ХЕНРИЕТ (Двадесет години след последния бал)
Луис Терезий се ослуша отново. Нощта, обаче, бе тиха.
„Сигурно е било някое животно“ - каза си и се обърна да се прибере в къщата. И, разбира се, на вратата имаше подпрян силует. Това беше моментът да се изплаши, но кой знае защо, той изведнъж се успокои.
— Кой си ти? – попита и се приближи към човека в сянката, вдигайки ръката с лампата към него.
— Здравей, Луис.
От изненада граф Терезий почти изпусна фенера.
— Кайл?
— Аз съм.
Доближавайки се до все още затъмнения човек до вратата, Луис Терезий го освети. Пред него стоеше човек, който удивително много приличаше на Кайл Одот и дори можеше да мине за него… ако Одот беше на 20-25 години.
— Кой си ти? – попита отново с леко треперещ глас.
— Старите приятели вече не се познават? – човекът продължаваше да стои спокойно, облегнат на вратата и го гледаше с интерес.
— Старите приятели са отдавна вече мъртви. А този, за когото се представяш, беше по-възрастен от мен. Знаеш ли на колко години съм аз?
— Да. На седемдесет и осем. Впрочем, добре изглеждаш. Явно животът далече от столицата не ти се отразява зле.
— Да. И най-вече не свършва преждевременно. – каза графът и огледа отново госта си. – И все пак, кой си ти? Приличаш много на Кайл, но той нямаше деца. Или поне аз не знам да е имал.
— Мога да ти разкажа, но тук има опасност да събудим всички. Няма ли да ме поканиш вътре?
Старият граф се замисли за момент. Ако искаше да му навреди, посетителят имаше вече многократно възможността да го направи. И все пак, той трябваше да мисли не само за собствения си живот.
— В къщата е още по-вероятно да разбудим хората. Не искаш ли да отидем да се разходим малко?
— По това време? – гостът се засмя. – Не съм опасен, Луис. Нито за теб, нито за другите. Просто искам да поговорим.
Графът въздъхна, после посочи вратата.
— Хайде, влизай. Само бъди тих.
Идея си нямаше, защо се доверява на непознатия. Може би защото наистина много приличаше на стария му приятел, който в миналото на два пъти му бе спасил живота.
Вече в кухнята, Луис Терезий запали печката, сложи вода за чай и седна на масата срещу своя гост.
— Слушам те.
— Аз съм, Луис. Но ако ти е по-удобно, можеш да ме смяташ за мой син.
— Мога да те смятам за твой син? Имаш ли си някаква представа какви глупости бръщолевиш?
Гостът се засмя тихо, но в смеха му липсваше веселост.
— Имам, но не знам как да го кажа така, че да звучи по-достоверно.
— Пробвай се в прав текст.
Графът очевидно губеше търпение, но продължаваше да се чувства спокойно в компанията на нощния си гост.
— Добре. В прав текст. Казвам се Кайл Одот и съм твой приятел от около шейсет години. Бях Съветник на бащата на Джерард III и когато се срещнахме за последен път с теб след коронацията на това недоразумение на трона, те посъветвах да напуснеш столицата и да скриеш от всички истината за бременността на незаконната ти дъщеря.
Докато говореше, човекът срещу Луис Терезий го гледаше внимателно, очаквайки реакция, която наистина не закъсня.
— Само Кайл и жена ми знаеха това. – каза графът пребледнял.
— Е, аз определено не съм жена ти.
— Не, не си. Тя почина преди три години.
Гостът сякаш се натъжи.
— Съжалявам. Не знаех.
— Няма проблем. Почина спокойно в съня си. Отиде си така, както изживя живота си – тихо и без да пречи на никого. – очите на графа се навлажниха. – Липсва ми. – каза го кротко, без емоции.
— Съжалявам. – повтори гостът и замълча. След известно време продължи. – А другото момиче? Майката на дъщеря ти?
— Момиче? – Луис Терезий се усмихна пряко воля. – Имаш странни възрастови представи. Добре е. Живее тук, с нас. Грижи се заедно с дъщеря си за Хе.. за момичето.
— Значи е момиче. Надявах се да е момче, но и момиче става.
— За какво да става?
— Това ли са всички? – гостът не обърна внимание на въпроса на графа. – Някакви други деца? В смисъл – твои деца?
— Имам син, но той се ожени миналата година и сега живее в голямата къща. Ние си караме тук – по-спокойно и далече от любопитни очи.
— Разбирам. Значи него съм видял, като те търсих в имението.
— Бил си вътре? – графът се притесни.
— Спокойно, Луис, никой не ме видя. И не е нужно да ме виждат много.
Гостът за момент се замисли над нещо. Луис Терезий го огледа внимателно и, ставайки да сложи чая на масата, каза.
— Добре, разказах ти за себе си, сега ще ми кажеш ли за теб?
— Наистина съм аз. Преди много години ми се случи нещо… невероятно, което промени живота ми. Оттогава имам една способност. Мога да заспивам дълбоко и да спя много, наистина много дълго време…
— Като мечките? – прекъсна го графът.
