я следеше. Ая се правеше, че не забелязва. Така беше по-удобно и за двете. На обяд купи два хляба и малко сирене с част от парите, които Колев ѝ беше дал. После седна на една пейка и подаде половината на момичето.

Кристина не го взе.

— Не съм просила.

— Знам.

— Тогава защо ми даваш?

— Защото имам.

— Ти нямаш.

— Имам повече от вчера.

Момичето погледна хляба. Гладът в очите ѝ каза всичко, което гордостта ѝ се опитваше да скрие.

— Ще трябва ли да ти връщам?

— Да.

— Как?

— Като ядеш.

— Това не е връщане.

— За мен е.

Кристина взе хляба и започна да яде бързо. Прекалено бързо.

— По-бавно – каза Ая.

— Защо?

— Защото иначе ще те заболи стомахът.

— Откъде знаеш?

— От стомаха си.

Момичето се намръщи, но забави темпото. Ая я гледаше и усещаше странно стягане в гърдите. Не беше точно тъга. Не беше и умиление. По-скоро нещо по-сложно. Като да видиш старото си лице върху друг човек. Не огледално. По-страшно. Защото знаеше какво може да последва.

— Имаш ли родители? – попита тя.

Кристина спря да дъвче.

— Имам.

Тонът беше достатъчен, за да не пита повече. Но Ая, за съжаление, не винаги умееше да оставя болката на мира.

— Къде са?

— Не знам.

— Живи ли са?

— Не знам.

Този път Ая замълча. Момичето гледаше в хляба си.

— Майка ми замина. Каза, че ще се върне. После един човек каза, че няма да се върне. После ме пратиха при една жена. После тя каза, че не може повече. После... – Кристина млъкна и преглътна трудно. – После излязох.

— Откъде?

— От там.

Ясно. Някакво място т онези, които възрастните наричат решение.

— От колко време си тук?

— Не знам. Може би месец. Може би повече.

— Студено е нощем.

— Знам.

— Ще става и по-студено.

— Знам.

Ая отхапа от хляба си, макар че изведнъж не ѝ се ядеше.

— Ще трябва да измислим нещо.

— Ние?

— Да.

— Аз не съм те молила.

— Знам.

— Тогава защо?

Ая не отговори веднага. Погледна към езерото. Водата беше тъмна, почти неподвижна. На повърхността плуваха няколко жълти листа. Красиво, ако човек може да си позволи да вижда красотата без да мисли за температурата.

— Защото някога едно момиче ми даде сандвич – каза тихо.

Кристина я погледна така, сякаш това обясняваше още по-малко. И може би наистина беше така.

Приютът, за който Колев ѝ беше говорил, се оказа на другия край на града. Ая отиде сама, защото не искаше да води Кристина, преди да разбере дали там ще ги приемат. На входа имаше метална врата, звънец и лист с правила, залепен отвън. Много правила. Ая ги чете бавно, до към средата. После се отказа. Отвори жена с къса коса и очи, които бяха виждали твърде много човешки провали, за да се впечатлят от още един.

— Да?

— Изпратиха ме от затвора. Казаха, че може би има място.

Жената я огледа.

— Документи?

Ая подаде това, което имаше. Жената ги прегледа.

— Освободена предсрочно?

— Да.

— За какво беше присъдата?

Ая замълча за момент.

— Убийство.

Жената вдигна поглед. Не драматично. Само достатъчно.

— Аз не съм го направила.

— Всички така казват.

Ая кимна.

— Да. Знам.

Този отговор явно не беше очакван. Жената я погледна по-внимателно.

— В момента нямаме свободни легла.

Усети, че нещо в нея се свива, но всъщност не се изненада. Човек не може да бъде разочарован истински от нещо, което е очаквал.

— Добре.

— Може да се запишеш в списъка.

— Колко се чака?

— Зависи.

Тази дума означаваше много.

— А за дете? – попита Ая.

Жената се напрегна.

— Какво дете?

— Едно момиче. Живее в парка.

— На колко?

— Около дванадесет.

— Трябва да се подаде сигнал.

— И после?

— Ще я настанят.

— Къде?

— Зависи от случая.

Пак същата дума. Зависи.

— А ако избяга оттам?

Жената въздъхна.

— Не можете да я държите в парка.

— Не я държа. Тя е там.

— Тогава подайте сигнал.

— А ще ѝ помогнат ли?

Жената не отговори веднага. Ая познаваше това мълчание. Кимна.

— Разбирам.

— Не мисля, че разбирате. Дете не може да живее на улицата.

— Знам. Аз живях.

Това прекрати разговора за момент. Жената отвори уста, после я затвори. Нямаше какво да отговори, което да не прозвучи зле.

— Оставете телефон – каза накрая.

— Нямам.

— Адрес?

Ая я погледна. Жената се смути.

— Да. Извинете. Елате пак след седмица.

Седмица. Седмица през ноември. Не каза нищо. Жената сигурно го знаеше и без обяснение. Затова просто си тръгна. Навън започваше да вали.

В следващите дни тя се опита да намери работа. Това се оказа почти комично. Ако ѝ беше останал смях за това... В първата пекарна я изслушаха внимателно, докато не стигнаха до документите и адреса. Във второто място дори не я изслушаха. В третото попитаха дали има препоръки. Ая почти каза, че началникът на затвора би могъл да каже добра дума за нея, но навреме разбра, че това едва ли ще помогне. В един малък магазин за плодове собственикът я гледа дълго.

— Работила ли си?

— В перално.

— Къде?

Ая не искаше да лъже. Не че беше светица. По-скоро защото лъжата изисква памет, план и увереност. Тя нямаше нито едно от трите в достатъчно количество.

— В затвора.

Мъжът остави ябълката, която държеше.

— Ясно.

— Но работя добре.

— Сигурно.

— И мога да чистя. Да подреждам. Да нося.

— Виж, не става.

— Защо?

— Как защо? Клиентите... Отговорност... Пари има в касата...

— Няма да взема.

— Ти може и да нямаш намерение. Ама аз откъде да знам?

Ая го погледна. Той не беше лош човек. И това беше най-неприятното. Ако беше лош, щеше да е по-лесно. Но той просто беше предпазлив. Нормален. Разумен. Точно това затваряше винаги вратата пред хора като нея.

— Да – каза тя. – Откъде да знаете.

Излезе. До вечерта беше изхарчила още част от парите за храна. Не само за себе си. За Кристина също. Някакъв глас в главата ѝ обясняваше, че това е неразумно. Но гладът на детето беше по-силен аргумент от разума. Кристина ядеше супата от пластмасова купа и я гледаше подозрително.

— Ти защо не ядеш?

— Ядох.

— Лъжеш.

— Да.

— Защо?

— Защото исках да видя дали ще забележиш.

— Това е глупаво.

— Да.

Момичето побутна купата към нея.

— Яж.

