ДРЕЙК (30 години по-рано)

Кралство Уда.

Дрейк Уда се размърда неудобно. Никога не се беше чувствал комфортно в тези натруфени одежди, а тронът с нищо не допринасяше за подобряване на ситуацията.

Допреди няколко месеца на него седеше с цялото си достолепие старият Садж Уда, бащата на Дрейк, който бе известен с мъдростта и интелигентността си. В началото на годината, обаче, по-големият брат на Дрейк бе загубил търпение и бе направил опит да свали баща си от трона. Опитът бе неуспешен, повечето от офицерите на армията отказаха да участват в заговора, страхувайки се от едно бъдеще, в което би се наложило да търпят на трона човек, известен със своята бруталност и психични отклонения. Съзаклятниците бяха задържани и хвърлени в затвора, имената им бяха забранени за произнасяне, а братът на Дрейк бе прокуден в изгнание. За съжаление Садж Уда получи в стълкновението със сина си рани, които за няколко дни изцедиха силите му. Никой от лекарите, повикани да помогнат на краля, не разбираше причината за неговото неразположение, още повече, че самите рани далеч не изглеждаха толкова страшни. И така, седмица след неуспешния преврат, кралството се раздели с един от най-обичаните владетели в своята история, а на неговия трон седна по-малкият му син - Дрейк Уда.

— Ваше Величество, той е тук. - Церемониалмайсторът седеше до двойната врата на залата толкова изправен и превзет, че Дрейк изпита за момент желание да отиде до него и да го убоде с игла, само за да види, дали няма да се стихне или пък да изхвърчи през прозорците като спукан балон. Но, за съжаление, годините на младежки щуротии бяха свършили и сега той трябваше да се държи като мъдър владетел, какъвто въобще не се чувстваше.

— Нека влезе. - каза и се зачуди за кой ли път, как изглежда в действителност легендарният съветник на фамилията Вор. От разказите, които бе чувал, си го представяше много едър, вероятно дори по-едър от баща му и брат му, стърчащ поне с една глава над околните хора и държащ във всяка от ръцете си по един меч. Беше наясно, разбира се, че тези представи са детински и нереалистични и въпреки това бе крайно изненадан от вида на човека, който влезе в тронната зала след произнасянето на името му. Изглеждаше прекалено млад, за да са верни дори половината от слуховете, които бе чувал за него. Беше среден на ръст, облечен с черни дрехи и тъмнозелено наметало - цветове, крайно нетипични за аристокрацията, а от колана му стърчаха две остриета, прекалено големи, за да са обикновени ножове и прекалено малки, за да са мечове.

Новодошлият игнорира подсещащия предупредителен поглед на церемониалмайстора към оръжията, окачени на пояса му и тръгна със спокойна крачка към трона. Дрейк поклати глава към гвардейците, които бяха готови да извадят мечовете си и да тръгнат към госта и зачака с интерес да види какво ще предприеме той.

На около три метра от трона, новодошлият спря и заговори.

— Казвам се Кайл Одот и вярвам, че имам честта да говоря с Уда.

Кратко и ясно представяне, от което, кой знае защо, Дрейк се почувства обиден. Реши да пренебрегне протокола, който явно не интересуваше госта и да продължи в неговия тон.

— Казвам се Дрейк Уда и съм благодарен, че се отзовахте на моята покана. - после се усмихна леко и продължи. - Впрочем, Уда е името на моя род, хората, които виждат в мен приятел и съюзник, ме наричат Дрейк.

От дъното на залата се чу рязката, почти възмутена въздишка на церемониалмайстора, но Дрейк не ѝ обърна никакво внимание, загледан в сякаш излъчващите светлина очи на човека пред него. В отговор получи изненадващо топла усмивка, която стопи всякакво напрежение между двамата.

— Радвам се да се запознаем, Ваше Величество и бих бил щастлив, съдбата да ми определи място като Ваш приятел и съюзник.

Кайл изглеждаше изумен.

— Имате армия от единадесет полка?!

По някаква причина Дрейк не изглеждаше никак горд от този факт. Вече от два дни дискутираха заедно със Съветника проблемите, които бе наследил на трона и се надяваше, докато му разказва за затрудненията, които имаше в крайбрежните зони, сам да си подреди картината в главата и да намери решение на основния проблем.

— Да. Опасявам се, обаче, че те няма да ни стигнат при едно директно стълкновение. Преди малко повече от година, баща ми реши да разбере реалните размери на опасността и изпрати брат ми с един полк да разузнаят ситуацията. Само четирима човека оцеляха и успяха да се върнат. И, всъщност, не знам дали наистина може да се каже, че са оцелели. И четиримата отказаха да коментират каквото и да било, свързано с мисията им и с времето постепенно полудяха. Брат ми се върна съвсем променен и се затвори в себе си. Дълго време не говори с никого, а накрая ... се случи и това с баща ни. А другите трима един по един се самоубиха.

Кайл повдигна вежди.

— Сами или с чужда помощ?

Дрейк се засмя мрачно.

— Никой не е искал да ги убива. Дори след като първите двама се самоубиха, баща ми сложи охрана на третия. Един ден той просто нападна войниците, рани тежко единия и се самоуби с меча му, преди останалите да успеят да го доближат. Свидетелите разказваха, че се е бил като животно... Тялото му беше цялото в рани. Впрочем, другите двама бяха в подобно състояние при огледа.

— В смисъл?

— Телата им бяха в безумно състояние. Поражения, които явно не бяха отскоро, но не бяха заздравели.

— Огледахте ли внимателно раните?

— Само най-бърз оглед.

— Защо? От раните им можехте да научите доста. Трябвало е да разберете дали сами са си ги причинили или са останали от пътуването им до крайбрежната зона. Възможно е именно болката от раните да е предизвикала лудостта.

— Проблемът е, че всички, които бяха около тях, дори след смъртта им, се чувстваха отпаднали, губеха апетит, някои дори се влошиха и започнаха да повръщат. Започнаха да се разнасят всякакви слухове, хората започнаха да говорят за черни магии. Явно че, каквото и да ги бе поразило, е било в по-голяма или по-малка степен заразно.

Кайл изглеждаше сериозно обезпокоен.

— Какво се случи с тези хора?

— Единият почина малко след това, другите като че ли оздравяха.

— Бих се радвал да поговоря с тях. Може да науча нещо важно.

— За съжаление, няма да е възможно.

— Защо?

— Защото участваха в заговора, организиран от брат ми и бяха убити при опитите им да овладеят двореца.

— Ако някой разбере, ще ме разжалват и в най-добрия случай няма да има как да изхранвам семейството си.

— Ако някой разбере, ще му кажем, че съм те принудил. Заплашил съм те с каланските ножове и си нямал друг избор.

Капитанът изгледа накриво Кайл.

— Това също няма да се отрази особено добре на имиджа ми и така или иначе пак ще доведе до понижението ми.

Кайл не отговори, зает да копае.

— Какво всъщност представляват тези ножове. Носят се всякакви легенди за тях - че били омагьосани, че никога не изпускат целта... и какво ли още не.

— Не бих казал, че са омагьосани. Но имат някои неприятни свойства, които са трудни за обяснение. Всъщност, радвам се, че вече няма много такива оръжия.

— Защо? - явно капитанът имаше нужда да отвлича вниманието си от това, което прави, поради което бе станал значително по-разговорлив от последните дни.