— Ха… Да, може да се каже, че е като при мечките. Само че, докато спя, организмът ми се прочиства и се… подмладява.
— И колко време си спал, за да изглеждаш по този начин?
— Ами около двадесет години.
Графът изглеждаше едновременно сащисан и въодушевен.
— Тоест, искаш да ми кажеш, че за теб сме се виждали… вчера?
— Е, не точно „вчера“, но преди няколко седмици. Имах малко изненадваща задача след последната ни среща, която трябваше да свърша.
— Каква?
Кайл Одот се загледа за известно време в домакина си.
— Какво пък… Имаше едно момиче – Аркадия…
— Реджис? – прекъсна го рязко Луис Терезий.
— Да. Откъде знаеш?
— Че това е известна история. Джерард няколко пъти я вика в Илиополис, но тя все си намира причина да не откликва на поканата му. Той е бесен, но не смее да напусне столицата.
— Защо?
— Вероятно, защото след всички чистки, които направи, може и да не се чувства съвсем спокоен да напуска защитата на града си.
— Какви чистки. Нищо не знам. Знам, че изби семейството на Реджис и стария Гота, но нищо друго.
— Е, от Реджис оцеляха Аркадия и синът ѝ. Иначе другите ги изби, заедно с Гота и Уда, още след коронацията.
— Уда не го е убил той.
— Напротив, намериха трупа му овъглен.
— Да, но това е друга история… Значи вече няма Уда.
— А, има. Синът му се прибрал в графството и е един от онези, които не мислят да стъпват в столицата, докато Джерард управлява.
— Интересно…
— Това всичкото е старо, Кайл. Много по-интересно беше преди шест години. Имаше метеж.
Кайл гледаше неразбиращо.
— Какъв метеж?
— Няколко от фамилиите се опитаха да свалят императора, но не им се получи. Беше кърваво. Всички вече знаят със сигурност, че градът пази императора, защото тогава участниците в опита за преврат публично бяха унищожени от някакви светлини, идващи от нищото.
— Да, запознат съм със защитите на Илиополис.
— Всички сме запознати, но никой не ги беше виждал в действие. Страшното стана, обаче, след това. Джерард организира такъв лов на вещици, какъвто не си и сънувал. Няколко рода вече ги няма. Заличени. Завинаги.
Кайл Одот гледаше към домакина си и обмисляше чутото.
— Наистина не знаеш! – възкликна графът.
— Да. Нали ти казах, че спах допреди седмица.
— Невероятно. И наистина си ти? – въпреки въпроса, беше явно, че по някакъв начин Луис Терезий беше повярвал на странното твърдение на госта си.
— Аз съм. Кажи ми за момичето.
Графът се напрегна.
— Какво за него. – Не попита за кое момиче. Беше ясно.
— Как се казва, как се развива, какво представлява… Всичко.
— Защо?
— Луис, нямам намерение да ѝ причиня зло!
Граф Терезий не отговаряше.
— Луис…
След известно време и след видима вътрешна борба, той проговори.
— Казва се Хенриет. Най-красивото същество, раждано някога на земята.
Кайл хвърли на графа кратък изненадан поглед.
— Това същество ти е внучка, нали знаеш?
— Стига глупости, Кайл. Знам. И затова не искам да се забърква в нищо.
— И?
— Какво „и“?
— Разкажи ми за нея, човече! Защо трябва да ти измъквам думите една по една от устата?
— Няма нищо за разказване. Умна, красива, интелигентна. Нищо общо с онова чудовище на трона.
— Но си сигурен… - Кайл Одот не довърши.
— Сигурен съм.
— Добре. Искам да се запозная с нея.
— Сега? Ти луд ли си? Тя спи!
Последва сприхав смях.
— Не сега разбира се. Утре. Но искам да се запозная с нея.
— Защо?
— Защото, Луис, тя ще бъде следващият владетел на Вор.
— Тя е жена! – графът натърти последната дума.
— Да, но освен това е единствена наследница на кръвната линия на императора, а Джерард няма намерение да има други.
— Знам. Избива всички жени с които спи, за да не би някоя случайно да забременее и да роди тайно от него.
— Наясно съм. Затова навремето те изпратих у дома, ако помниш.
— Помня. Но не искам да я замесвам в тези неща. Дори при най-малко подозрение, онзи изверг ще изпрати армията си тук.
— Не се притеснявай.
— Кайл…
— Спокойно. Виж, хайде да говорим утре.
Старият граф гледаше почти сърдито към „младия“ си гост, който, обаче, се направи, че нищо не забелязва.
— Е?
— Какво „е“?
— Няма ли да ме настаниш някъде да спя? Или ще изгониш стария си приятел посред нощ на улицата?
— Като те гледам, не си много стар… - измърмори Луис Терезий, ставайки тежко от стола. – Хайде, ела да ти намерим легло.