— Не, ти...

— Яж, казах!

В гласа ѝ имаше такава ярост, че Ая взе лъжицата. Хапна малко. Супата беше вече почти студена, но добра. Или може би всичко, което не е сух хляб, изглежда добро, когато тялото ти помни глада.

— Ще умреш, ако не ядеш – каза Кристина.

— Всички ще умрем.

— Много си тъпа.

Ая се засмя.

— И това са ми казвали.

— Ама аз сериозно!

— Знам.

— Не искам пак да съм сама!

Това излезе внезапно. Сякаш не тя го каза, а нещо вътре в нея, което беше чакало пролука. Ая първо се ядоса. Беше гладна, беше мокра, беше излязла от затвора преди дни, а това дете вече ѝ връчваше своя страх като задължение. Помисли си го и веднага се засрами. Остави лъжицата.

— Няма да си сама тази нощ.

— А утре?

— Утре ще мислим за утре.

— Възрастните винаги така казват, когато нямат отговор.

— А аз имам ли вид на възрастен с отговори?

Кристина я изгледа и нещо в лицето ѝ омекна.

— Не.

— Ето. Поне съм честна.

Момичето се усмихна. За втори път. Ая отвърна на усмивката и веднага съжали. Такива неща бяха опасни. После някой си тръгваше.

След седмица Ая отиде отново в приюта. Нямаше място. След още една – пак. Нямаше. Междувременно времето застудя сериозно. Една сутрин първата слана покри тревата и паркът за кратко изглеждаше красив, сякаш някой го беше поръсил със счупено стъкло. Кристина се радваше.

— Виж! Бяло е!

— Студено е.

— Но е красиво!

Ая я погледна. Да. Детето още можеше да види първо красотата, после опасността. Това беше хубаво. И страшно. Защото красотата не топли. Но от друга страна, ако човек спре да я вижда, какво точно остава да го държи жив? Същия ден Ая реши да използва последните по-сериозни пари за две неща – по-дебело одеяло от пазара за стари вещи и тетрадка. Кристина беше възмутена от тетрадката.

— За какво ти е?

— Ще пишем.

— Какво?

— Не знам. Неща.

— Аз не пиша.

— Ще се научиш.

— Мога да пиша.

— Ами ето, значи ще пишем.

— Не искам.

— И аз не искам много неща.

— Тогава защо?

— Защото някой ден ще ти трябва.

Кристина се намръщи.

— На улицата писането не ти трябва.

— А може би точно там трябва най-много.

Това не я убеди. Но вечерта, след дълго сърдене, момичето все пак взе молива.

— Какво да пиша?

— Името си.

— Защо?

— За да го има някъде.

Кристина я погледна странно. После бавно написа: Кристина. Буквите бяха криви. Някои почти падаха една върху друга. Но бяха там. Ая ги гледа дълго.

— Хубаво е.

— Не е.

— Е.

— Не можеш ли да казваш истината?

— Казвам я. Хубаво е, защото си ти.

Кристина се изчерви и грабна тетрадката.

— Глупости!

Но не скъса листа. На следващите страници започнаха да пишат думи. Хляб. Дърво. Езеро. Сняг. Дом. При последната Кристина спря.

— Не искам тази дума.

— Добре.

— А ти защо я написа?

Ая погледна към листа.

— Не знам. Може би за да видя как изглежда.

— И как изглежда?

Кратка. Нищо особено. Но побираше в себе си повече, отколкото някои хора получават за цял живот.

— Като нещо, което трябва да съществува – каза Ая.

Кристина не отговори. Тази нощ се сгуши по-близо до нея.

Хората в парка започнаха да ги забелязват. Това не беше непременно винаги добро. Когато започнаха да ги забелязват, Ая не се зарадва. Виждането носеше и помощ, но и неприятности. Първа се появи възрастна жена с куче. Беше от редовните. Всяка сутрин минаваше по алеята с малко бяло куче, което очевидно смяташе себе си за владетел на парка и лаеше по всичко, което не признаваше властта му. Жената досега беше подминавала Ая с поглед, в който имаше предпазлива дистанция. Но една сутрин спря.

— Това дете твое ли е?

Кристина моментално се скри зад Ая.

— Не.

— Тогава защо е с теб?

— Защото няма с кого друг да бъде.

Жената притисна устни.

— Трябва да се обадите на социалните.

— Да.

— Обадихте ли се?

— Не.

— Защо?

Ая я погледна.

— Защото се страхувам, че ще я заведат на място, от което пак ще избяга, само че този път няма да знам къде е.

Жената се смути.

— Това не решава нищо.

— Знам.

— А какво е решението?

— Ако знаех, нямаше да стоим тук…

Кучето излая. Може би за да подкрепи очевидността на казаното. Жената ги гледа още малко. После отвори чантата си, извади пакет бисквити и го подаде.

— Не е много.

— Повече от достатъчно е – каза Ая.

Жената кимна бързо и си тръгна, сякаш се страхуваше, че ако остане още малко, ще трябва да направи повече. Кристина отвори пакета.

— Тя добра ли е?

— В този момент – да.

— А по принцип?

— Не знам.

— Ти никога нищо не знаеш.

— Напротив. Знам, че кучето ѝ е много важно.

Кристина се засмя. Малко по-късно дойде мъж с фотоапарат. Това беше по-лошо.

— Извинете, може ли да ви снимам?

— Не – каза Ая.

— Правя проект за невидимите хора на града.

— Не.

— Няма да ви навредя. Искам да покажа проблема.

— Не!

Мъжът не разбра или се направи, че не разбира.

— Хората трябва да видят.

— Те ни виждат.

— Да, но...

— Виждат ни достатъчно.

Той свали фотоапарата.

— Точно това искам да покажа.

— А после?

— Какво после?

— След като покажете?

Мъжът замълча. Кристина го гледаше враждебно.

— Няма значение – каза Ая. – Не ни снимайте.

Той си тръгна обиден. Вероятно щеше да намери други невидими хора, които да бъдат достатъчно благодарни, че някой ги забелязва. Ая не му се сърдеше. Може би наистина искаше да помогне. Но понякога желанието да покажеш чуждата болка е прекалено близо до желанието да притежаваш чуждата болка. Ая нямаше много неща. Болката си поне искаше да запази своя.

Първият сняг падна в началото на декември. Не беше силен, но достатъчен, за да превърне нощта в изпитание. Ая и Кристина бяха увити в одеялото, чувала и всички налични дрехи. Дишането им се виждаше в тъмното. Момичето трепереше.

— Студено ми е.

— Знам.

— Мразя зимата!

— И аз.

— А тя защо идва всяка година?

— Вероятно не знае, че не я харесваме.

Кристина не се засмя. Ая познаваше усещането. Прегърна я по-силно.

— Трябва да не заспиваш още.

— Защо?

— Ще ти разкажа нещо.

