ЕПИЛОГ

(Началото)

"Вече трети месец сме заседнали тук. По принцип не би трябвало да се оплакваме, все пак оцеляхме в едно пътуване, което не е имало аналог в историята.

Когато разбрахме какво сме причинили на нашата планета, вече беше късно. Земята умираше, а заедно с нея умираше и нашата цивилизация. Фактът, че за всичките стотици хиляди години никога не разбрахме, че планетата ни е жива, също не говореше особено в наша полза. Учените ни наистина се постараха много накрая, всички се обединихме в името на осъществяването на проекта „Ной“. Успяхме да построим четири кораба-кивоти. Четири възможности за оцеляване на човешката раса. Нашият кораб - "Хелиополис" - беше третият. Първият не издържа на светлинния скок, вторият сякаш успя, но по никакъв начин не можахме да се свържем с него и така и не разбрахме, дали екипажът е оцелял. Третият и четвъртият стартирахме заедно, понеже нещата у дома започнаха да излизат извън контрол - нови и нови вулкани изригваха, земетресенията разрушаваха всичко изградено през последните векове, кислородът намаляваше с бързи темпове от атмосферата, човечеството беше пред изчезване.

Жалко бе, че имахме адресите на цели единадесет планети, които можеха да се превърнат в наш нов дом, но нямахме времето да построим достатъчно кораби.

На втората седмица след потеглянето, ден преди да осъществим големия скок, загубихме окончателно връзка със Земята. Ако може да се съди по съдържанието на последните трансмисии, вече едва ли е имало кой да ни търси.

Корабите бяха с по двама капитани, малко странно решение, но от Централата смятаха, че двама обучени за реакция в нестандартни ситуации капитани биха представлявали увеличаване на шанса за оцеляване на кораба, а и целта ни бяха цели две планети, разположени в съседни системи, така че по-късно така или иначе щяха да трябват двама водачи на колониите. Ако разбира се въобще успеехме да достигнем до която и да било от целите ни.

Не зная как е било на другите кораби, но при нас проблеми нямаше, понеже с ко-капитана Зако Вор Одот бяхме братя и се разбирахме отлично по всички въпроси.

Всичко вървеше повече от добре до кацането. Всъщност, чисто философски погледнато, дори и то може да се приеме за успех - в крайна сметка, нали оцеляхме? Проблемът бе, че корабът сдаде багажа и възможността да достигнем до втората и последна цел се изпари заедно със плановете ни да създадем две паралелни колонии.

На планетата доминираше океан, който нарекохме така, заради размерите му, но водата му всъщност беше сладка. Имаше огромен континент, обхващащ почти половината планета, а малко преди злополучното кацане забелязахме и някакви острови в средата на океана - прекалено далече, за да бъдат достигнати по друг начин, освен по въздуха. Никога не можах да разбера защо кацнахме в най-южната част на континента, която бе предимно планинска. Първоначалните ни планове бяха съвсем различни, но когато започнаха неочакваните проблеми при приземяването, в един момент задачата се опрости до същественото "остани жив". Веднага след установяването на лагера около кораба и събуждането на колонистите, решихме да изпратим совалки да картографират основните марки на континента и да огледат островите от другата страна на планетата. Ако знаехме, какво предстои, никога нямаше да вземем това решение и да се лишим от толкова много качествени учени. Защото, в крайна сметка, нито една от совалките не се завърна.

И така, ето ни тук, вече трети месец се опитваме да сглобим нещо като съвременно общество в първобитни условия и да разберем какво точно се случва с техниката и защо по-голямата част от нея малко по малко отказва да работи.

Със Зако решихме да огледаме една долина, от която уредите долавяха странна радиация. Когато доближихме, открихме езеро с нещо в него, което определено не беше вода. Приличаше на огън, но беше течно и не пареше. За съжаление Г-броячът отказа и не можахме да измерим степента на лъчение. Стояхме и гледахме към езерото, запленени от отблясъците на течния огън.

— Красива гледка, нали?

И двамата рязко се обърнахме, изненадани от гласа, който прозвуча току зад нас.

— Няма нужда от оръжия. Не съм тук да ви навредя.

Погледнах надолу, в ръката си държах автоматичен пистолет, явно го бях извадил по рефлекс при внезапното прозвучаване на гласа. Кратък поглед към Зако ме увери, че той също държеше своето оръжие в ръка.

Загледах се в стоящия пред нас човек. Ако, разбира се, беше човек. Образът му бе леко мъглив, сякаш бе холограма, през него едва-едва се виждаше гората.

— Кой си ти? - гласът на Зако звучеше донякъде враждебно. И той като мен, не обичаше изненадите.

— Не съм убеден, че ако ви кажа, ще ми повярвате. А и няма значение в момента. Важното е кои сте вие и с какви цели сте тук.