На следващата сутрин в общата всекидневна цареше хаос от приказки и емоции. От момента, в който Луис Терезий беше съобщил, че има гост, който желае да се срещне с Хенриет, сякаш нещо се бе отприщило – всеки говореше без да слуша другия, обяснявайки гледната си точка и хвърляйки упреци към останалите. Дори слугите, които в тази къща имаха изключително свободен статут, даден им от възрастния граф, се намесваха със своите притеснения и препоръки. Никой не се чувстваше спокоен от факта, че след двадесет години уединение, изведнъж се бе появил човек, който познава момичето, превърнало се с времето в душата на семейството. За успокояване на ситуацията не допринасяше и присъствието на младия граф Терезий, който бе дошъл заедно със своята съпруга на закуска с баща си – той също харесваше своята племенница и не остана безучастен. В резултат на всичко това, се бе породила една симфония от звуци, некоординирани един с друг и създаващи усещането за приближаващо бедствие.
Всъщност, доскоро никой, освен Луис Терезий и майката на Хенриет не знаеше за проблемния и произход, но след категоричния му отказ да я пусне заедно с нейни връстници да посети столицата преди месец, се бе наложило тайната да бъде споделена в семейството. Най-малко впечатлена се оказа самата Хенриет, която с времето бе свикнала да се доверява на преценката на дядо си и прие новината със спокойствие, което изненада всички. С идването на госта, обаче, напрежението се бе върнало в дома на Терезий.
— Не можеш да разказваш на непознати!
— Кой е той?
— Защо въобще знае за нея?
— Как можеш да се довериш на външни хора?
— Какво ще правим сега?
— Добро утро!
При вида на младия човек, застанал на вратата на стаята, изведнъж настана мълчание. Пръв се окопити старият граф.
— Добро утро, Кайл. Заповядай при нас.
— Това ли е приятелят ти от младежките години? – попита синът на Луис Терезий с усмивка, но погледът му бе втренчен с видимо напрежение в новодошлия.
— Аз съм синът на приятеля му, но толкова много съм слушал от баща си за него, че все едно сам го познавам от шейсет години. – каза Кайл спокойно и влезе в стаята.
Настана мълчание. Всички гледаха към Одот, който се ръкува с чувстващия се доста неудобно граф и седна на един от свободните столове до масата. Огледа всички в стаята и се обади отново.
— Понеже без да искам дочух темата на разговора преди да вляза, - тук той се усмихна леко виновно – бих искал да се представя, за да няма притеснения по мой адрес.
Луис Терезий го гледаше с известно притеснение, но Кайл продължи абсолютно спокойно.
— Казвам се Кайл Одот и съм син на Съветник Кайл Одот. – забеляза леко обърканите погледи наоколо и се усмихна широко. – Дядо ми също се казваше Кайл Одот, а неговият баща е носил името… Кайл Одот. Предполагам, че мога да продължа да ви разказвам за родословното си дърво и да стигна чак до Началото, но мисля, че схванахте идеята. Общо взето, всяко първо дете в семейството ни откакто ни има на този свят се казва Кайл Одот. Мнозина са били титулувани Съветник на императора и наистина са изпълнявали такава функция, подобно на баща ми, за когото Луис може да ви разкаже. Признавам, че тая в себе си надеждата и аз да продължа тази традиция.
— Искате да бъдете съветник на владетеля? – попита студено младият граф Терезий.
— Не на този. По-скоро на следващия. Така че, в общи линии, отговорът ми е - да, искам да бъда съветник на владетеля.
В стаята настъпи нова шумотевица. Някои се подхилваха, други коментираха забавното нахалство на новодошлия. Само едно момиче, настанено на другия край на масата, на видима възраст колкото Кайл Одот, седеше и се усмихваше, гледайки към него. Кайл стана, приближи се до момчето и с галантен поклон каза:
— За мен е чест да се запозная с Вас, госпожице Хенриет!
Луис Терезий си пое рязко въздух. Всички в стаята се бяха рязко умълчали.
— Откъде знаеш коя е?
Кайл се обърна с изненадан поглед.
— Нима мислиш, че тези очи няма да бъдат разпознати от всеки, който се е срещал с живеещите в Двореца на Илиополис?
Двамата седяха на земята до едно дърво и разговаряха. Отстрани човек би ги взел за влюбени, чертаещи своето съвместно бъдеще. И в известен смисъл това бе точно така, защото от разговора между младата, никому незнайна принцеса и новия ѝ познат зависеше не само техния собствен път през следващите няколко десетилетия, но и съдбата на цялата изтерзана през последните години империя на Вор.
— Разбира се, ти знаеш, че никой няма да допусне жена да седне на трона. Това никога не се е случвало в цялата човешка история.
— Не смятам, че съществува човек, знаещ цялата - Кайл наблегна на последната дума - човешка история. Аз имам някакви по-обстойни познания, обаче, за голямо мое съжаление, и аз не знам всичко. Но дори никой да не знае за случай на възкачване на жена на трона, то никъде няма правило, забраняващо това.
— Жена, която никой не познава. - продължи спокойно момичето.
— И това не е проблем, в случай, че тази жена успее да вдигне Меча на Вор.
— Разкажи ми за този меч, моля те. - в гласа на Хенриет се появи съвсем неподправен интерес и в този момент тя наистина приличаше на малко момиче.
— Интересува те Меча? - Кайл се изненада.