— Не искам приказки.

— Не е приказка.

— Какво е?

— За едно момиче на име София.

Кристина леко се размърда.

— Това онази София ли е?

— Да. Всички я наричаха Софи, но аз ѝ казвах София.

— Защо?

— Защото беше по-хубаво.

И Ая започна да разказва. За червената шапка. За сандвича с кашкавал. За майката с хубавото палто. За леля Марта. За гребена, който скубеше ужасно. За синята блуза с птицата. За книгата с приказките. За обещанието, че ще се върне. Не разказа колко я болеше, когато София замина. Или поне се опита да не разказва. Но болката се промъкваше между думите, както студът се промъкваше през одеялото. Кристина слушаше.

— Сигурно те е забравила – каза накрая.

— Възможно е.

— Ти сърдиш ли ѝ се?

— Не.

— Защо?

— Защото ако ѝ се сърдя, ще загубя и хубавото.

— Това е глупаво.

— Вероятно.

— А ако тя се върне?

Ая погледна към входа на пещерата. Навън снегът падаше бавно, тихо, почти нежно. Сякаш светът не беше жесток, а само уморен.

— Тогава ще ѝ кажа „здравей“.

— Само това?

— Може би и че закъсня.

Кристина се засмя тихо. Добре. Още можеше да се смее. Значи нощта нямаше да ги вземе. Поне тази нощ нямаше.

Зимата мина трудно. Всъщност не мина. За хората без дом зимата не минаваше. Тя се изтърпяваше. Минават за онези, които ги гледат през прозорец, с чаша чай в ръка, и казват колко е красиво, че вали сняг. За останалите зимата е противник. Не злобен. Просто безразличен. А безразличието често е по-опасно от злобата, защото със злобата поне можеш да спориш. Ая кашляше все по-често. Започна постепенно. После, в течение на дните се усили. Кристина се тревожеше, макар и да се преструваше, че не се тревожи. Носеше вода, намираше хартии за подпалване, ядосваше се на всеки, който се приближеше прекалено близо до пещерата.

— Ще станеш страшна – каза ѝ веднъж Ая.

— Аз съм страшна.

— Да. Особено когато си гладна.

— Не се шегувай.

— Защо?

— Защото кашляш.

— Човек може да кашля и да се шегува.

— Не трябва.

— Откъде знаеш?

— Аз реших.

Ая я погледна с престорено уважение.

— Е, щом си решила...

Кристина се намръщи, но донесе още едно парче картон и го сложи до входа, за да спира вятъра. Някъде в края на февруари, когато снегът започна да се топи и паркът се превърна в кална, сива тъга, Кристина изчезна за цял ден. Ая се побърка. Не външно. Външно само обикаляше по алеите, питаше хора, търсеше при къщичката, при кофите зад кафенето, до спирката, при старите гаражи. Вътрешно, обаче, всичко в нея крещеше. Отдавна не беше изпитвала такъв страх. Не за себе си, за друг човек. Беше забравила това – страхът за друг човек е по-шумен от страха за себе си. Кристина се върна по тъмно. С мръсно лице, скъсан ръкав и две консерви в ръцете. Ая първо я прегърна. После я разтърси.

— Къде беше?

— Намерих храна.

— Къде беше?

— Няма значение!

— Има значение!

— Защо крещиш?

— Защото ме беше страх!

Кристина замръзна. Ая също. Думите бяха излезли сами. Голи. Неподготвени.

— Мислех, че си си тръгнала – каза по-тихо Ая.

Момичето я гледаше. После бавно остави консервите на земята.

— Аз не съм София.

Ая затвори очи.

— Знам.

— Няма да си тръгна така.

— Знам.

— Не знаеш. Ти никога нищо не знаеш.

Този път в гласа ѝ нямаше закачка. Ая седна на камъка до входа на пещерата. Изведнъж се почувства много стара. Не на години. На умора.

— Права си. Не знам.

Кристина седна до нея.

— Можеш да кажеш, че съжаляваш.

— Съжалявам.

— Така е по-добре.

— Да.

След малко момичето се облегна на рамото ѝ.

— А аз съжалявам, че изчезнах.

— Добре.

— Само не ставай досадна от това.

— Ще се постарая.

Отвориха консервите с ръждясал нож, който Кристина беше намерила някъде и който според Ая трябваше да бъде изхвърлен веднага, но според Кристина беше „абсолютно ценен инструмент“. Ядоха студен боб направо от металните кутии. Никога не беше вкусвала по-хубава вечеря. Може би защото Кристина се беше върнала.

Пролетта дойде с миризма на мокра земя и нови листа. Ая обичаше пролетта. Не по онзи поетичен начин, по който хората говорят за прераждане и надежда. Харесваше я, защото нощите ставаха по-малко опасни. Защото тялото спираше да се свива непрекъснато от студ. Защото храната се намираше малко по-лесно. Защото хората в добро време стават с една идея по-склонни да дадат монета, макар и пак без да гледат в очите. Кристина започна да пише все по-добре. В тетрадката вече имаше цели изречения. „Днес валя.“ „Ая кашля.“ „Кучето на старата жена е глупаво.“ „Не искам да ходя в дом.“ Последното изречение стоеше само на една страница. Ая не го коментира. На следващата страница написа: „Всеки има нужда от дом, но не от всеки дом.“ Кристина го прочете и каза:

— Това е прекалено сложно.

— Сигурно.

— И малко тъжно.

— Да.

— Но е вярно.

— Да.

През април при тях започна да идва едно момче от близката гимназия. Казваше се Мартин. Първия път донесе два сандвича и избяга почти веднага. Втория път остана малко по-дълго. Третия път попита:

— Вие тук ли живеете?

Кристина го изгледа.

— Не. Това е дворец. Не виждаш ли?

Мартин се изчерви.

— Извинявай.

Ая се намеси.

— Тя хапе, когато е гладна.

— Не хапя!

— Вчера почти ухапа онзи човек от кафенето.

— Той каза, че миришем.

— Може би миришем.

— Това не значи, че трябва да го казва.

Мартин ги гледаше с широко отворени очи, сякаш беше попаднал на театър, който не разбира, но му е интересно. Започна да идва редовно. Носеше храна, стари книги, понякога моливи. Не питаше прекалено много. Това го правеше поносим. Един ден донесе книга с приказки. Ая я видя и ръцете ѝ изстинаха.

— Не я ли искате? – попита той.

— Искаме я – каза Кристина бързо.

Ая бавно взе книгата. Корицата беше друга. Историите вероятно също. Но в ръцете ѝ тежеше миналото. Вечерта Кристина поиска да ѝ чете.

— Не обичам приказки – каза Ая.

— Защо?

— Защото лъжат.

— Тогава защо ще четем?