— Защото, рана, получена от тези ножове, не заздравява.

Отправеният към него поглед, показа на Кайл, че обяснението му е прието с подобаваща доза скептицизъм.

— Не преувеличавам. Затова са толкова опасни. Дори леко пробождане може да се окаже смъртоносно, просто защото раната не се затваря и не може да се спре изтичането на кръвта.

— Значи наистина са омагьосани.

Съветникът предпочете да не отговаря и продължи безмълвно да копае. По някое време лопатата му удари нещо твърдо.

— Добре. Сега ще трябва да сме по-внимателни. - каза.

Започнаха бавно да почистват, докато откриха целия ковчег.

— Хм. Защо не е започнало да гние дървото?

— Качествен материал. Беше от богат род. - отговори капитана.

— Интересно, с какво ли това помага на по-богатите, когато стигнат до тук...

Капитанът замълча. Не се беше замислял над такива въпроси и не желаеше да разсъждава над тях. Въпреки, че това беше нещо нормално за работата му, предпочиташе да не занимава излишно съзнанието си със смъртта.

Кайл вкара лопатата под капака и притисна с крак. С грозен звук ковчегът се отвори. Съветникът се намръщи.

— Явно и храната е доста различна при по-богатите при вас.

Извади единият от каланските ножове и се наведе над тялото.

— Какво правиш? - гласът на капитана леко трепереше. Беше смел човек, но разравянето на гробове нощно време и оглеждането на телата в тях не беше от нещата, с които беше свикнал.

Ножът докосна лицето не покойния и започна да излъчва слаба светлина. Кайл изруга и издърпа другия мъж по-далече от ковчега.

— Някакъв проблем? - разнесе се глас зад тях. Двамата рязко се обърнаха и се оказаха застанали лице в лице с крал Дрейк Уда.

Кайл отпи бавно от виното и се загледа в огъня в камината.

— Хайде, говори! Само се изнервям така!

Дрейк крачеше с големи крачки из стаята, видимо възбуден, а в единия ъгъл стоеше капитанът, който бе помогнал на съветника и се чудеше, какво ли ще бъде бъдещето му и има ли въобще такова.

След известно време Кайл проговори.

— Беше важно за мен да се срещна с някой от заразените.

— Аз ти казах, че няма останали живи от тях.

— Това не е от значение.

— Моля?

Съветникът се обърна.

— Виж, Дрейк, смятах, че мога да разбера нещо от огледа на някой от загиналите, а капитанът ми помогна, понеже искаше да научи повече за смъртта на приятеля си.

— И? Разбра ли нещо ново?

— На теб май не ти прави впечатление, че сме разровили гроба?

— Прави ми, разбира се! Това е тежко престъпление тук, ако не знаеш!

Капитанът сякаш се сви в ъгъла. Кайл го погледна за момент и продължи.

— Имам нужда от две неща. Първо - да ми обещаеш, че няма да има последствия за него -кимна към ъгъла - и второ - че ще изгорите всички трупове на онези, които са били в крайбрежната зона.

— Та те са погребани от почти цяла година! - възкликна кралят.

— Да, но продължават да са силно заразни.

Настана тишина. Само от камината се чуваше припукването на дървата в огъня. Дрейк бе спрял да се движи, и гледаше замислено в една посока.

— Затова ли го разровихте? - попита след малко.

— Да. Нещо в симптомите, за които ми разказа ме притесни и ми напомни за отдавна забравени проблеми от миналото. Исках да се убедя, че греша. Но не е грешка. Всички тела на заразените трябва да бъдат изгорени и то без да има директен допир до тях.

— Смъртоносно ли е? - попита Дрейк с почти беззвучен глас.

— Зависи от продължителността на досега. Но при всички случаи е вредно. Много вредно.

Капитанът се обади от ъгъла:

— Ножът му започна да свети, когато го доближи до... - и замълча.

Кралят погледна въпросително към Съветника, който само повдигна рамене.

— Мога цялата армия да пратя. - интонацията в гласа на Дрейк, обаче казваше "Има ли вариант да не ги пращаме?".

Съветникът искаше да си изгради свое мнение по въпроса. Никога не бе обичал да има повече от нужното директно взаимодействие с големи маси от хора.

— За самото място, където е бил брат ти с неговите войници, няма нужда от големи групи. Дори, ако трябва да съм честен, предпочитам сам да го разгледам. Не знаем за какво точно става дума и е ненужно да рискуваме толкова много животи. Проблемът е, по-скоро, доколко е мирен районът наоколо. Ти беше споменал преди няколко дни, че сте имали проблеми с крайбрежните села.

— Да. - въздъхна владетелят. - Винаги са били доста агресивни. Обвиняват Короната, че не се грижи достатъчно за тях. Непрекъснато пращат искания за повече медици. Откъде да им ги взема? А напоследък започнаха да изчезват и бирниците, които пращаме там.

— Логично. - засмя се мрачно Съветникът. - Кой обича да плаща данъци?

— Не е смешно! - намръщи се Дрейк. - Хората започнаха да отказват да пътуват към онзи район. Все едно не е част от кралството.

Кайл Одот се замисли за момент.

— А войници за армията как набирате?

— Принципно е по желание - никъде не можеш спечелиш толкова пари, колкото в армията.

— Военната служба не е задължителна и имате единадесет полка? - възкликна Съветникът.

— Била е задължителна, но още дядо ми е решил, че войската ще е много по-ефективна, ако хората искат да са част от нея.

— Интересен подход. Поздравления!

— Аз нямам заслуги за това.

— Има ли в армията хора от проблемните райони?

Кралят се обърна към капитана, който след кратък размисъл каза:

— Нямам сведения. Ще проверя. - и излезе от стаята.

— Искаш ли нещо за пиене, докато го чакаме? - попита Дрейк. - Вино?

— Вино? Не! Но нещо топло, ако има...

Последва лукав поглед:

— Греяно вино?

Кайл се разсмя. Дрейк определено не беше от типичните представители на рода Уда. Разговорите с него, дори когато темите бяха сериозни, бяха леки и открити. Липсваше високомерното и надменно отношение към света, с което беше известна фамилията му.

— Знаеш ли, не си като повечето владетели от вашия род.

— Откъде знаеш? Познавал ли си баща ми?

— Не, ... - тук съветникът малко се запъна, но бързо продължи. - ... чел съм записки за предишни контакти, преди много десетилетия.

Дрейк се замисли за момент.

— Не знам. Възможно е. Като бях малък, обичах да се промъквам тайно на най-различни места и често подслушвах разговори между капитаните, членовете на графския съвет... дори и срещи на баща ми се опитвах да подслушвам, но той почти винаги ме хващаше. Казваше ми, че не мога да го изненадам с нищо, защото съм бил същият като него. Та някои от разговорите, които слушах бяха доста интересни и съм попадал на твърдения, че от времето на дядо ми, кралският род се бил променил и станал по-мекушав. Но брат ми можел да върне старите порядки. Само че той... - Дрейк замълча.

— Не мисля, че си мекушав. От това, което съм чувал за баща ти и дядо ти, те също не са били мекушави. Да имаш сърце не те прави по-мекушав крал, Дрейк, прави те по-човечен. А хората ценят това и рано или късно се отблагодаряват.

Владетелят се усмихна кисело, явно темата не беше от приятните за него.

— Ще видим. Времето ще покаже. А ти? Можеш ли да ми кажеш нещо за себе си, което не ми дава мира?