— Обичам да се бия. С дядо ми често си устройваме бой с мечове, когато никой не ни гледа.
Човекът срещу нея изглеждаше сащисан.
— Бой с мечове?!
— Е, не съм голям майстор, дядо често ме побеждава.
— Често те побеждава?! Тоест, ти също понякога го побеждаваш?
— Е, той е на възраст вече и не е толкова трудно човек да го победи. Макар че, все още вади някой и друг трик от торбата.
Кайл Одот се разсмя.
— Този възрастен човек беше най-добрият фехтовач в империята преди години. - той не спираше да се смее. - Явно крушата не пада по-далече от дървото.
Хенриет мълчеше, очевидно неразбираща веселието на човека срещу нея. Когато той се поуспокои, тя пак попита:
— Разкажи ми за този меч. Какво представлява?
— Ами вероятно не точно каквото очакваш. Не е боен меч. В смисъл, не че не може човек да се бие с него, но от столетия никой не го използва за това. Големите фамилии притежават специални, ритуални оръжия, които само техните членове могат да използват. Мечът на Вор е най-силното от тези оръжия.
— В смисъл - най-тежкото, най-острото...?
— В смисъл, освен че могат да бъдат използвани за видимото си предназначение, тези мечове са и нещо като ключове, които дават достъп до различни места в столицата. Повечето, така или иначе забравени вече. - Кайл се замисли за кратко и Хенриет нетърпеливо го подкани.
— И до какви места дава достъп Ворския меч?
— Ами той, както казах, е най-силното от тези оръжия и дава достъп на носителя си практически до всяко кътче в Двореца и въобще в целия Илиополис. Не че някой се е интересувал скоро от затворените сектори.
В този момент Кайл Одот изглеждаше някак дистанциран, сякаш мислите му бяха на съвсем друго място.
— А ти защо знаеш всичко това?
Той се усмихна.
— Ами нали съм Съветник, работата ми е основно да знам.
— На кого си съветник?
— Още на никого, но се надявам да стана твой съветник.
— Ти каза, че си Съветник. Не, че искаш да станеш съветник. - Хенриет го гледаше с присвити очи.
— Казах го в смисъл, че съм от рода, от който произлизат съветниците на владетелите през последните няколко века.
— Това са глупости, нали?
Той я гледаше с широко отворени очи.
— В какъв смисъл?
— Кайл, на колко години си?
— Доколкото виждам, сме на една възраст. - внимателно отговори той.
— Дядо ми каза, че сте приятели от младежките му години, но аз нямам спомени от тогава. Вероятно, защото не съм била родена. Както и майка ми. Така че, не ми звучи като да сме на една възраст.
— Хенриет, нали ти казах, че баща ми е бил приятел с него, не аз.
— Това можеш да го обясниш на майка ми. Или на чичо ми. Познавам дядо достатъчно добре и той не се държи с теб като със син на стар приятел. Ти си този приятел.
Двамата замълчаха. Тя го гледаше твърдо, без да отмества поглед и в този момент беше повече от видима приликата и с фамилията Вор. Постепенно изражението на Кайл също се втвърди и за момент Хенриет си помисли, че двамата доста си приличат. Тогава той проговори.
— Казвам се Кайл Вор Одот. Съветник съм на имперската фамилия от много векове насам. Помня времето, когато владетелят не бе император, а пръв измежду равни. Помня този свят отпреди създаването на графствата. Помня неща, които днес малцина биха вярвали, че са възможни. Задачата ми е да пазя фамилията Вор до времето, когато тя бъде готова да ни поведе към бъдещето.
Тя го гледаше и мълчеше, а в очите ѝ се четеше изумление. Точно когато Кайл реши, че е прекалил, тя се обади.
— И защо тогава ме питаш дали бих се съгласила да си мой Съветник? Не би ли трябвало аз да те попитам, дали би ми оказал честта да излекуваме заедно империята от нейните рани?
Беше негов ред да я гледа изумено. В този момент се чу глас:
— Ето ви къде сте!
Двамата се обърнаха към приближаващия се Луис Терезий.
— Кайл, няма така да изчезваш с нея, че ще получа някой удар без време!
Кайл му се усмихна, а Хенриет се обърна и попита направо.
— Той е приятелят ти от младостта, нали?
Луис погледна към Съветника, който само вдигна рамене.
— Той е, момичето ми. И право да ти кажа, и тогава си беше същият като сега.
— Млад?
— Не. Носещ неприятности.
Хенриет погледна към младия мъж, но той продължи да мълчи и да се усмихва. Усмивката му, обаче, беше тъжна.
— И сега какво? - попита тя.
— Сега той ще те отмъкне от мен и ще ме остави да гния в самота.
— Можеш да дойдеш с нас, Луис. Тя не познава никого там и ще има нужда от близък човек наоколо.
— Наистина? - в гласа на стария граф се усети жив ентусиазъм.
— Разбира се. - отговори Кайл и след малко добави с весел блясък в очите. - А и все някой трябва да продължи тренировките и в бой с мечове.
Градът сияеше в тъмнината наоколо и създаваше усещането за приказност и нереалност.