— За да проверим дали всички лъжат.Кристина се настани до нея с изражение на човек, който е победил. Ая почти се усмихна, докато отваряше книгата. Първата приказка вътре беше за изгубено момиче, което накрая намира пътя към дома си. Почти я затвори. Но след това реши да продължи. Чете бавно. Гласът ѝ се пречупи няколко пъти, но Кристина не каза нищо. Само слушаше. Когато стигнаха края, момичето попита:

— Мислиш ли, че е възможно?

— Кое?

— Да намериш пътя към дома си.

Ая погледна към тъмния вход на пещерата. После към детето, което седеше до нея, завито със старото одеяло, с коса, падаща пред очите, с мръсни ръце и тетрадка до коленете.

— Не знам – каза. – Но може би понякога домът не е мястото, откъдето си тръгнал. Може би е човекът, при когото не те е страх да се върнеш.

Кристина се сгуши в нея.

— Това пак е сложно.

— Знам.

— Ти нарочно ли говориш така?

— Не. Просто съм стара.

— Не си стара.

— А на колко изглеждам?

— На много.

— Благодаря.

— Но не стара. Просто... уморена.

Ая не отговори. Децата понякога са жестоки с истината. Не защото искат да наранят. Просто още не са се научили да я опаковат.

Случи се в началото на лятото. Ая първо не я позна. Как би могла? Бяха минали толкова години. Детското лице с червената шапка беше изчезнало, заменено от лице на жена, която очевидно е била принудена да порасне по-бързо, отколкото възрастта ѝ позволява. Не беше стара. Не можеше и да бъде стара. Беше почти на възрастта на Ая. Но някаква болест бе направила с нея онова, което понякога правят големите страдания – беше взела от лицето ѝ част от годините, които още ѝ се полагаха, и беше оставила на тяхно място призрачна умора. Косата ѝ беше прибрана под светла кърпа. Движеше се бавно, с бастун, и всяка крачка сякаш ѝ струваше усилие, което тя сякаш не желаеше да признае пред света. Ая я видя отдалече. Жената стоеше до алеята и гледаше към храстите. Да, гледаше храстите. Точно към онова място. Не езерото, не алеята. Храстите. Това беше достатъчно, за да накара Ая да забрави как се диша. Кристина първа забеляза напрежението ѝ.

— Какво има?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Да.

Жената направи няколко крачки към езерото. Спря. Погледна към пещерата. После видя Ая. Очите им се срещнаха. И тогава, кой знае как, през годините, през болестта, през умората, през всички различни животи, които бяха минали между тях, Ая видя момичето с червената шапка.

— София? – прошепна тя.

Жената пребледня. Бастунът леко се изплъзна от ръката ѝ.

— Ая?

Двете стояха и се гледаха. Никоя не посегна първа. Кристина се приближи до Ая.

— Това ли е тя?

Ая не успя да отговори. София предпазливо направи крачка, после още една. Лицето ѝ се разпадна. Не физически. Но всички години, през които вероятно е носила някаква представа, някакъв спомен, някаква вина, се счупиха наведнъж.

— Господи... – прошепна тя. – Ая...

Ая стоеше неподвижно. Толкова пъти си беше представяла тази среща. В детството – като спасение. После – като разговор. После – като невъзможност. В затвора – като писмо без адрес. В последните години – почти никак. После престана да си я представя. Умори се. И ето, че се беше случило. И тя не знаеше какво да прави.

— Здравей, София – каза накрая.

София заплака. Не тихо, не красиво, не сдържано. Заплака грозно, с отворена уста, както плаче човек, който вече не може да се държи.

— Аз те търсих – каза тя. – Преди години. Върнах се. Но не те намерих. Казаха ми, че... че вероятно си умряла. Или си заминала. Не знаех. Господи, не знаех...

Ая я слушаше. Не изпита гняв. Това я ядоса. Би било по-лесно да има гняв. Вместо него имаше празнота, а в празнотата – топлина, която болеше.

— Аз бях тук – каза просто.

София се огледа към пещерата, към старото одеяло, към вещите, към Кристина, към лицето на Ая.

— Ти... и още си тук?

Въпросът беше ужасен. Не защото беше груб. По-скоро защото беше невинен. София явно не можеше да си представи, че един живот може да остане толкова дълго на едно и също място, без светът да се намеси. Ая се усмихна тъжно.

— Не през цялото време. Почти осем години бях в затвора.

София се хвана за гърдите.

— За Бога!

— За убийство. Не съм убила никого. Но ме осъдиха.

София затвори очи. За миг изглеждаше, че ще падне. Ая инстинктивно посегна към нея. София хвана ръката ѝ. И тогава вече не издържа. Прегърна я. Ая отново се вцепени. Точно както някога, зад храстите, когато едно момиче ѝ беше казало, че ще ѝ бъде семейство. Само че сега ръцете на София бяха слаби и треперещи. Миришеше на скъп сапун и лекарства. Ая миришеше на парк, прах и дим. Между тях стояха години, които никой не можеше да върне. Прегръдката не ги махна. Само ги направи по-видими. Кристина ги гледаше мълчаливо. За първи път нямаше коментар.

Когато София най-накрая се отдръпна, лицето ѝ беше мокро.

— Ще дойдеш с мен – каза тя.

Ая я погледна.

— Къде?

— У дома. Или в болница. Или... не знам. Но няма да останеш тук. Не и този път.

Този път. Думите я стегнаха. Ая вече не беше на четиринадесет. Вече знаеше, че добрите намерения са като тънки одеяла – помагат малко, но не винаги стигат за зимата.

— А Кристина? – попита тя.

София погледна момичето, сякаш чак сега го вижда истински.

— Тя...

— Кристина е с мен.

— Аз не съм с нея – обади се Кристина веднага.

Ая я погледна.

— Не започвай.

— Не започвам.

София избърса очите си и се наведе леко към момичето.

— Здравей, Кристина. Аз съм София.

— Знам.

София се усмихна слабо.

— Ая ти е разказвала?

— Да. Но не много хубави неща.

— Кристина!

— Какво? Тя си е тръгнала!

София понесе удара. Заслужаваше го и го знаеше.

— Да – каза тихо. – Тръгнах си.

— Тогава сега не обещавай много.

Ая се намръщи.

— Кристина…

— Не. Нека каже – София я спря. – Права е.

Момичето изглеждаше изненадано. Не беше свикнала възрастните да признават, че е права. София се обърна към Ая.

— Не знам колко време имам.

Ая усети студ.

— Какво значи това?

— Че съм болна.

— Колко болна?

София се усмихна. Тъжно. Извинително.

— От лошите болести.

Ая не каза нищо. Не можеше. Животът нямаше да ѝ върне София просто така. Това Ая разбра веднага, още преди да го осъзнае напълно.

— Седни – каза Ая.

— Аз съм добре.

— Седни!

Тонът ѝ беше толкова необичаен, че София се подчини. Седна на близката пейка. Кристина донесе бутилка вода, мълчаливо. София отпи.

