ОЦЕЛЕЛИЯТ (13 години по-рано)

Уилбург.

Точно приключваше обядът, когато един от гвардейците влезе в залата. Уилям погледна с интерес към него.

— Да?

— Ваше Величество, пристигнаха … извънредни гости за Съветника.

Кралят погледна към Кайл Одот, който повдигна рамене и се намръщи.

— Днес няма да има десерт за теб, Кайл. – каза с усмивка. – Тръгвай, не се притеснявай.

Съветникът се изправи, поклони се леко към присъстващите на масата и напусна залата с бързи крачки.

Вече отвън, той се огледа, но не видя никого.

— Къде са?

— В покоите Ви. И преди сте го приемали, макар да е минало доста време от последния път.

— Нали казахте „гости“? Един човек ли е или са няколко.

— Един военен, с дете.

Съветникът се забърза към крилото на двореца, където се намираха неговите стаи. Когато влезе се спря за момент, преценявайки изражението на лицето на човека отсреща, който уморено му отдаде чест.

— Капитане! Радвам ли се да те видя?

— Не, Кайл. Не се радваш.

Домакинът посочи на своя гост стол наблизо и седна на свой ред.

— Разказвай.

— Преврат.

Стомахът на Кайл Одот се сви. Погледна към гардероба, зад който се подаваше главата на малко момче, гледащо към него с нетипична за годините си сериозност.

— Слушам те. – каза само.

— Лудият се завърна неочаквано и водеше със себе си малка армия. Това, което никой не очакваше беше, че полковете не се намесиха. Останаха встрани, сякаш бяха получили от офицерите си заповеди да изчакат събитията.

— Това вероятно е било отмъщение, за широко дискутираното желание на краля да намали броя на войските…

— А, ти знаеш за това. Да, предполагам. Но въпреки това… – капитанът замълча.

— Какво се случи? – попита Кайл Одот след малко.

— Сеч. Всичко живо в двореца…

— Кралят?

— Кралят, кралицата, принцесата, прислугата, гвардейците на пост… Всички.

— Принцесата ли?

— Роди се преди два месеца.

Съветникът погледна към момчето, което веднага се скри обратно зад гардероба. На въпросителния поглед, капитанът отговори:

— Скрил се е под леглото. Видял е всичко. Не знам, дали ще се оправи. Но той е последният. Както знаеш, лудият не може да има деца.

Кайл Одот въздъхна и погледна пак към момчето, което бе подало отново глава и ги наблюдаваше.

— Какво се иска от мен?

— Аз трябва да се върна. Иначе ще възникнат подозрения. Смятат, че съм на годишен оглед по крайбрежието. Ти трябва да го скриеш и да се погрижиш за него. Нали ще го направиш?

Съветникът се замисли за момент. Капитанът го гледаше притеснено.

— Тук няма да е в безопасност. Ще се разчуе, ще има въпроси, ще стигне до ушите на онзи... Ще го изпратя на юг, където ще е на сигурно място. Познавам някой, който ще е щастлив да се погрижи за него. Не се притеснявай. Сега тръгвай. Недей да рискуваш излишно.

Капитанът се изправи и погледна към гардероба. Момчето излезе иззад скривалището си и се хвърли към него.

Съветникът стоеше с каменна физиономия. Не желаеше да се разбира, колко много го е потресла вестта от Западното кралство.