— Невероятно е! - прошепна в захлас Хенриет, вперила очи като хипнотизирана в разпрострялата се пред тях столица.
— Мхм. - обади се Кайл разсеяно.
Луис Терезий измърмори нещо неопределено и се огледа наоколо. За възрастния мъж пътуването, продължило няколко дни, беше трудно и изморително. Той яздеше мълчаливо най-отзад, често изоставайки и принуждавайки другите да спират да го чакат, а когато доближиха Илиополис, стана и откровено заядлив. Не издържа и сега.
— Кайл, трябва да признаеш, че идеята да яздим сами, придружени само от двама войници си беше откровено глупава.
— Няма да започваме отново този разговор, Луис. Всички се съгласихте накрая, че така е най-безопасно.
Старият граф отново промърмори нещо, но никой не го разбра какво казва. Хенриет се обади.
— Какво следва сега? Как ще се промъкнем в града?
— Никак. - момичето искаше да възрази, но гласът на Съветника беше повече от категоричен. - Ще устроим лагер тук. Войниците ще се редуват да пазят, а вие двамата ще се наспите.
— А ти?
— Аз ще се промъкна в града, докато е още тъмно...
— Ти си луд! - прекъсна го Луис Терезий.
— Може и да съм луд, но знам как да вляза незабелязано...
Очевидно беше ред на Хенриет да го прекъсне.
— Значи и ние ще дойдем с теб.
— Абсурд! - възкликнаха в един глас графът и Съветникът.
Погледът на момичето попадна на единия от войниците, който бе усмихнал на реакцията на двамата и придружители.
— Нещо смешно ли има? - обърна се тя сприхаво към него.
— Спокойно. - обади се Кайл и сложи успокояващо ръка върху нейната. - Може да не го усещаш в момента, но пътят дотук беше доста тежък, а не знаем още какво ни чака.
— Не знаем ли? Дойдохме дотук и не знаем какво да правим?
— Знаем, Хенриет. Знаем нашите планове. Но те могат да се объркат по хиляди различни начини и аз не искам да бъдете уморени, ако се случи нещо непредвидено и се наложи да се бием или да бягаме.
— Не съм дошла дотук, за да бягам!
— Хей. - намеси се тихо Луис Терезий. Момичето се обърна към него, внезапно омекнала. - Успокой се, принцесо, всичко ще бъде наред.
Тя го погледна сърдито, но замълча. Но после се сети нещо друго и се обърна към графа.
— Всъщност, дядо, когато си ме наричал така преди, аз винаги съм смятала, че имаш предвид, че съм твоята малка принцеса. А не, че съм истинска принцеса. И това е някак тъжно, не смяташ ли.
Луис Терезий и се усмихна бащински.
— За мен винаги ще си моята малка принцеса. А това, че си истинска принцеса е по-скоро негов проблем - той кимна с глава към Кайл. - а не мой. Ако зависеше от мен, никога не бих ти казал коя си.
Хенриет искаше да му отговори, но Кайл я изпревари.
— Има тайни, Луис, които не могат да останат завинаги тайни. И това е добре така. Но моментът не е особено удачен за тази дискусия.
— И защо? - момичето беше настроено войнствено и очевидно имаше нужда да продължи спора.
— Защото аз няма да участвам в нея. Тръгвам за града и ако всичко е наред, утре ще се запознаеш с баща си.
Всички, включително войниците, го гледаха с изцъклени погледи.
— В какъв смисъл? - Луис Терезий изглеждаше направо уплашен.
— В смисъл, че ще трябва да го доведа тук, без никой да разбере.
— Защото...? - Хенриет гледаше объркано, но войнственият ѝ израз се беше запазил. До скоро тя не знаеше кой е баща ѝ. Но знаеше какво е причинил на майка ѝ и това беше достатъчна причина за нея да го мрази, дори без да свързва образа му с коварния владетел, за когото бе чувала не една и две истории.
Кайл и се усмихна невъзмутимо.
— Защото в столицата Джерард е абсолютно защитен и го знае. Поради което не би се съгласил на никакви преговори и нещата бързо ще излязат от контрол.
Хенриет го гледаше мрачно и съвсем нетипично за нея, запази мълчание. Графът, обаче, беше видимо притеснен.
— Няма как да го убедиш, Кайл. Знаеш, че след последните вълнения, не би напуснал Илиополис за нищо на света.
— Повярвай ми, стари приятелю, понякога мога да бъда много по-убедителен, отколкото можеш да си представиш. - Преди някой да му отговори каквото и да било, той взе сака си и без да чака повече тръгна към града, подмятайки през рамо. - Не мърдайте от тук. И си починете. Ще имате нужда. - последното беше казано през смях, причината за който, никой от малката им група ме разбра.
— Спри!
Човекът не спря. Приближи се спокойно до двамата пазачи и ги заговори с усмивка, сякаш нямаше нищо по-нормално на този свят от това, непознат да се разхожда нощно време из коридорите на Двореца, носещ меч на гърба си.
— Здравейте, момчета. Изключително много съжалявам, че на Вас се падна късмета да се срещнем, но имам важна работа зад тези врати.