— Благодаря.

Момичето не отговори, но не изглеждаше толкова враждебно. При нея и това беше много. София остана с тях до късния следобед. Говориха малко. Или по-скоро София говореше, Ая слушаше. Разказа за града, в който били заминали. За майка си, която починала преди години. За баща си. За работата си, която обичала и която болестта първа ѝ отнела. За хората, които имала около себе си, но с които не можела да говори за Ая, защото някои имена не се произнасят лесно, когато са свързани с вина. За болестта – малко. За това как, когато разбрала, че няма много време, поискала да види местата, където някога е била щастлива.

— А аз бях щастлива тук – каза София. – С теб.

Ая погледна към храстите.

— Аз също.

— Трябваше да се върна по-рано.

— Да.

София кимна. Вероятно бе очаквала прошка. Или укор. Получи истина.

— Къде живееш сега? – попита Ая.

— В един малък апартамент наблизо. Наех го за месец. Не исках хотел.

— Защо?

— В хотел щях да съм като човек, който пак си тръгва. Не исках.

Ая я погледна. София се усмихна.

— И аз мога да говоря сложно.

— Винаги си можела.

— Не. Ти ме научи.

— Аз?

— Да. Ти гледаше света така, сякаш всяко нещо има втори смисъл. Аз тогава не го разбирах. После цял живот се опитвах.

Ая не знаеше какво да каже. Кристина, знаеше.

— Тя и сега така говори. Много е досадно.

София се засмя. И за миг, съвсем кратък, Ая чу смеха от детството. Не целия. Само отглас. Но стигаше. На тръгване София остави пари. Ая отказа. София не настоя. Само ги сложи в ръката на Кристина.

— За храна.

Кристина погледна към Ая. Ая въздъхна.

— Вземи ги.

— Нали не трябва да взимаме от непознати?

— Тя не е непозната.

Кристина погледна към София.

— Още не знам.

София прие и това.

— Разумно.

След това се обърна към Ая.

— Ще дойда утре.

Ая беше чакала тези думи някога. Сега не им се зарадва. Не веднага.

— Недей да обещаваш, ако не можеш.

София я погледна.

— Ще дойда утре.

И тръгна бавно по алеята, подпирайки се на бастуна. Ая я гледаше, докато не изчезна зад завоя. Кристина се приближи.

— Тя ще дойде ли?

Ая дълго мълча.

— Не знам.

— Ти никога...

— Да. Знам.

На следващия ден София не дойде. Ая го прие спокойно. Поне външно. Сутринта мина бавно. После обедът. После онзи ранен следобед, в който светлината в парка става мека и хората започват да изглеждат малко по-добри, отколкото вероятно са. Ая стоеше на пейката до езерото и гледаше към алеята. Не непрекъснато. Само от време на време. Достатъчно рядко, за да може да си казва, че не чака. И достатъчно често, за да знае, че лъже. Кристина не каза нищо. Което наистина беше необичайно. Момичето седеше на земята и драскаше нещо в тетрадката. От време на време вдигаше поглед към Ая, после към алеята, после пак към тетрадката. И мълчеше. Мълчанието ѝ беше по-лошо от въпросите. Надвечер започна да захладнява.

— Сигурно е уморена – каза Ая.

Не беше ясно на кого го казва. На Кристина. На себе си. На парка. На онова глупаво място вътре в нея, което, въпреки всички години, пак беше започнало да се надява. Кристина не вдигна поглед.

— Да.

— Вчера изглеждаше зле.

— Да.

— Може би лекарите не са я пуснали.

— Да.

— А може би ще дойде утре.

Кристина този път я погледна.

— Може би.

Това „може би“ прозвуча по-възрастно, отколкото би трябвало да звучи от устата на дете. София не дойде и на втория ден. Нито на третия. На четвъртия ден Ая тръгна да я търси. Не знаеше къде. Това беше основният проблем. София беше казала, че живее временно в малък апартамент наблизо, но не беше дала адрес. Щеше да го даде утре. Утре беше удобна дума. Точно затова не ѝ вярваше. Ая обиколи улиците около парка. Питаше в аптеката. В малката пекарна. В магазина за плодове. Опитваше се да опише София – болна жена с бастун, със светла кърпа на главата, дошла в квартала наскоро. Хората я гледаха с различна степен на съмнение. Някои казваха, че не знаят. Други дори не я изслушваха. Един мъж я попита дали не проси „по нов начин“. Не го разбра веднага. После го разбра и си тръгна. Към вечерта, когато вече почти се беше отказала, я спря жената от аптеката. Беше излязла навън да прибере рекламната табела.

— Вие ли питахте за една жена с бастун?

— Да.

— Може би се сещам. Купуваше лекарства. Много лекарства. Живее май в кооперацията отсреща. Или поне натам я виждах да влиза.

Ая погледна към входа.

— Сигурна ли сте?

— Не. Но може да опитате.

— Благодаря.

Входът беше заключен. Ая натисна няколко звънеца. Никой не отвори. На четвъртия опит се чу раздразнен женски глас:

— Кой е?

— Търся София. Тя живее тук, мисля.

— Каква София?

— Не знам фамилията.

— Много хубаво. И аз не знам защо звъните.

— Моля Ви. Тя е болна.

Мълчание. После вратата избръмча. Ая влезе. Миришеше на прах, стари стълби и готвено. Всяка жилищна кооперация има особен мирис – смесица от чужди животи, които се докосват по коридорите, без да се познават истински. На втория етаж имаше три врати. Едната беше открехната. Отвътре се чуваха гласове. Ая се приближи и почука леко. Вратата се отвори от жена в черни дрехи. Лицето ѝ беше уморено, но не тъжно по онзи начин, по който хората са тъжни, когато светът им се е разпаднал. По-скоро делово тъжно. Като човек, който има много задачи около нечия смърт.

— Да?

— Търся София.

Жената я огледа. Погледът ѝ се промени. Не много, но достатъчно.

— Вие коя сте?

— Ая.

Името подейства. Жената пребледня леко.

— Вие сте Ая?

— Да. Тя... тук ли е?

Жената погледна назад към апартамента, после отново към нея.

— Съжалявам.

Ая позна думата, преди да я осъзнае. Подпря се на касата на вратата.

— Кога?

— Вчера сутринта. В болницата. Получи криза предната нощ. Не успяха...

Жената продължи да говори, но Ая не я чуваше. Вчера. Значи София беше жива още два дни, докато тя я чакаше в парка. Или може би не съвсем жива, но тук. Наблизо. На няколко улици. В същия град. В същия въздух. И между тях пак беше имало врати, адреси... В живота разстоянията рядко се измерват само с метри.

— Питаше за Вас – каза жената.

Ая вдигна поглед.

— Какво?

— Питаше дали сте идвали. Каза, че трябва да Ви намерим. Че има една жена в парка. Ая. И момиче. Каза, че трябва да им се помогне. Че е обещала.