Прибрах оръжието и се опитах да запазя външно спокойствие. Не ни трябваха врагове. Но не ми даваше мира мисълта, че не би трябвало да се разбираме с този... човек. Той не бе един от нас, как така говореше нашия език?

— Ние сме изследователи. Имахме тежка катастрофа у дома и търсим ново място за заселване. Проверяваме тази планета дали става за живот, за да повикаме останалите. Ако решим, че не става, ще си тръгнем.

— Не можете да си тръгнете, а и няма "останали". Вие сте последните.

— И как така ти реши, че знаеш това? - сега вече Зако звучеше съвсем враждебно.

— Защото проверих вашите корабни дневници. И защото смъртта на една планета по принцип не остава незабелязана. - сега гласът на непознатия звучеше студен.

— Кой си ти? - повторих въпроса на Зако.

— Можете да ме възприемете като пазител на тази планета. Или като глас от вашето минало. Все ми е едно. Моята задача е да се уверя, че няма да сторите тук същото, което сторихте на родния си свят. Затова и техниката ви тук отказва. - обърна се към Зако и му каза, гледайки го в очите - Стреляй или прибери оръжието. Но те предупреждавам, вие не можете да ме нараните, можете да нараните само бъдещето си.

Зако го изгледа продължително, след което прибра пистолета.

— Така е по-добре. Сега следва да ви обясня някои неща. Това, което причинихте на родния си свят бе непростимо. Създадохте оръжия, които сами не разбирахте, изсмукахте кръвта на планетата, за да захранвате своите машини, без да обръщате никакво внимание на сигналите, които получавахте, докато не бе вече късно за нейното спасение. С това подпечатахте съдбата си! Но в крайна сметка, предвид последните ви усилия да спасите каквото можете, се реши, че заслужавате още един шанс. Ето го и условието: вие можете да останете тук, но без тези технологии, с които очевидно не умеете да си служите по друг начин, освен да наранявате света около вас. До няколко месеца почти цялата ви техника ще откаже да работи. Възползвайте се от времето, с което разполагате. Изградете град, който да ви пази от приумиците на природата. Защото, както ще забележите скоро, тя тук е доста непостоянна. Създайте общество, което наистина да може да живее в мир със себе си и с всичко съществуващо наоколо. Това е начинът, по който можете да спасите бъдещето. Да дадете началото на нова цивилизация и да спасите от изчезване вашия вид.

— Как очакваш да го направим? Ние не знаем нищо за този свят. А и нямаме ресурси!-прекъснах го аз, но всъщност ме вълнуваше друг въпрос - бях в шок от чутото и от внезапното споходилата ме мисъл, кой би могъл да бъде стоящият пред нас.

— Светът ще ви приеме. А за ресурси можете да използвате като начало кораба си. Така или иначе той няма повече да полети.

— И защо да ти вярваме? Как ще ни докажеш, че не си някой местен измамник, който иска да се подсигури, че няма да напуснем това място? - Зако продължаваше да звучи враждебно, явно не се беше замислил върху думите на непознатия.

— И с какво точно ще го напуснете? Някой ден може и да успеете да полетите без вашата любима техника, но и да се случи някога, то този ден е още много далечен.

— Какво знаеш ти за нашата техника…

— Искате ли да видите? - обърна се към мен. - Дай ми оръжието си.

С брат ми се усмихнахме. Цялата ни технология беше генетично заключена. Това включваше и оръжията. Никой не можеше да използва оръжието на друг човек, то разпознаваше, че е в чужди ръце и не се задействаше.

Подадох му пистолета. Той го взе с лекота и стреля два пъти в земята между нас. По някакъв начин Зако отново се озова с пистолет в ръцете.

— Пусни го! - кратко каза той.

— Още не разбирате, нали? Ако искам да ви навредя, нямам нужда от вашите или от каквито и да било оръжия. - погледна с интерес към пистолета в ръката си и той просто изчезна!

Това наистина беше стряскащо. Никой не може да накара даден предмет просто да изчезне!

— Добре, да приемем, че спечели вниманието ни. - каза след малко Зако, прибирайки отново пистолета си. - Какво искаш от нас?

— Нищо. Вие искате от мен. Да останете да живеете. И аз ви разрешавам. Но понеже не желая да повторите историята от родния си свят, искам да се подсигуря, че този път ще сте по-отговорни. И понеже вие двамата сте лидерите на вашата група, имам предложение към вас.

— Какво е то? - нещо ми нашепваше, че няма да ми хареса.

— Зная, че расата ви още не е дорасла за саморегулиращо съществуване и имате нужда от водачи. Но двама водачи рано или късно ще се сблъскат в решенията си и това ще доведе до поредното унищожение. Затова единият от вас ще получи възможността да създаде ново общество. Той ще даде началото на нов свят за вашата раса. Без смъртоносни технологии. Свят, в който човешките същества ще могат да се развиват неимоверно, но едва след като победят омразата, спрат да воюват със самите себе си и престанат да гледат на всичко наоколо като на заплаха.