Войниците се спогледаха неразбиращо, после по-висшестоящият, или по-скоро - по-смелият от тях се обърна към младия мъж, който го наблюдаваше с известен интерес.
— Човече, ти луд ли си? Не те знам кой си и по каква работа си поканен в Двореца, но това крило е забранено за всички, без изключения!
— Така ли? Ами тогава вие какво правите тук? - попита искрено заинтригуван непознатият.
Войниците отново се спогледаха.
— Ти наистина ли...? Ние сме тук да пазим! От натрапници! - последното бе казано с многозначителен поглед.
— Разбирам. А бихте ли ме пуснали да мина, после можете да продължите да пазите?
Пазачите съвсем се объркаха. Човекът се държеше абсолютно неадекватно. Всъщност, не биха се притеснили, ако не беше мечът на гърба му, който им изглеждаше някак познат.
— Виж, приятелю, - започна този, който се бе обадил първи - по-добре си тръгни. Принципно би трябвало вече да сме те посекли. - Ако войникът се надяваше да накара с приказки непознатия да се размисли, то опитът му бе напълно неуспешен.
— Да. И аз забелязах, че не сте агресивни като последните, които срещнах тук преди двадесетина години. Още пазачите в тронната зала ме впечатлиха със своята любезност.
— Преди двадесет години? Тогава може майка ти да е идвала тук, но ти - едва ли. И какво си търсил в тронната зала и защо въобще някой е разговарял с теб?
— Е, не разговаряш ли и ти с мен? А в тронната зала търсех ето този меч. - посочи непознатият оръжието на гърба си.
В този момент двамата войници разпознаха оръжието и изкараха мечовете си с изплашени изражения.
— Не така, момчета. - каза човекът с обидено изражение. - Нали знаете какво се случва с тези, които нападнат носителя на това оръжие тук?
— Т..ти не си императорът.
— Не. Но нося Меча. Искате ли да ви го дам? - последният въпрос бе придружен с леко иронична усмивка.
Вторият войник, който досега бе мълчал, се обади.
— Кой си ти?
— Някой, който не търси неприятности с вас. Имам работа само с човека от другата страна на тази врата. И, ако това ви успокоява, нямам намерение да го убивам.
— Това не означава, че той няма да избие и нас, и семействата ни, когато разбере, че сме те пуснали. - Гласът на войника бе мрачен.
— Разбирам. - каза носещият Меча. - Значи ще трябва да направим така, че хем да не сте ме пуснали, хем да вляза вътре.
След тези думи той се пресегна бързо и докосна един след друг двамата войници по слепоочията, преди да могат да реагират по какъвто и да било начин. Те тихо се свлякоха на земята.
"Ставам все по-добър" - похвали сам себе си Кайл Одот и отвори вратите към спалните помещения на императора.
Когато стигна до голямото легло, усети чуждо присъствие и бързо се огледа. В единия ъгъл на огромната стая бе приклекнало облечено в ефирна нощница момиче и го гледаше с широко отворени очи. По лицето му имаше следи от удари. Кайл стисна зъби и се приближи до момичето, в чийто поглед, с приближаването му, се появи искрен ужас.
— Спокойно, - каза успокоително. - всичко това ще е свършило, когато се събудиш.
След което погали момичето по главата и то се отпусна на земята, а лицето му се успокои, докато заспиваше в оздравителен сън.
"Не трябва да прекалявам. - помисли си тъжно Кайл. - С нищо няма да им помогна, ако изчерпя преждевременно силите си за дреболии."
След което се върна до леглото и се загледа в спящия в него мъж.
Дотук беше лесната част. Сега, обаче, трябваше да напусне Двореца и града заедно с монарха, който едва ли щеше да прояви кооперативност. Кайл въздъхна и се наведе над спящия император, точно в момента, когато той отвори очи и, виждайки го, надигна глава. Съветникът реагира инстинктивно и Джерард се отпусна обратно на възглавницата с тежка въздишка.
Десетина минути по-късно, неясна сянка напусна Двореца през един от страничните входове. Ако пазачите бяха в този момент по местата си, щяха да видят млад мъж, вървящ леко приведен под тежестта на тялото, което носеше.
Войниците бяха издигнали шатрата и сега стояха на пост леко встрани от нея. При вида и, Кайл се засмя. Бяха изминали цялото разстояние от графство Уда без да се възползват от нея, спейки на открито, поради желанието им да избягват излишното внимание, което можеха да предизвикат в крайпътните таверни. И сега, когато столицата беше пред тях, на някой му бе хрумнала мисълта да се възползват от удобствата на съвременната цивилизация.
Усетила по някакъв начин приближаването му, Хенриет се появи на входа на шатрата и се загледа с интерес в него.
— Кой е това? - попита подозрително.
Кайл и отговори с леко повдигане на вежди.
— Сериозно? - възкликна момичето, сякаш бе получило отговор, който не бе очаквало. След което му направи път да мине и хвърляйки бърз поглед към стоящите наблизо войници, го последва.
Вътре бе просторно. Имаше няколко одеяла в единия край, но иначе бе празно и имаше място за поне десетина човека.