Ая затвори очи. Обещала. Този път София не беше излъгала. Просто беше умряла. Което беше по-добре. И много по-лошо.

— Мога ли да я видя?

Жената се смути.

— Не е тук. Тялото е... Брат ѝ се занимава с всичко. Аз само помагах през последните седмици. Бях наета да се грижа за нея.

— Брат ѝ?

— Да. Пристигна вчера. Има и адвокат. София остави бележка за Вас, но... не беше оформено нищо официално.

— А може ли да говоря с него?

Жената въздъхна.

— Не знам дали е добра идея…

— Моля Ви.

Вътре се чу мъжки глас:

— Кой е?

— Жената, за която говореше София.

След малко в коридора излезе мъж, няколко години по-голям от София. Добре облечен. Изморен. Изнервен. По лицето му личеше, че смъртта на сестра му е не само загуба, но и тежък административен възел, който трябва да бъде развързан бързо.

— Вие сте?

— Ая.

Той я гледа секунда по-дълго, отколкото беше учтиво.

— А, да... София ви е споменавала.

Не прозвуча добре.

— Тя каза, че иска да ми помогне.

Мъжът затвори очи за миг. Очевидно се опитваше да остане търпелив.

— Сестра ми в последните дни беше много болна. Говореше объркани неща. Спомени от детството, хора, които не бях чувал никога, някакви стари обещания. Разбирате, че в такъв момент човек не винаги е съвсем...

— Не беше объркана.

Той се усмихна слабо.

— Възможно е. Но няма никакви документи. А и, честно казано, в момента имаме достатъчно неща за уреждане.

— Аз не искам много.

Той я погледна. Този път по-студено.

— Вижте, съжалявам за положението Ви. Наистина. Но не мога да поема отговорност за всеки човек, на когото сестра ми е решила, че трябва да помогне. Разбирам, че сте имали някакво детско приятелство...

Някакво. Ая усети как тази дума удря по-силно, отколкото би трябвало. Някакво детско приятелство. Сандвичът. Гребенът. Писмото. Червената шапка. Чакането. Годините. Паркът. Прегръдката. Всичко това, събрано в „някакво“.

— Да – каза тя. – Някакво.

Мъжът явно прие това като съгласие.

— Елица, моля те, дай ѝ някакви пари, ако имаш. Аз нямам дребни.

Дребни. Ая отстъпи назад.

— Не.

— Какво не?

— Не искам дребни.

Мъжът се стегна.

— Вижте, ако очаквате нещо повече...

— Очаквах нея.

Това изречение го обърка. И по-добре. Някои хора трябва поне за миг да бъдат извадени от собствената си подредба. Ая се обърна и тръгна надолу по стълбите. Жената я последва.

— Чакайте.

Ая спря. Жената държеше малък плик.

— Това беше в чантата ѝ. Не при документите. Не мисля, че някой ще го търси.

Ая не помръдна.

— Какво е?

— Не знам. Но на него пише Вашето име.

Пликът беше бял. На него с треперещ почерк пишеше: За Ая. Не детските големи букви от някогашното писмо. Различен почерк. Болен. Но пак неин. Ая го взе.

— Благодаря.

— Има... – Елица се поколеба. – Има едно шалче. Тя го носеше последните дни. Казваше, че било топло. Искате ли го?

Ая искаше да каже не. После си спомни зимата. Кристина. Студените нощи.

— Да.

Елица влезе и след малко се върна с мек тъмносин шал. Подаде ѝ го почти виновно.

— Съжалявам.

Този път думата беше истинска. Ая я прие.

— Благодаря.

Навън вече се стъмваше. Тя не отвори писмото веднага. Вървя до парка с плика в ръка, а шалът беше притиснат до гърдите ѝ. Кристина я чакаше до пещерата. Щом я видя, стана рязко.

— Намери ли я?

Ая кимна.

— Тя...

— Да.

Кристина стисна устни.

— Тя пак си тръгна.

Ая седна до нея.

— Умряла е.

— Знам какво значи „тръгна“.

Момичето се обърна настрани. Раменете ѝ се тресяха, но не се чуваше плач. Ая я прегърна. Кристина този път не се дръпна. След малко попита:

— Остави ли нещо?

Ая ѝ показа шала.

— И писмо.

— Отвори го.

— Страх ме е.

— Ти си възрастна.

— Не помага.

Кристина избърса лицето си с ръкав.

— Дай аз.

— Не.

— Ами тогава го отвори ти!

Ая отвори плика внимателно. Вътре имаше един лист. Почеркът беше на места почти нечетлив. „Ая, Не знам дали ще успея да дойда утре. Знам, че трябва да дойда. И искам да дойда. Но тялото ми вече не е много сигурно за обещания. Цял живот мислих за теб. Не всеки ден – ще бъде лъжа, ако го кажа така. Но много по-често, отколкото имах смелост да призная. Когато бях дете, вярвах, че ще се върна и ще те намеря. После животът ме понесе. Това не е оправдание. Само обяснение. Да, обясненията рядко помагат на изоставените. Днес, когато те видях, разбрах, че съм закъсняла повече, отколкото човек има право да закъснява. И въпреки това ти ме поздрави. Ая, не знам как Бог измерва живота. Но ако изобщо гледа към нас, сигурно вижда и онези, които са минали през тъмното, без да се превръщат те самите в тъмнина за другите. Аз те видях такава. Исках да ти дам дом. Не от съжаление. От справедливост. Защото ти трябваше да го имаш още тогава. Ако не успея да уредя всичко навреме, прости ми. Знам, че пак те моля за прекалено много. Погрижи се за Кристина, ако можеш. А ако не можеш – поне ѝ разкажи, че някога едно момиче даде сандвич на друго момиче и това, макар да не спаси живота му, му помогна да не намрази света изцяло. Следващия път няма да закъснявам. София.“

Ая не плака веднага. Прочете писмото втори път. После трети. Кристина мълчеше. Накрая момичето прошепна:

— Тя не е искала да си тръгне.

— Не.

— Но пак си е тръгнала.

— Да.

— Това честно ли е?

Ая сгъна писмото.

— Не.

— И какво правим тогава?

Ая мълчеше. Кристина още я гледаше и чакаше отговор. Но тя нямаше такъв. В някакъв момент прибра писмото в кутията. До старото.

— Продължаваме.

— Защо?

— Защото сме тук.

Кристина я погледна ядосано.

— Това не е отговор.

— Знам.

Но понякога това е единственият отговор, с който човек разполага.

5.

След смъртта на София Ая не стана друга. Само започна да се уморява по-бързо. София се беше появила за малко. Толкова малко, че Ая понякога се ядосваше на себе си, че изобщо ѝ се е зарадвала. По-лесно беше да не се беше връщала. Но се беше случило – бе дошла, бе объркала отново живота ѝ и си бе тръгнала отново от него.