— Разбира се.

— "Кайл" име ли е или титла?

Съветникът изглеждаше изненадан.

— Име е. Така се казвам.

— А каква е тази традиция, всички съветници на династията Вор да се казват Кайл Одот? Така ви кръщават като се раждате или си сменяте името като поемете задълженията на титлата "Съветник".

Кайл беше прекалено шокиран, за да успее веднага да отговори. Не искаше да лъже младия крал, но знаеше също така, че истината бе трудна за възприемане. Затова избра среден път.

— За себе си знам със сигурност, че така са ме кръстили при раждането ми.

— Интересно. Значи ви предопределят съдбата още преди да се родите.

Преди Съветникът да реши какво да отговори, вратата се отвори и капитанът се върна, леко запъхтян.

— Е? - обърна се към него владетелят, превключвайки веднага от едната тема в другата.

— Не, Ваше Величество. От години няма доброволци от крайбрежните райони. Разбрах че в цялата армия има само двама мъже от този регион.

Дрейк се обърна към Кайл, който изглеждаше замислен. След малко каза:

— Чудесно. Можем ли да се срещнем с тях? Или поне с единия от тях?

Капитанът се размърда неудобно.

— Ще отнеме известно време. Полковете не са в града.

Кралят го погледна намръщено.

— Колко време е "известно време"?

Военният преглътна тежко.

— Могат да бъдат тук утре сутринта, ако Ваше Величество нареди.

Дрейк погледна към Съветника, който само кимна.

— Много добре. Ще ги очакваме утре сутринта. Свободен си.

Капитанът отдаде чест и бързо излезе от стаята.

— Изглеждаш умислен.

— Да. Точно си мислех, че всъщност, идеята ти хич не е лоша!

— Коя идея?

— За греяното вино.

Дрейк се разсмя и плесна с ръце. Малко по-късно двамата нови приятели обсъждаха далеч по-приятни теми от живота, с по чаша вино в ръка.

На следващата сутрин настроението на краля далеч не беше толкова добро. Дали от виното предишната вечер или от струпалите се в последно време проблеми, Дрейк Уда се бе събудил с подобаващо кралско главоболие, което се отрази на всички, понеже нервният монарх се сърдеше и караше за всяка нередност, която откриеше или смяташе, че е открил.

В това състояние го завари и Кайл Одот, когато влезе в залата на графския съвет, където се срещаха през последните дни да обсъждат бъдещите действия.

— Ваше Величество да не е прекалил с напитките снощи? – попита той с усмивка.

— Наше Величество не пие за първи път. Но виж, такова главоболие не съм изпитвал в живота си!

— Има време, животът е дълъг. Макар че, пожелавам на Ваше Величество, това да е най-голямата болка, която изпитвате в живота си.

— Стига ме величествай!

Кайл се засмя и седна на посочения от Дрейк стол, точно когато капитанът на гвардейците влезе и поглеждайки към краля съобщи:

— Ваше Величество, за съжаление единият войник е бил ранен при вчерашните учения, но другият – капитан Захир – е тук и готов да бъде приет, когато пожелаете.

— Как така е ранен войник, капитане? Какви са тези учения, които са опасни за войниците?

— Не знам, какво точно се е случило, Ваше Величество, но ще проверя. Уверявам Ви, че подобни инциденти като случилото се вчера са крайно редки и вероятно става дума за съвсем злощастна случайност!

— Добре, добре. – каза Дрейк и махна с ръка. Капитанът се изниза и Кайл се разсмя.

— Недей така, като се смееш, все едно ми се забиват ножове в главата.

— Извинявай. Не искам да ти се забиват ножове.

— Защо се разсмя, все пак?

— Ами ти го отпрати, той си тръгна и в крайна сметка не се срещнахме с никого.

— Ох… - Дрейк плесна с ръце и каза на влезлия камериер – Повикайте пак гвардееца.

Когато капитанът влезе, монархът го изгледа остро и попита:

— Каква беше задачата, капитане?

— Да доведа военните от крайбрежието, Ваше Величество.

— Ами, доведете ги тогава!

Капитанът пристъпи от крак на крак.

— Ваше Величество, нали Ви казах, единият…

— Доведи другия, човече! – прекъсна го изнервен кралят.

Малко по-късно пред тях стоеше чинно изправен капитан Захир. Беше изненадващо слаб, с фини черти на лицето и дълбоки тъмно-кафяви очи. Дрейк се загледа в очите на военния, сякаш търсеше нещо в тях. Мълчанието се проточи и Кайл реши да се намеси.

— Представете се, капитане.

— Капитан Захир.

— Капитан Захир? Само толкова?

Капитанът погледна несигурно към Съветника, после към Дрейк, но кралят продължаваше да мълчи.

— Разкажете ни откъде сте и защо сте избрали да служите в армията?

— Роден съм в Ракин, това е малко село в крайбрежния район, от малък желая да служа в армията и когато станах на шестнайсет години се записах в местното кралско представителство. През последните шест години съм в трети полк, от две години съм капитан.

Кайл се обърна към Дрейк, който, обаче продължаваше да стои неподвижно и да гледа към капитана, без нищо да каже. Кайл въздъхна.

— Добре. Знаете ли защо сте тук?

— Не.

— Преди около година се е случила трагедия с един от полковете…

— Дванайсети.

— Моля?

— Дванайсети полк… Бившият дванадесети полк бе унищожен.

— Да. Благодаря за уточнението. Знаете ли какво точно се е случило?

— Дванадесети полк е бил изпратен в забранената зона.

Кайл се обърна към Дрейк.

— Каква забранена зона?

Монархът, обаче не му отговори, загледан в човека срещу него. Кайл се обърна обратно към капитана.

— За съжаление не съм съвсем запознат, бихте ли ми разяснили. Негово Величество ми спомена за проблемни райони, но не и за забранени зони.

Капитанът замълча за момент, като че ли обмисляйки какво и как да каже, после продължи:

— Теоретично не съществуват забранени зони в кралството, но крайбрежните села са взели решение още преди много десетилетия, да бъде изолирана зоната около малък планински масив недалече от морето, който е прекалено опасен. Около него живеят странни, видоизменени хора и животни, които са крайно агресивни към всякакъв вид посетители. Освен тях, проблем представлява и една изключително опасна зараза, която не се знае, дали се носи по въздуха или се предава при допир, но която е в повечето случаи смъртоносна. Имало е случаи на хора от селата, които са бягали от правосъдието и са се крили в този район. Когато са намирали по-късно телата им, те са били силно обезобразени. В някои от случаите са били живи, но са говорили само безсмислици. На всичкото отгоре, всеки, който се е опитвал да им помогне, сам се е заразявал и в крайна сметка е умирал. С времето е била приета практика, всички тела, които бъдат намерени, да бъдат изгорени.

Кайл погледна към Дрейк, който кимна, загледан в капитана.

— Благодаря Ви, капитан Захир.

Капитанът се изкашля и Кайл повдигна вежди.

— Да?

— Има още нещо. През последните години, съществата, които живеят в този район, започнаха да го напускат и да нападат околните села.

— Да, това беше причината, поради която баща ми реши да прати дванайсети полк на проучване. – проговори за първи път кралят, все още загледан в капитана, който само кимна в отговор.

Съветникът помълча за момент, очакващ някой да добави нещо, но никой не проговори повече. Дрейк гледаше в капитана, а капитанът, застанал мирно – Дрейк.