Граф Терезий се бе изправил и наблюдаваше мрачно тялото, което Кайл бе оставил на земята. Наблизо лежеше и Мечът, който бе лесно разпознаваем по своите инкрустации и гравирани на отдавна забравен език надписи.
— Как? - попита, без да отмества поглед.
— Както вече имах възможността да отбележа, мога да бъда доста убедителен.
— Виждам, обаче, че убедителността ти не е била с перманентен ефект.
— Аз не съм убиец, Луис. Не че не бих убил, ако трябва да я защитя, - Кайл кимна с глава към момичето, което стоеше сковано до изхода на шатрата. - но не бих го направил заради собственото си удовлетворение.
— А как ли би постъпил той?
— А ти откъде знаеш как би постъпил? - намеси се Хенриет с напрегнат глас.
— Това е съвсем друга история, която няма нищо общо с настоящето. - отговори и граф Терезий.
— Май не само твоята история ти е спестил, но и своята собствена. - каза Кайл с едва доловима ирония в гласа.
— Никаква история няма за разказване. - графът се обърна към момичето - Трябва да се научиш кога да обръщаш внимание какво говори Съветникът и кога - не.
— Защо, неверни неща ли казва?
— Не. Но не всеки човек има способността да приема с неговата лекота лошите неща от живота.
— Аз не ги приемам леко, Луис, просто съм се научил с времето да не показвам чувствата си открито.
— Разбирам, но повечето хора нямат лукса да разполагат с времето, което си имал ти, за да се научиш да бъдеш безчувствен.
Силно изненадан от нападателния тон на Терезий, Кайл замълча за момент. И точно когато отвори уста за да се опита да каже нещо помирително, се чу тежка въздишка и всички се обърнаха към изправящия се бавно Джерард. Луис Терезий направи няколко крачки напред и първоначално Одот реши, че старият граф ще опита да нападне императора, но той спря и Съветникът осъзна, че целта му е била да застане между владетеля и гледащата го като хипнотизирана Хенриет.Времето не бе пощадило Джерард. Но той изглеждаше определено по-запазен от Луис Терезий и в момента, в който се изправи, от него се излъчваше власт и могъщество.
— Я, каква изненада. На какво дължа честта, граф Терезий? След толкова много години отшелничество? - Джерард се огледа. - Това децата ти ли са?
— Не точно. - отвърна сухо графът.
— Да, виждам. Този тук по-скоро е син или внук на един предател, с който се бях разправил преди време. Да не си се объркал нещо, графе? Да се мотаеш наоколо с подобна компания не е особено препоръчително.
— Сам си, Джерард, и не можеш да заплашваш. - въпреки думите, беше видимо, че Терезий не е спокоен.
— Нали знаеш, че нищо не може да ми се случи? - подигравката гласа му беше съвсем явна.
— Не сме в Илиополис, Джерард. - каза тихо Кайл.
Императорът се загледа в него и в очите му се появи известна несигурност.
— Ти ме отвлече. - не беше въпрос. А и да беше, никой не му отговори. - явно крушата не пада по-долу от дървото. Какъв си ти на Кайл Одот?
— Тое Е Кайл Одот. - отговори Терезий вместо Съветника. Джерард се загледа в стоящия неподвижно пред него Кайл и несигурността в погледа му бавно премина в притеснение.
— Това не е възможно. - каза, но беше видимо, че е приел идеята за възможна.
— Очевидно безсмъртието те е заобиколило, въпреки всичко, Джерард, и е избрало мен. Жалко за ненужните жертви.
Джерард гледаше Кайл и по лицето му се сменяха паника с озлобление.
— Не можеш да ме убиеш. Аз съм последният Вор!
— Не искам да те убивам. Искам да се оттеглиш от трона.
— АЗ СЪМ ПОСЛЕДНИЯТ ВОР! - изкрещя Джерард. Кайл остана абсолютно спокоен.
— Не. Не си.
— Лъжеш! Винаги си лъгал и сега лъжеш! Само аз съм! Аз! Няма друг! Аз съм последният Вор!!!
— Тя е последният Вор. - обади се спокойно Терезий, успял междувременно да овладее всичките си емоции.
Джерард му хвърли кос поглед, след което се загледа в продължаващата да мълчи Хенриет
— Коя си ти? - попита с отрова в гласа.
— Аз съм дъщеря ти. - отговори студено Хенриет. - И повярвай ми, този факт ме кара да съжалявам два пъти повече от теб.
Джерард я гледаше с широко отворени очи.
— Невъзможно! Аз нямам дъщеря! Няма как да имам! Всички те са мъртви! Нямам дъщеря!
— Явно си пропуснал една. - каза тихо Луис Терезий. Гласът му бе тъжен, очите също. Кайл знаеше за какво си мисли той в този момент.
Погледът на Джерард попадна върху Меча. С две крачки той го доближи и го вдигна, преди някой да може да му попречи. Терезий пъхна внимателно ръка под наметалото си и Одот предположи, че вероятно носи някакво оръжие. Гласът на Джерард звучеше като бълнуване.
— Виждате ли? Аз съм Вор! Това означава да вдигнеш меча - че си Вор и че си достоен! Никой друг не може да го вдигне! Само аз!