Кристина разбра това по някакъв свой си начин. Не задаваше много въпроси, което за нея си беше почти подвиг. Само стоеше по-близо до Ая от обикновено, сърдеше се повече от обикновено и следеше кашлицата ѝ с онази мрачна съсредоточеност, с която децата наблюдават нещата, от които ги е страх, но които не могат да спрат.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Да.

— Кога?

— Скоро.

— Това значи никога.

— Не винаги.

— При теб е винаги.

Ая не отговори. Беше вярно. Ая отлагаше лекаря. Не защото не разбираше. Точно обратното. Знаеше какво ще започне: документи, въпроси, чакане пред врати, погледи, които първо проверяват дали имаш право да страдаш. Беше уморена от доказване. Цял живот доказваше нещо. Омръзнало ѝ беше. Кашлицата обаче не се интересуваше от това. Първо беше суха. После стана дълбока. Накрая започна да я буди нощем. Ая се свиваше до входа на пещерата, притиснала шала на София към гърдите си, и чакаше пристъпът да мине. Кристина седеше до нея, уплашена и ядосана.

— Мразя те, когато правиш така.

— Как?

— Като че ли не е важно.

— Важно е.

— Ами не се държиш така.

— Как се държи човек, когато нещо е важно?

— Отива на лекар!

Ая се усмихна едва.

— Значи ти вече знаеш всичко за живота.

— Не. Но знам повече от теб.

— Възможно е.

— Не беше комплимент!

— Знам.

Кристина изръмжа тихо и се обърна настрани. Но после пак придърпа одеялото върху Ая. Ая се направи, че не забелязва. Кристина също се направи на разсеяна, но скрито я наблюдаваше с едва прикрит страх в погледа.

Някъде в началото на пролетта Ая припадна до езерото. Не драматично. Просто светът първо стана прекалено светъл, после прекалено далечен, после изчезна. Когато отвори очи, беше легнала на земята, а Кристина крещеше над нея.

— Ая! Ая! Ставай! Чуваш ли ме? Ставай!

— Не крещи. – беше уморена.

— Ти падна!

— Да. Забелязах.

— Ще те убия!

— Това няма да подобри състоянието ми.

Кристина започна да плаче. Този път не се опита да го скрие. Плачеше с гняв, с обида, с ужас, с всички онези чувства, които не знаеше как да подреди. Ая искаше да вдигне ръка и да я погали по лицето, но ръката ѝ не я послуша веднага. Хора се събраха. Някой извика линейка. Друг отбеляза, че е бездомна. Трети каза „горкото дете“, но не стана ясно дали говори за Кристина или за нея. Може би и за двете. Неточната жалост поне свърши работа. Когато дойде линейката, Кристина искаше да се качи с нея.

— Не може – каза санитарят.

— Може!

— Не си роднина.

— Тя ми е...

Момичето спря. Каква ѝ беше Ая? Не майка. Не сестра. Не настойник. Само човекът, който делеше хляба си с нея и се страхуваше, когато изчезне. За санитаря това не беше роднинство.

— Не може – повтори санитарят.

Ая хвана ръката на Кристина.

— Чакай ме в парка.

— Не!

— Кристина...

— Не! Ти няма да се върнеш!

Ая искаше да каже, че ще се върне. Не можа. След София обещанията ѝ се струваха опасни. Дори добрите. Особено добрите…

— Ще се опитам – каза.

Не беше обещание. Затова успя да го каже.

В болницата миришеше на дезинфектант и мокри палта. Някой някъде плачеше. Един се караше пред регистратурата. Ая седеше на количка и я тресеше. Сестрата, която я прие, имаше напукан червен лак на единия нокът. Ая го забеляза и после се ядоса на себе си, че в такъв момент гледа нокти.

Първо я оставиха на легло в коридора. После я вкараха в стая с три легла. Едното – явно нейното – беше празно. На другото лежеше възрастна жена, която спеше дълбоко. На третото – малко момиче с много бледо лице и коса, прибрана с розова шнола. До момичето седяха двама души. Мъж и жена - родители, очевидно. Богати - също очевидно. Не само по дрехите. По начина, по който говореха с лекарите – сякаш отказваха да оставят на друг решението. Момичето се казваше Амелия. Ая чу името от майката.

— Амелия, миличка, отвори очи. Мама е тук.

Амелия не отвори очи. В стаята влизаха и излизаха лекари. Около нейното легло имаше апарати, стойки, тръбички, всякакви неща, които Ая виждаше за първи път. Около леглото на Ая имаше чаша вода, една система и папка, която не изглеждаше особено интересна за никого. Не се сърдеше. Детето умираше, това беше ясно дори за нея. Цялото място го знаеше. Родителите може би още се бореха да го приемат, лекарите го обличаха във внимателни изречения, апаратите го превеждаха в звуци и линии, но истината беше там, край леглото. Тиха. Непоколебима.

Лекарят, който говори с Ая, беше млад и вече уморен.

— Имате сериозно възпаление. И още някои показатели не ми харесват. Ще трябват допълнителни изследвания.

— Добре.

— Имате ли здравни осигуровки?

Ая го погледна. Въпросът беше абсурден и напълно нормален едновременно.

— Не знам.

Той погледна в компютъра.

— Нямате.

— Добре.

— Не е добре.

— Знам.

Той въздъхна.

— Ще направим необходимото по спешност. Но за по-нататък ще трябва социален работник, документи, комисия. Сложно е.

Сложно. Отново тази дума. Ая я беше чувала достатъчно и преди. След нея обикновено нищо не ставаше по-лесно.

— Ще умра ли? – попита Ая.

Лекарят се стъписа.

— Не казвам това.

— Но може.

— Трябва лечение.

— А мога ли да го получа?

Той не отговори веднага. Ая познаваше тази реакция.

— Ще направим каквото можем.

Хубаво изречение. От онези, които не обещават достатъчно. Тя кимна.

— Благодаря.

Той я погледна странно. Може би не очакваше благодарност. Кимна неловко и излезе. През нощта болката се усили. Първо в гърдите. После навсякъде. Възрастната жена хъркаше тихо. Родителите на Амелия бяха излезли за малко – може би да говорят с лекарите, може би да плачат някъде, където детето им няма да ги види, макар че то не виждаше нищо. Ая обърна глава към него. Малко лице. Почти прозрачно. Розова шнола. Ръчичка, толкова слаба, че иглата изглеждаше жестока в нея.

— Здравей, Амелия – прошепна Ая.

Отговор нямаше.

— Аз съм Ая. Не че това ти помага с нещо. Но понякога е хубаво човек да знае, че някой е наблизо.

Апаратурата издаде тих звук. Ая се усмихна слабо.

— Да. И аз така мисля.