— Ясно. Благодаря, свободен сте. – каза накрая Кайл и капитан Захир, след един последен поглед към монарха, отдаде чест и напусна залата.

— Какво беше това? – обърна се Съветникът към краля, който стана и отиде до прозореца, загледан някъде напред.

— Дрейк? – Кайл се приближи към него. – Някакъв проблем?

— Че то кое не е проблем от това, което чу?

— Да. А някакъв друг проблем?

Дрейк се обърна и без да каже нито дума, напусна залата.

Дрейк изчезна. В продължение на два дни Кайл Одот не успяваше да откопчи нито дума от когото и да било за това, къде е кралят и какво се е случило. Накрая все пак му писна и обяви да, че желае да му приготвят багажа, понеже си тръгва. Едва това негово действие успя да раздвижи някакви невидими лостове в кралския двор и малко по-късно Дрейк се появи, сякаш нищо не се бе случило. С изключение на измъчения му вид, за който очевидно бе допринесло не само безсънието.

— Здравей, Дрейк.

— Здравей. Защо искаш да си тръгваш?

— Ами очевидно съм излишен тук, а не смятам, че е нормално да стоя без нищо да правя и само да изпразвам кралските изби.

— Това са глупости.

— Не, не са. Ти си тръгна при последната ни среща, без дори да кажеш „довиждане“ и изчезна от света. И то в момент, в който имахме проблем за решаване.

— Ами проблемите се оказаха повече от един.

— Поведението ти го подсказва. Но е много по-вероятно да мога да помогна, ако знам за какво става дума.

— Не знам, дали си го осъзнал това Кайл, но не е възможно да помогнеш при всеки възможен проблем.

— А не искаш ли да ми дадеш възможност да опитам? Все пак, нали затова ме повика тук?

— Не. Не те повиках за това, което се случи.

— А какво се е случило?

— Аз не съм нормален.

— О, това сега ли го разбираш? Е, ако би те успокоил този факт, на този свят никой не е съвсем нормален.

Дрейк продължи, сякаш следваше някаква своя нишка, без да обръща внимание на думите на Кайл Одот.

— Брат ми казваше, че такива хора са проклети от небето и трябва да се избиват на земята. Никога не съм бил съгласен с него, но не знаех, че и аз съм такъв.

Кайл изглеждаше объркан.

— Какъв? Нали знаеш, че няма "проклети от небето" хора?

— Аз... Кайл, мен ме привличат мъже.

Кайл го изгледа с присвити очи, смяната на темата беше неочаквана.

— И това стана голям проблем за теб точно днес?

— Не, преди два дни.

— Привличат те мъже и си го разбрал преди два дни?

— Не изглеждаш изненадан.

— Изненадан съм. Но не виждам къде е драмата. Всеки човек си има предпочитанията. Ти, обаче, не ми отговори на въпроса, защо до вчера това не те притесняваше, а днес е такъв проблем?

— Защото до сега не го знаех.

— Глупости!

— Не са глупости.

— Извинявай за интимния въпрос, но ти досега имал ли си... по-близки отношения с някого?

Дрейк се изчерви и не отговори. Кайл се усмихна.

— Мъж или жена?

— Жена.

— Така. А от днес вече харесваш мъже, така ли?

— Не от днес! И не харесвам! - избухна Дрейк! - Влюбен съм!

Изражението на лицето на Кайл беше неразгадаемо.

— И кой е той?

— Захир.

— Капитанът от крайбрежието?!

— Уф… Кайл, не би го разбрал. Още като го видях и всичко в мен се преобърна.

— Разбирам. Но това не означава, че си непременно... различен.

— Как така?

— Лесно е да се забележи, че той е с доста нежни черти. Нетипично за войник. Направо е красив, дори за жена. Лошо съвпадение, че е трябвало да го срещнеш. Понякога сърцето ни играе номера, Дрейк. Това не е повод за края на света.

Кралят очевидно беше на друго мнение.

— Лесно ти е да го кажеш. Не си ти грешно влюбилият се. - замълча за момент. - Дай ми съвет!

— Какъв съвет?

— Откъде да знам? Нали си съветник? Дай ми съвет какво да правя!

— Ами те моите съвети обикновено не са в тази област...

— Не ме интересува! Кажи ми какво да правя?

Съветникът мълчеше.

— Не ме измъчвай! Дай ми идея!

Кайл бавно проговори.

— Имаш две възможности. Едната е да тръгнеш по порива на сърцето си,...

— Другата?!

— ... а другата - да се постараеш повече никога да не го срещаш.

— Това ще помогне ли?

Съветникът въздъхна.

— Времето лекува всичко, Дрейк. Всичко.

Отдалече изглеждаше, като че ли огромно черно петно се разстилаше в долината, постепенно придвижвайки се на запад. При по-близък поглед се виждаше, че става дума за голяма група хора, която вървеше в строго организиран ред към крайбрежните села.

Крал Дрейк бе тръгнал на поход, с идеята да изчисти своето кралство от съществата, които заразяваха и убиваха поданиците му. До него яздеше съветникът на династията Вор, а зад тях бяха трите най-елитни полка на кралство Уда.

Беше отнело почти цяла седмица вземането на решение кой трябва да замине на запад. Кайл Одот настояваше да предприеме сам пътуване за изясняване на ситуацията, но Дрейк, твърдо убеден, че подобно пътуване би струвало живота на Съветника, беше се възпротивил най-категорично.

— Не желая да започвам безсмислена война с Вор, само защото съм послушал безумната ти идея! - бе се сопнал той.

— Повярвай ми, нищо няма да ми с случи! - Кайл Одот се опитваше да го убеди да се съгласи с идеята му. Но кралят бе категоричен:

— По-скоро вярвам, че трябва да ти спра виното!

И така решението бе единодушно взето... от владетеля на Уда. Всички други имаха правото да се съгласят или да замълчат. Всъщност, повечето от офицерите на армията приветстваха въодушевено идеята, наясно с факта, че бездействието на което бяха подложени войниците през последните години им действаше деморализиращо. Това бе и причината да измислят непрекъснато най-различни учения. Но какво по-хубаво от един истински поход, който да им покаже каква е реалната готовност на армията за бойни действия. А и съществуваше проблемът с дванайсети полк. За него трябваше да бъде отмъстено.

Имаше и разочаровани - Дрейк се бе съгласил доста лесно с подхвърлената от офицерите идея да тръгне заедно с тях, но категорично бе отказал да вземе всички полкове със себе си. Причината сподели само с Кайл Одот:

— Не знам какво прави брат ми. Още втората седмица от изгнанието му, войниците, които трябваше да го наблюдават спряха да изпращат съобщения и когато пратихме хора да проверят какво се е случило, от него нямаше и следа. Не искам да оставям столицата беззащитна, не знам кой граф от другите кралства би решил да му помогне, срещу някоя и друга бъдеща облага... а и не вярвам прекалено много на всички графове в съвета. Макар че се разграничиха от него по време на преврата, с някои от тях той беше доста близък преди това. Така че, нека всички виждат, че столичните гарнизони са в готовност да реагират при необходимост, дори и в мое отсъствие!

Вече трети ден се придвижваха към западния край на кралството и използваха времето за да обмислят различни стратегии за действие, когато стигнат забранената зона.