— Не бъди толкова сигурен, Джерард. - прекъсна го Терезий.
— Мълчи, глупако, не знаеш какво говориш! - изкрещя му в отговор монархът.
— Защо тогава не проверим, дали няма и тя да вдигне проклетия ти меч?
— Мечът? - Джерард сякаш се събуди от сън. Погледна към меча в ръцете си, после се загледа във все още стоящото неподвижно момиче. - Този меч тя може да го получи само от острия му край!
Кайл Одот бе прекалено далече, за да реагира. В момента, в който императорът замахна, Луис Терезий направи бърза крачка встрани и се озова пред Хенриет. Острието мина леко през него в момента, в който той извади ръка изпод наметалото си и несръчно я насочи към Джерард. Владетелят се отдръпна леко встрани и странният на вид нож, който графът държеше, едва го докосна по ръката, оставяйки лека порезна следа.
Терезий падна на земята, Кайл се хвърли към него, не обръщайки никакво внимание на диво смеещия се Джерард. Хенриет, чието лице бе изопнато от шока, опита да се приближи и да помогне на дядо си, но Съветникът и направи знак да си остане на мястото, по-далече от обсега на владетеля, който в този момент през смях крещеше.
— Сериозно ли смяташе, че можеш да се изправиш срещу мен, стар глупако? Аз съм Вор! Аз съм безсмъртен!
В момента, в който го казваше, обаче, изведнъж очите му се изцъклиха. Пускайки меча на земята, той разкъса пижамата, с която все още бе облечен, опитвайки се да си поеме въздух.
— К-к-какво става? - изхъхри.
Кайл погледна към ножа в ръката на Луис.
— Каламски нож! Откъде го имаш?
Терезий слабо му се усмихна.
— Бяха и двата ножа в тронната зала последния път, когато бях в Илиополис. Знаех легендите за тях и не можах да им устоя. Явно е вярно това, което се говори...
Кайл погледна към Джерард, който се срути на земята и заопипва около себе си, търсейки изпуснатото оръжие. Напипвайки го, се опита да го вдигне към себе си и му заговори.
— Помогни ми, аз те притежавам, помогни ми! Аз съм Вор и ти заповядвам!
Продължи още известно време да бълнува, като гласът му ставаше все по-тих, но Кайл спря да му обръща внимание, опитвайки се да помогне на стария си приятел. Знаеше, че подобна рана от легендарното оръжие не се лекува, но се стараеше поне да облекчи болките на възрастния граф.
— Не се притеснявай, Кайл. Всичко е наред. - тихо каза Луис. - Идва в един момент и това усещане в живота, когато смъртта не изглежда вече толкоз страшна. Знам ли, може би нарочно сме така устроени, за да приемаме неизбежното с необходимото спокойствие. Или просто бавно и неусетно помъдряваме и разбираме, че времето ни е отминало и трябва да се пуснем, за да могат идващите след нас да продължат…
Никога досега Кайл не беше чувал Луис Терезий да говори по подобен начин. Затова, не знаейки как да му отговори, само хвана ръката му и я стисна. Очите на стария граф постепенно потъмняваха. Той ги затвори за момент и сякаш се успокои. Минута по-късно последва кратък спазъм. Луис отвори наново очи и прошепна.
— Да я пазиш. Чуваш ли. Тя ми бе всичко…
И издъхна.
Наблизо се чу тихо изхлипване. Съветникът се обърна. Хенриет стоеше зад него и гледаше с празен поглед към проснатото на земята тяло на дядо ѝ. Привидно се държеше, но Кайл забеляза, че ръцете ѝ треперят. Той се изправи.
— Хайде да тръгваме. – каза.
Тя го погледна в недоумение.
— Няма да го оставя!
— Войниците ще го пазят. Но ти сега трябва да дойдеш с мен.
— Полудя, нали? В града ще ни убият.
— Няма. Защото ти ще носиш онзи меч.
— Няма да го докосна! – последното беше извикано високо.
— Хенриет,…
— Не! Няма да докосна оръжието, убило дядо ми!
— Не го уби оръжието, а човека, който го държеше. И той се жертва за теб, за да можеш да продължиш напред!
Момичето се вторачи в него мълчаливо.
— Хайде. – каза Кайл с глас, който сякаш искаше да я приспи. – Всичко ще бъде наред. Само трябва да вземеш меча в ръка.
Хенриет се доближи до тялото на Джерард и по вида ѝ, за момент Кайл Одот реши, че ще го изрита. Но тя само се наведе и взимайки от безжизнените му ръце Ворския меч, тихо възкликна.
— Какво има? – попита Съветника обезпокоен.
— Много е лек!
Той се усмихна.
— Кажи това на другите. Никой освен теб не може да вдигне това оръжие.
— Видях те, Кайл.
— В смисъл?
— Видях те, когато идваше с този убиец насам.
Кайл Одот замълча за момент. После се усмихна тъжно и някак отнесено.
— Нищо не си видяла. Сторило ти се е. – игнорира озадачения ѝ поглед и каза – Хайде, да вървим. Империята ти те чака.