Дълго я гледа. За момент ѝ завидя. Грозно, безсрамно. Завидя за майката, която плачеше до леглото ѝ, за бащата, който спореше с лекарите, за чистите чаршафи, за розовата шнола. После се засрами. Детето умираше. Завистта ѝ остана вътре в нея като мръсно петно. Ая си помисли за Кристина. Сама в парка. Сигурно ядосана. Сигурно уплашена. И вероятно твърде горда, за да признае и едното, и другото. Ако Ая не се върнеше, какво щеше да стане с нея? Щяха ли да я намерят? Щеше ли пак да избяга? Щеше ли някой да разбере, че зад грубите думи има просто дете, което твърде рано е било принудено да се държи като възрастен? Погледна отново Амелия. И тогава ѝ мина една съвсем нелепа мисъл. Ако Амелия оздравееше, може би някой ден би могла да срещне Кристина. Някой ден, когато родителите ѝ отново започнат да вярват, че светът е безопасен и спрат да обикалят около нея. Може би ще мине през парка, ще види момичето, което се преструва, че не чака никого, и ще направи онова, което някога София беше направила. Ще ѝ даде сандвич. Или тетрадка. Или прегръдка.

Или просто ще я попита как се казва. Глупава мисъл. Детска. Но хубава. Ая се задържа за нея. Тя не си пожела да оздравее. Пожела си Амелия да отвори очи. После се смути от това. А после пак си го пожела.

— Оздравей – прошепна тя на Амелия. – Тя има нужда от приятелка.

Затвори очи. Болката рязко се върна, но този път беше много по-силна. Нещо в гърдите ѝ сякаш се късаше. Опита се да извика, но не успя. Светлината от тавана се разтегли, звуците се отдалечиха, стаята започна да се размива. Някой влезе. Или не. Всичко стана бяло.

Внезапно болката спря. Ая отвори очи и първо не разбра какво вижда. Бяло. Не стая. Не таван. Не светлина от лампа. Бяло, което нямаше край.

— Не се плаши – каза някой зад нея.

Тя се обърна.

София стоеше там. Не беше болната жена с бастуна. Не беше и момичето с червената шапка. Беше София, но без точна възраст, сякаш някой беше оставил само онова, което Ая помнеше най-силно.

— София?

— Да.

— Умрях ли?

— Не още.

— А ти?

София не отговори, само се усмихна малко, както някога, когато знаеше, че е виновна, но още се надяваше да ѝ простят.

— Не искам обратно – каза Ая.

— Знам.

— Пак го каза.

— Извинявай.

Беше толкова нейно, че Ая почти се разсмя. После ѝ се доплака.

— Ако е за малко, не ме връщай. Моля те.

— Не аз решавам.

— Всички така казват.

София сведе очи.

— И аз мразех, когато ми го казваха.

За миг мълчаха. На това място мълчанието не тежеше. Беше просто мълчание. Ая не беше свикнала.

— Кристина? – попита тя.

София вдигна поглед.

— И затова.

— Какво „и затова“?

— И затова трябва да тръгнеш.

— При нея?

— Не точно… не точно както си го представяш.

— Говориш като лекарите.

— Не знам как да го кажа по-добре.

— А Амелия?

При това име нещо в светлината се промени. Сякаш някой дръпна въздуха.

— Не – каза Ая веднага. – Не може!

Защо се притесняваше за това дете? Та тя дори не го познаваше! София я хвана за ръката. Топла. Истинска.

— Никой не ни пита.

— Това е ужасно!

— Да.

— И несправедливо!

— Да.

— Тогава защо?

София се приближи. Миришеше на дъжд. Не на лекарства. На дъжд в парка.

— Защото още има кой да те чака.

Ая заплака. Без звук. Там и плачът беше друг.

— Ще помня ли?

— Колкото можеш.

— А ако не мога?

— Ще остане нещо.

— Какво?

София я целуна по челото. Неловко, почти като дете.

— Името ѝ.

— Софи...

— Следващия път няма да закъснея.

Прегърнаха се. В някакъв момент светът около нея започна да изчезва. Ая се разтресе цялата, сякаш през нея мина ток.

— Качи на 80! Бързо! – някой крещеше.

Опита се да отвори очи и в този момент друг глас се обади:

— Спри! Бие нормално!

Реши все пак да остане със затворени очи. Не знаеше какво точно се случва, но очевидно имаше проблем. Първият нервен глас пак се обади.

— Какво беше това, за Бога! Нали всичко уж мина безпроблемно?

Различни гласове започнаха да говорят хаотично един през друг, а Ая се почувства рязко уморена. Последното, което чу, преди съзнанието ѝ да я напусне, бе отново нервният глас, вече значително по-спокоен.

— Няма значение. Оставете я под наблюдение и не я местете засега. Не искам повече изненади днес.

След това имаше сън. Или не беше сън? В него имаше парк. Езеро. Червена шапка. Една кутия от бонбони, която мирише на шоколад, макар отдавна да бе празна. Имаше и момиче на име Кристина, което казваше, че не е дете, защото децата спят в легла. Имаше врати, които се затварят. Имаше хляб. Имаше писма. Имаше жена на земята под дъжда и обърнат чадър, пълен с вода. Имаше я и София, която все идваше и си тръгваше. Имаше глас, който казваше „сестричке“. Ая се опитваше да задържи всичко. Но спомените се разпадаха като мокра хартия. Когато се събуди отново, първото усещане беше, че нещо е неправилно. Не болеше така, както преди. Тялото ѝ беше слабо, но не онова слабо, с което беше свикнала. Сякаш не бе същото тяло, което познаваше студа, глада, дюшека в затвора, камъка до пещерата, кашлицата. Това тяло се усещаше леко. Крехко. И някак чуждо. Отвори очи. Таван. Бял. Стаята май не беше същата. Или беше? Усети мирис на лекарства. До леглото ѝ седеше жена. изглеждаща съсипана по начин, който не може да се изиграе. Щом видя, че очите ѝ са отворени, жената скочи.

— Амелия?

Ая я погледна неразбиращо. И тогава ужасът дойде. Не го помисли. Разбра го. Амелия. Това беше името на детето. Момичето в съседното легло. Богатото дете. Умиращото дете. Ая се опита да помръдне ръката си. Ръката се повдигна. Малка ръка. Детска. Слаба. С игла.

Не.

Не!Скочи толкова рязко от леглото, че ѝ се зави свят и за момент ѝ причерня пред очите. Нещо не беше наред, но не искаше да приеме веднага какво. След моментна изненада, сестрата се втурна да я връща обратно, но това, което видя, беше повече от достатъчно. Първо погледна в посоката, където трябваше да бъде леглото на Амелия. Там, разбира се, имаше само стена. В момента, в който сестрата с видима лекота я връщаше в леглото, погледна в обратната посока, точно навреме, за да види как в далечния ъгъл на стаята двама санитари покриваха с чаршаф безжизненото ѝ тяло.