— Ще трябва да изпратим вестоносци да предупредят селата. Не се знае как ще реагират, виждайки толкова войници на едно място. - повтори за пореден път Кайл.

— Знам, разбрах те, ще го направим. Всъщност, много мислих, добре би било да поразпитаме жителите на някое от най-близките до зоната села.

— Охо, Негово Величество помъдрява. - засмя се Съветникът.

— Ами, неволята учи.

— Дрейк, а защо твоята армия няма генерал?

Монархът се намръщи и известно време като че ли обмисляше отговора си. Накрая просто каза:

— Страх ме е.

— Теб?

След малко последва отговорът.

— Да. Мен. Армията си имаше генерал, разбира се. Но по време на преврата, той застана на страната на брат ми срещу своя крал. Беше въпрос на невероятен късмет, че полковниците не го последваха. Имаше двама-трима капитани със своите роти, но в най-важния момент, офицерите застанаха в подкрепа на краля и срещу своя генерал. Знаеш ли какво се изисква за един военен, за да застане срещу военачалника си? Не желая втори път да ги поставям в ситуация, да трябва да избират между крал и генерал. Ще назнача нов пълководец на армията, когато намеря достоен такъв и нито ден по-рано.

— Мъдро. А какво стана с генерала?

Дрейк замълча. Всъщност, не беше нужно да отговаря.

Кайл се загледа напред. До него Дрейк, затворил очи, се наслаждаваше на вятъра. Дълго време никой не проговори, всеки потънал в своите си мисли и чувства.

— Не знаех, че е толкова прекрасно! - обади се след почти цяла вечност Дрейк. - Ти виждал ли си го някога?

— Да, но не тук. И много отдавна. Много, много отдавна. В един, сякаш друг живот.

Ниско долу вълните се разбиваха в скалите, чуваха се звуците от птиците, които кръжаха над океана. Беше омагьосващо. Единственото, което разваляше мига, беше шума на полковете в низината зад тях, които подготвяха вечерния лагер.

Кайл се обърна към Дрейк.

— Какъв е планът?

— Още по обяд изпратих вестоносци напред до най-близкото село. Ще доведат някого, който познава местността и може сравнително спокойно да ни преведе до опасната зона.

— Чудесно. Ще е добре да разберем и дали знаят подробности за случилото се с дванадесети полк.

— Ние знаем какво се е случило.

— Знаем развръзката. Но ако разберем и как точно се е стигнало до нея, можем да спасим човешки животи.— Не мисля, че ще знаят, но за твое спокойствие ще ги питаме. - усмихна се Дрейк и отново се загледа към морската шир.

— Необятно е. - каза. - И ми действа някак... успокояващо. Сега разбирам, защо толкова малко хора от крайбрежието искат да идват в столицата. Тук е раят на земята.

— Е, от това, което знаем, съвсем наблизо е и адът.

Дрейк се намръщи.

— Защо трябва да ми разваляш удоволствието! Наслади се на момента! Отпусни се!

— Странно... Обикновено това е моя реплика... - Кайл се засмя. - Но ти разбира се, си прав. И аз непременно бих се вслушал в съвета ти някой друг път. Сега, обаче, ще трябва да се приземим в реалността, защото ей оттам - той посочи на юг - се задават конници, които идват точно към нас.

В първия момент Дрейк не ги забеляза, но след малко ги видя - петима ездачи се приближаваха в галоп.

— Хайде. - въздъхна кралят. - Това са вестоносците с придружители, вероятно от селото наблизо. Да вървим. - Хвърли последен, някак тъжен поглед към океана и тръгна към конете, които ги чакаха наблизо.

Двамата местни бяха едри мъже с неспокойни погледи, които непрекъснато шареха напред-назад, сякаш се оглеждаха в очакване на неприятности.

— Ваше Величество! - поклони се несръчно единият. - За нас е голяма чест, лично да дойдете в нашите земи. Трябваше да ни предупредите по-отрано, за да се подготвим за достойно посрещане!

— Абсолютно ненужно. За съжаление съм тук заради проблеми, които трябва да бъдат решени. Но ще бъда щастлив, когато всичко приключи, да разгледам този наистина прекрасен район!

— Ще бъдем безкрайно щастливи, да бъдете наш гост, Ваше Величество! - отговори мъжът и, приключили с любезностите, всички се устремиха към лагера. По пътя Дрейк се спря за малко и даде тихо някакво нареждане на един от войниците, който препусна устремено на изток. Кайл го погледна с интерес, но нищо не каза.

Вече в кралската шатра, двамата местни водачи, заедно с краля, Съветника и тримата полковници обсъждаха почти два часа какви са опасностите в близост до забранената зона и как биха могли най-безпрепятствено да навлязат в нея. За съжаление, им беше трудно да достигнат до общо решение, още повече, че, както се оказа, двама от полковниците и местните нямаха нужните познания да боравят с картата на местността.

— Има ли някой в полковете, който да може да чете? - попита с почти отчаян глас Кайл.

Единият от полковниците се обади:

— В моя полк има един капитан, който сме го виждали с книга.

Реши, че не е удачно да добавя, че затова, че е бил видян да чете, капитанът бе преживял не един и два тежки мигове на подигравки и осмивания от останалите офицери.

— Това не означава, че ще може непременно да се справи и с картата. - каза замислено краля.

— Все тая! Пак е по-добре от нищо. - каза Кайл, стараейки се да не изпусне някоя излишна реплика за уменията на полковниците.

Дрейк кимна.

— Повикайте го.

Докато чакаха капитанът да дойде, Съветникът отведе монарха леко встрани от другите.

— Трябва да направиш нещо по този въпрос. Не може офицерите, които ръководят армията ти, да са неграмотни!

Кралят въздъхна.

— Ако щеш ми вярвай, сега осъзнавам какво всъщност е положението. Ще взема мерки по въпроса. И не само за полковниците. Всички офицери ще трябва да се научат на четмо и писмо, както и да разчитат географските карти. - въздъхна отново. - Въобще не знаех, че положението е толкова сериозно!

В този момент в шатрата влезе повиканият капитан и единият от местните - онзи, който бе поздравил краля в началото, възкликна:

— Захир...

Капитанът бързо го прекъсна, пристъпвайки напред.

— Ваше Величество, виждам, че вече сте се запознали с брат ми Тайхир.

Дрейк стоеше вцепенен, без нищо да отговори. Кайл бързо се намеси.

— Капитан Захир. Радваме се да Ви видим. Не знаехме, че и Вие сте тук.

Капитанът изглеждаше объркан.

— Моят полк получи заповед да Ви придружи и за мен бе чест и задължение да бъда част от този поход. - погледна към едрия човек от местните. - Както огромна радост да видя отново родните места.

Съветникът погледна към брата на Захир, който изглеждаше, сякаш е видял призрак. После погледна към Дрейк подканящо. След малко кралят проговори.

— Значи съседното село е Ракин.

Капитанът изглеждаше изненадан.

— Ваше Величество си спомня?!

Дрейк отново мълчеше. Кайл се намеси отново.

— Разбира се, че си спомня. Ще бъдете изненадан каква памет има Негово Величество.

Обърна се към останалите.

— Хайде да продължаваме, че става късно и умората от дългия ден започва да си казва думата. - обърна се към Захир. - Вие можете ли да разчитате географски карти?

Капитанът кимна и се приближи към масата, отправяйки дълъг поглед към водачът от селото - Тайхир.