— Защо настояваш да нямаме технологии? - попитах.

— Защото без тях ще ви бъде трудно да унищожите себе си и света около вас и ако сгрешите, ще можете да започнете отначало.

— Съвсем без техника, ще бъдем загубени. - казах.

— Е, не е нужно съвсем всичко ще спре. Времето ще покаже. Но се погрижете първо за града, в който да живеете, нека бъде удобен и добре защитен. Може пък някой ден той да бъде основата за нов вид наука за вас. Кой знае. Ще зависи само от вашата воля за развитие.

Зако се обади:

— Каза - единият от нас. Кой? И какво ще се случи с другия.

— Ето тук е интересната част! Кой - това ще решите вие. А съдбата на другия ще бъде доста сложна.

— Не можеш да ни разделяш по такъв начин - изпротестирах аз. - Ние сме братя!

— Аз ви давам съвсем немалко – правото да бъдете на върха на цял един нов за вас свят. Но за съжаление не може да има нова цивилизация с двама основатели. И само един може да бъде неин владетел. – изгледа ни един по един съвсем спокойно и продължи – Ще ви чакам тук утре по изгрев, за да ми съобщите решението си.

И изчезна. Просто така. В единия момент стоеше пред нас, в другия го нямаше. За момент се умълчахме. Огледахме се наоколо. Нямаше го.

— Това всичкото случи ли се? - Зако изглеждаше още по-объркан от мен.

Погледнах към колана, където трябваше да бъде оръжието ми.

— Изглежда, да.

По пътя към лагера и двамата бяхме смълчани, всеки зает с мислите и притесненията си.

Вечерта прекарах в опити да използвам част от оцелелите компютри на кораба за да картографирам каквото мога от планетата.

Нощта беше тежка. Въртях се непрекъснато в леглото и се опитвах да заспя, но без успех. Сутринта потърсих Зако, обаче от него нямаше следа. Никой не знаеше къде е, за последно го бяха виждали предишния ден. Притеснен тръгнах към долината с езерото. Непознатият ме чакаше, загледан в течния огън, който днес бе сякаш още по-блестящ от вчера.

— Закъсня.

— Съжалявам. Но ще трябва да те помоля за отсрочка. Брат ми е в неизвестност и трябва да го открия за да обсъдим предложението ти. Това не е нещо, което се решава за няколко часа, знаеш ли?

— Брат ти вече беше тук. Дойде още снощи и ми съобщи решението си.

Тежка буца се появи в корема ми.

— Какво решение? Ние нищо не сме коментирали!

— Неговото решение. Той избра и аз приех избора му. - непознатият ме гледаше с подчертан интерес.

Мълчах. И той не проговори повече, само стоеше и ме гледаше. След почти цяла вечност попитах:

— Какво бе неговото решение?

— Той избра себе си. Ще основе държава, която ще бъде в основата на нова човешка цивилизация. И която аз му обещах, че ще просъществува напред във времето.

Стоях и гледах с празен поглед, без да говоря, без да мисля.

— И така, остана вторият брат. - в погледа на непознатия се отразяваха пламъците на езерото.

— Да, - отвърнах - онзи със сложната съдба.

— Запомнил си. Това е добре. Имаш ли някакъв последен въпрос?

— Да. Кой си ти?

— Никой. Аз не съществувам.

— Значи бълнувам? И си говоря сам със себе си?

Той се засмя съвсем човешки.

— Не. Говориш си с мен. Но аз съществувам само заради вас.

— Тоест? - усещах, че ще ми каже. Само не трябва да се отказвам.

— Аз съм част от нещо много по-голямо. Нещо, което с твоето съзнание не би могъл да възприемеш. Засега. Съществувам в този вид само за да те напътствам.

— И какво е това голямо? Има ли си име?

— Няма име. Името ограничава, а и би довело до проблеми. Историята познава случаи, когато имената са давали начало на религии, а това е нещо, от което нямате нужда сега.

— Какво начало, на кого мога да кажа. Нали сам каза, че не може да има двама начело на новата цивилизация.

— Казах, че не може да има двама основатели. Твоята задача, Кайл Вор Одот, ще бъде, да пазиш вашия народ през вековете и да подсигуриш неговото бъдеще.

— През... вековете?

Непознатият се усмихна.

— Точно така. За съжаление, обаче, раздялата със смъртта е болезнена и ти ще трябва да я преживееш сега.

Усетих движение зад себе си. Обърнах се и застинах - всичкият огън от езерото се беше преобразувал в една единствена вълна, която в този момент ме заля."

НТ, 2016