Обсъжданията продължиха до рано сутринта. Капитан Захир разясняваше на своите по-висши офицери подробностите от картата и дискутираха надълго различните възможности и опасности. Двамата местни се споглеждаха често, докато капитана говореше, разменяйки си неразгадаеми послания. Дрейк не беше съвсем адекватен, очевидно присъствието на Захир блокираше мисълта му, но увлечени в дискусията, останалите не забелязваха какво се случва с краля. Само Кайл Одот му хвърляше от време на време притеснени погледи.

На следващия ден по обяд армията потегли. Дрейк бе мрачен и разсеян, никой, освен съветника на Вор не смееше да го доближи. Единият от местните си бе тръгнал, останал бе само братът на капитан Захир, който, след срещата с брат си, се бе затворил в себе си.

"Трябва да разбера каква е историята им." - помисли си Кайл Одот, търсейки с поглед капитана.

— Да тръгваме. - обърна се към него кралят и без да чака отговор пришпори жребеца си.

Яздеха половин ден, преди да забележат първите промени наоколо. Природата сякаш започна да губи цветовете си. Постепенно, с напредването им към забранената зона всичко стана сиво и мръсно-жълто, птиците изчезнаха, някъде отдалече се чуваха тъжни животински вопли.

Съветникът, отказал се от всякакви опити да заговори монарха, яздеше мълчаливо до него и поглеждаше все по-често към ножовете на пояса си.

— Нападение ли очакваш? - попита го Дрейк, забелязал нервните му погледи.

— Не знам какво да очаквам. Не ми харесва, че сме тук.

— Хората са добре обучени, Кайл, успокой се.

С абсолютно безизразен поглед, Одот го репликира:

— Предишните също са били обучени.

Последва намръщено мълчание за кратко.

— И все пак, сега сме повече и по-подготвени.

Продължиха напред и по някое време Съветникът спря, вперил поглед в каланските ножове, които леко блестяха. Дрейк също спря, гледащ учудено към него.

— Светят ли или само така ми се струва?

Кайл въздъхна. Изглеждаше замислен, когато отговори.

— Трудно ми е да ти обясня. Каланските оръжия не са нормални. В известен смисъл, предупреждават за опасности от свръхестествен произход.

— Знаех си! - възкликна кралят. Без да реагира на това, Кайл Одот продължи:

— Имам голяма молба, Дрейк! Това, което е напред, може и да не може да бъде победено с оръжия. Върнете се няколко мили назад и ме изчакайте да разузная наоколо. И ако се забавя повече, в никакъв случай не тръгвайте след мен!

— Не е ли по-добре да изпратим местния?

— Погледни го.

Малко по-назад от тях, Тайхир се въртеше нервно на седлото, гледащ ту напред, ту встрани с почти обезумял поглед. Кайл поклати глава.

— Мисля, че никога не е навлизал толкова навътре. А е възможно и да има неприятен опит, за който да не ни казва. Върнете се назад, където е по-безопасно и ме изчакайте. Не би трябвало да се бавя повече от ден-два.

— Ден-два?! Нямаш шанс да оцелееш толкова време сам там! - кралят посочи напред. - А и кое дава повече шансове на това място на сам човек, пред три полка?

— Каланските ножове. - отвърна Кайл и се усмихна.

— Знаеш нещо, нали? Нещо, което не ми казваш!

— Само подозирам. Но ако съм прав, така или иначе ще е по-добре да тръгна сам натам. Огледай се! Всичко това наоколо не е нормално! – замълча за момент, след това извади нещо от малкия сак, с който не се разделяше от началото на похода. – Още нещо, Дрейк. Ако, докато ме, няма се почувстваш зле или се усъмниш дори за момент, че може да си заразен, веднага трябва да изпиеш съдържанието на това шишенце. Разбираш ли? Без да чакаш прегледи и не знам още какво от медиците!

Дрейк се втренчи в Съветника за известно време, сякаш искаше да го попита нещо, после се отказа и кимна.

— Ако до два дни не се върнеш, навлизаме и за по-сигурно ще подпалваме всичко, покрай което минем.

Кайл се усмихна, поздрави монарха с жест и пришпори коня си навътре в зоната.

В продължение на много часове Съветникът навлизаше навътре в територията, която бе убила хиляди през годините. На няколко пъти различни по големина групи от странни създания го нападаха, но с движения, по-бързи от възможностите за възприятие на очите, той се справяше с тях, използвайки вече ярко светещите калански ножове.

Измина нощта, без той да спре за почивка. Вероятно, ако не бе сам, щеше да търси вариант за нощен лагер, но понеже не се виждаше никакъв жив човек наоколо, той нямаше нужда да се преструва на уморен.

Чак по обяд на следващия ден се спря, стигнал до възвишение, зад което се виждаше огромна пропаст, а под нея се чуваха вълните на океана. Всичко наоколо изглеждаше опустошено, сякаш бе минал ураган и се бе застоял на възвишението.

От мястото си Кайл Одот различаваше ясно причината за всичките проблеми, които бяха тормозили хората, в продължение на столетия. Въздъхна дълбоко и се загледа с носталгия. За кратко заприлича на паметник извън времето, свързващ настоящето с миналото и бъдещето. След известно време, като че ли един живот по-късно, въздъхна отново и пое към ръба на пропастта, опитвайки се същевременно да си припомни всичко, което беше нужно, за да спаси хората и природата наоколо от вековните им страдания.

Далече от Съветника, в самия край на забранената зона, полковете на крал Дрейк Уда стояха в своя лагер и чакаха указания от владетеля за предстоящите действия. Но той самият не бързаше. Само хвърляше от време на време погледи на изток, после се заглеждаше към заразения район, обмисляйки дълбоко някакви, известни само нему планове. Към него се приближи местният водач Тайхир.

— Викали сте ме, Ваше Величество.

— Да. Разкажи ми малко повече за себе си, за брат ти, за вашето село… Интересно ми е да науча как живеете.

Тайхир изглеждаше изненадан, но бързо се овладя и след кратък момент за събиране на мислите започна:

— Баща ни беше старейшина на селото. Преди седем години го нападна един от заразените. Не живя много след това. Аз поех неговите задължения след кончината му, а Зах… Захир реши да се запише в армията. Всички бяхме против, но един ден просто ни издебна и го направи да своя глава. После замина, дори без да се сбогува. Остави само бележка.

— Бележка? Значи и двамата можете да четете?

— Баща ни настояваше да се научим още като малки деца. Никога не съм бил наясно за какво би ми потрябвало, но… Захир се въодушеви и не само прочиташе безброй пъти книгата, която имахме у нас, но и от време на време се опитваше да съчинява разкази, които после ни четеше. Беше добро време. Мирно време.

— Скоро пак ще бъде. Затова сме тук, за да върнем мира и спокойствието в целия регион!

— Да, Ваше Велич…

В този момент земята силно се разтресе. И кралят и Тайхир залитнаха, около тях всички скочиха на крака. В далечината се появи огромно огнено кълбо, каквото никой никога не беше виждал. Кълбото се разрасна, като че ли устремявайки се към небето, след което постепенно потъмня и се разтвори във въздуха. В този момент от всички страни на лагера се чуха чудовищни писъци и крясъци и тъмни сенки, сякаш изскочили изпод земята, се изправиха и се нахвърлиха върху стоящите на пост войници. Докато даваше бързи заповеди, една част от мислите на Дрейк се насочиха към последователността на случващото се и в един момент той осъзна, че земетресението, което бе разтресло всичко наоколо ги бе спасило от вероятно смъртоносна атака на човекоподобните същества, които явно от доста време тайно се промъкваха към лагера.

Въпреки това, нещата не вървяха добре. Съществата бяха безбройно много и там, където не можеха да се справят с умения, успяваха с груба сила. Първите редици падаха повалени от мечовете и стрелите на войниците на Уда, но на тяхно място следваха нови и нови чудовища.

„Съвсем малко ми трябваше още“ – помисли си Дрейк, докато съсичаше поредното създание, нахвърлило се върху него.

В един момент едно от чудовищата го блъсна с все сила и кралят залитна, изпускайки меча си. Друго веднага замахна към него, но още преди да успее да го достигне, отнякъде се появи сянка, която със страшна бързина го съсече и застана между останалите чудовища и владетеля на Уда. Дрейк ахна. Пред него стоеше капитан Захир. Когато съществата се окопитиха и нападнаха отново, капитанът вдигна ръце, във всяка от които държеше по един меч и се понесе между тях. Дрейк стоеше по средата на цялата сцена и наблюдаваше с нямо възхищение движенията на Захир, който сякаш танцуваше наоколо, не давайки възможност на никое от създанията да го доближи. По някое време капитанът притисна нов меч в ръката му, но от допира им, кралят съвсем загуби възможност да разсъждава и само следеше с поглед своя герой. В един момент, обаче, отнякъде прелетя копие и се заби в рамото на Захир, който падна на колене, продължавайки да отбива ударите към себе си и към краля. Дрейк сякаш се събуди от сън. От ужас, че капитанът е в опасност, той спря да мисли и се превърна в бойна машина, сразяваща всичко, в обхвата на меча му. С периферно зрение забеляза, че Захир се срути на земята и това събуди в него ярост, каквато не знаеше, че може да изпитва. Отдалече се чуха рогове, които приближава до битката, но всичко това вече нямаше значение. Добродушният човек се беше скрил някъде дълбоко в съзнанието му и единственото, което го интересуваше беше да поваля още и още от съществата, които бяха наранили неговия капитан.

Изведнъж остра болка го изкара от бойния транс. Изпусна меча и хвана с две ръце главата си, опитвайки се да усмири експлозията от усещания в нея, но нищо не помагаше. Пред него се изправи двуметрово чудовище и той осъзна, че това е водачът на създанията. В главата му цареше само болка и желание всичко да приключи. Бе готов да приеме смъртта, ако това бе цената да изчезне чуждото присъствие от мислите му.

Но чудовището не можа да стигне до него. Капитан Захир се надигна, замахна и от ръката му полетя тежкият меч, който се заби в гърлото на страховитото създание. В този момент болката изчезна и съзнанието на Дрейк рязко се избистри. Той вдигна меча си и го заби с все сила в гърдите на чудовището, което бавно се срути на земята. От всички посоки се чу вой, сякаш заразените същества наоколо бяха почувствали смъртта на своя лидер. Отдясно се появи полковникът на десети полк, а заедно с него сякаш от нищото изникнаха десетки войници, които заобиколиха краля и падналия капитан.

— Захира, Захира! – чу се вик и едрият водач от селото Тайхир разблъска войниците наоколо. Виждайки Захир на земята, той се хвърли към него.

— Не, Захира! Не! Моля те, не си отивай, не си отивай, сестричке!

Дрейк стоеше вцепенен, неразбиращ случващото се.

— Тайхир?

— Помогнете ѝ! Моля Ви, помогнете ѝ! Жива е! Помогнете ѝ! – крещеше в несвяст водача.

— Повикайте докторите! – обърна се Дрейк с треперещ глас към полковника.

— Няма смисъл, сигурно е вече заразен…а. – отговори той, но кралят му изкрещя в лицето.

— Веднага да дойде доктор! Сега!

След което Дрейк клекна до падналия капитан, извади от пояса си малкото шишенце, което бе получил от Кайл Одот и повдигайки главата на Захира, изля съдържанието му в устата ѝ. В този момент дойде и докторът. Дрейк го погледна.

— Това тук е капитан… Захира. Тя умира – Вие умирате. Ясен ли съм?

Докторът само кимна и се наведе над капитана.

— Аз ще се погрижа за раните. Другото е в ръцете на съдбата. – каза и се зае да дава указания на дошлите медици.

Дрейк се обърна към Тайхир.

— Говори!

Местният мълчеше.

— Хайде, човече, говори!

— Тя… Той… Тя не желаеше да се знае, че не е мъж.

— Защо?

Тайхир само мълчеше.

В този момент дойде един от офицерите и погледна несигурно към монарха. Дрейк се намръщи.

— Слушам.

Полковникът прочисти гърлото си.

— Малко на север оттук, седми полк са открили тяло, което водата е носела, недалече от брега. Извадили са го. С много рани. Големи. Съветникът…

Дрейк затвори очи. Искаше този ден да започне отначало и да протече по друг начин. Офицерът продължи.

— Най-странното е, че малко след като са го извадили, е започнал да диша. Едва-едва. Но диша. Обаче е в безсъзнание.

Дрейк гледаше с широко отворени очи.

— Диша?

— Да.

— Чудесно. Докато той диша и вие ще дишате. Затова се постарайте да не спира да диша. – Полковникът само кимна. – Хайде – кресна Дрейк. – Какво ви става на всички днес! Пратете медици да се погрижат за него!

След около час, когато и последните боеве бяха приключили, всички офицери се събраха при остатъците от кралската шатра. Монархът ги изгледа уморено и кимна.

— Всички ли пристигнаха?

— Както заповядахте Ваше Величество. В момента всички единадесет полка са на разположение. За съжаление, обаче сме загубили полковниците на първи и втори полк.

— Добре. Пращаме малка група с ранените в столицата.

— Те може…

— Не, не може. Нямам намерение да губя повече хора от този момент нататък!

— Разбирам. Ще тръгнат веднага.

— Много добре. А сега ние с вас ще приключим една задача, поставена още от баща ми. Планът е следният…

Отне няколко дни на Кайл Одот да се възстанови. Медиците го гледаха, изпълнени с недоумение как става от леглото и търси дрехите си.

— Проблем ли има? – попита той, забелязал вперените в него погледи.

Единият от тях смотолеви нещо.

— Не Ви разбирам, какъв е проблемът?

— Ами, няма никаква логика да сте жив. Когато Ви намериха не дишахте, бяхте целият в кръв… видимо беше, че сте и ранен, и заразен… През последните дни, без да знаем какво точно се случва, раните Ви се затваряха като от самосебе си. Как става това?

Кайл се засмя, докато си взимаше подадените му дрехи.

— Ако Ви разкажа, не бихте ми повярвали.

— Защо мислите така?

— Защото и аз не бих го повярвал, ако не го бях преживял.

В този момент влезе гвардейският капитан и се изпъна.

— Негово Величество Ви очаква!

Съветникът се изненада.

— А как Негово Величество е разбрал, че съм буден?

Докторът погледна виновно надолу. Кайл се засмя.

— Е, добре. Да не го караме тогава да чака.

В залата на съвета, Дрейк говореше нещо нервно на полковниците, но спря и се усмихна, когато Съветникът влезе.

— Радвам се да те видя! Хей, какво са правили медиците с теб? Изглеждаш не само здрав, но и по-млад от преди няколко дни!

Кайл се усмихна.

— Имате много добри медици тук! И аз съм впечатлен! – приближи се към масата, където имаше разпъната карта. – Какво съм пропуснал?

Единият от полковниците погледна към монарха, който само му кимна и се обърна към Съветника.

— Когато сте навлезли в Забранената зона – тук Дрейк се намръщи. Продължаваше да не му харесва името на заразената територия. – Негово Величество изпрати вестител да повика останалите полкове.

Кайл погледна към краля с някакво учудване, примесено с уважение. Полковникът продължи:

— Когато пристигнахме, се водеше тежка битка…

— Битка ли?

— Да. Голяма група заразени същества, предполагам, че някога са били хора, беше нападнала лагера. Бяха стигнали дори до Негово Величество и само благодарение на неговите изключителни умения и бързите реакции на капитан Захира, днес кралството не е в траур.

Кайл повдигна вежди.

— Извинявам се, кой капитан?

Дрейк се намеси.

— Това - после.

Полковникът продължи.

— В крайна сметка ги отблъснахме и започнахме да настъпваме. По заповед на краля, обградихме цялата зона и подпалихме огън навътре. След това имаше няколко битки с излизащите от там същества, които се оказаха доста повече от очакваното, но… както и да е, армията ни е много добре тренирана и мисля, че за дълго време няма да имаме проблеми. Сложихме постове, които постепенно ще бъдат заменени от местните, с идеята да спират всеки, който се опита да влиза навътре. За съжаление няма как да знаем какъв е източникът на заразата и как ще се развият нещата за в бъдеще, но към момента всичко е под контрол.

— Чудесно! За източника на заразата няма нужда да се притеснявате. Още известно време районът ще бъде опасен, но с времето нещата ще се стабилизират.

— Ти имаше ли нещо общо с онова земетресение и експлозията, която ни изкара акъла. – попита го Дрейк.

— Нямам много спомени. Все пак бях ранен и болен. Но помня, че нещата се подредиха.

— Нямаш спомени, но помниш, че нещата са се подредили?

— Да. Сега ще ме осветлите ли по въпроса за капитан … кой?

— Захира. Оказа се, че капитанът е жена.

— Охо! – Кайл изглеждаше ентусиазиран.

— Да. И сега се водят сложни спорове.

— Какви спорове?

— Полкниците на първи и втори полк загинаха в битката. Местата са вакантни. И обсъждаме, дали капитан Захира, която е видимо най-подготвеният капитан в армията в момента не би следвало да заеме едното от тях.

Сред полковниците се чу тихо мърморене. Съветникът ги погледна набързо и попита:

— И какъв е проблемът?

— Ами проблемът е, че е жена! – почти извика полковника на шести полк. Владетелят го стрелна с поглед и той замълча.

— Да, и? – Кайл или не разбираше, или се правеше, че не разбира проблема.

Дрейк каза кисело:

— Не може в армията да има жени.

— А капитан Захира не е ли в армията?

— В армията е, защото никой не е знаел, че е жена.

— Разбирам. – усмихна се Кайл. – Значи имаме дилема и Ваше Величество трябва да вземе решение по нея.

— Каква дилема? – не го разбра Дрейк. По погледите на офицерите се виждаше, че и те не разбират.

— Ами или трябва Ваше Величество да промени закона, което, само да спомена мимоходом, е Ваше право, което никой не може да Ви отнеме, при което пречките пред капитан Захира отпадат, или ще трябва да излезете със становище, че една жена тайно се е промъкнала в армията без да разберете и, оказвайки се по-добра от всички мъже в полковете, се е издигнала до чин капитан, след което е спасила живота на краля, когато останалите офицери не са били в състояние да го направят. И да я разжалвате. Което наистина би било малко странно като благодарност, за това, че е спасила живота на краля. Но какво пък - и по-странни неща съм срещал в живота.

Всички мълчаха. На лицето на Дрейк се появи надежда.

— Ти какво предлагаш?

— Аз? Аз не съм крал! Решението не може да бъде нито в мен, нито в ръцете на офицерите, а само в ръцете на краля!

Кайл почти се смееше, виждайки изражението на лицето на монарха. После се сети нещо. – Всъщност, къде е капитанът?

Обади се отново полковникът, който беше разказал историята.

— Беше сериозно ранена по време на битката. Изписана е днес сутринта и чака отвън да бъде приета от краля.

Съветникът се обърна тихо към Дрейк.

— Е?

— Какво „е“?

— Това е твоят момент…

Когато капитанът влезе в залата, всички се обърнаха и впериха очи в нея. Кралят прочисти гърлото си и каза високо.

— Моля, всички да напуснат.

След кратко споглеждане, присъстващите излязоха. Съветникът също тръгна към вратата.

— Кайл, ти можеш да останеш. - гласът на монарха беше сух и напрегнат. Одот се обърна към него с лека усмивка на лицето.

— Мисля, че за този разговор нямаш нужда от мен. - и излезе.

Останали сами в залата, кралят и капитан Захира мълчаха. Времето минаваше, но това като че ли не беше от значение.

— Защо? - попита в един момент Дрейк.

Капитанът го изгледа неразбиращо.

— Защо излъга? Защо се преструваше на мъж?

— Защото исках да бъда войник, исках да служа в армията. Дори мечтаех някой ден да стана полковник. - отговори младата жена с угаснал поглед.

— Не може жена да стане полковник! - почти извика Дрейк. Отправеният към него поглед беше красноречив.

— Затова излъгах.

След още по-дълго мълчание, по време на което не спираше да се взира в очите на капитана срещу него, монархът проговори.

— Ще получиш своята мечта. В крайна сметка ти спаси владетеля на Уда от сигурна смърт. Затова ти предлагам това, което е във властта ми и оставям решението на теб. По твой избор, от следващата седмица можеш да бъдеш полковник - на елитния първи полк. – капитанът погледна изненадано към монарха, който продължи. – Или кралица на Уда. Очаквам утре да ми съобщиш какво си решила.

И Дрейк се обърна и излезе от залата, без да обръща внимание на удивлението в очите на капитан Захира.

Една седмица след сватбата, Кайл Одот бе готов за отпътуването си.

— Можеш да останеш! – в гласа на Дрейк Уда имаше едва стаена надежда. Кайл му се усмихна.

— Налага се. Имам задължения. Но с удоволствие ще идвам винаги, когато ме поканите.

— Добре. Каня те сега!

И двамата се разсмяха, до тях кралица Захира се усмихваше, гледайки ту към Кайл, ту към мъжа си със светнало лице. Съветникът се обърна към нея.

— Ваше Величество, разрешете ми един съвет.

— Разбира се, Кайл!

— Става дума за облеклото Ви. – Захира погледна към роклята си с критичен поглед. Кайл Одот продължи с лека усмивка. – Когато Ваше Величество иска крал Дрейк Уда да разсъждава трезво и адекватно, нека се облича с мъжки дрехи. Защото, откакто Ви видя в рокля, има проблем с концентрацията и не успява да говори съвсем свързано.

Тримата се разсмяха, а Дрейк се обърна и целуна Захира. После погледна отново към Кайл.

— Как да ти се отблагодаря?

Съветникът го прегърна, поклони се на кралицата и скочи на коня. Поглеждайки към Дрейк, отговори:

— Просто си остани какъвто си сега.