ПАДЕНИЕ (800 години по-рано)

Илиополис.

Когато ме събудиха в средата на нощта, разбрах, че се е случило нещо крайно лошо. Въпреки, че в този момент далеч не осъзнавах колко тежки ще бъдат последиците от това събитие.

Отворих очи стреснато, все още не осъзнавайки какво се случва и защо съм буден, докато вратата не се разтресе от силно тропане и аз разбрах какво е прекъснало съня ми. Станах от леглото, наметнах халата и бързо отворих, като държах в ръкава си каламски нож. Просто за всеки случай.

— Ваше Благородие, спешно трябва да се явите в имперската спалня! – изплашеният прислужник едва се разбираше какво говори от заекване.

— Императорът? – недовършеният ми въпрос беше съвсем ясен. Даруин II беше на деветдесет и три години и от известно време всички го чакаха да предаде Богу дух.

Прислужникът само поклати глава. Забързах се към крилото на имперското семейство. По пътя притичваха покрай мен слуги, войници и всякакви други хора, някои от които не бях сигурен, че съм виждал преди.

И да не знаех пътя, когато се чу смесица от плач, военни заповеди и множество възбудени коментиращи гласове, беше ясно че приближаваме. За моя изненада, прислужникът не ме поведе към спалнята на императора, а към покоите на наследниците. Когато влязохме в спалнята на Едуин, вече и аз бях изплашен. Около леглото на принца се суетяха доктори и прислужници, но още първият поглед ми показа, че вече е късно за тях. Приближих се бързо и по-скоро по рефлекс хванах ръката му в търсене на пулс.

— Открил го икономът. – започна без да чака покана доктор Гнайс, който беше личен лекар на имперското семейство. – Имал заръката да го събуди, понеже принцът искал да ходи на нощен лов.

Нощният лов бе едно от новите пристрастия през последната година на младите хора – в горите на запад от Илиополис имаше различни видове диви горски животни, които по някакви причини спяха през деня и бяха често срещани да се разхождат дори близо до градските стени през нощта. Месото им беше жилаво и затова никога не са представлявали особен интерес, поне във времето, когато действията на повечето хора се ръководеха от рационални подбуди, но ето че бяха попаднали в полезрението на младежите от висшето общество в столицата, които нямаха много какво да правят и търсиха нови и нестандартни начини да се докажат. Не знаех, че Едуин също е попаднал под въздействието на тази мода.

— Какво открихте? – попитах кратко.

— Ами не знам как да го кажа… - докторът ме изгледа колебливо - Има признаци да е бил убит.

— Абсурд!

Реакцията ми не беше преувеличена. Повече от хилядолетие династията Вор управляваше с желязна ръка от столицата Илиополис цялата Империя. През първите векове имаше два-три неуспешни опита за покушение над някои по-твърдо управляващи ворски владетели, но след като забравеният факт за една от особеностите на Илиополис се разнесе из цялата империя, атентатите престанаха. И по-точно, нещата стояха по следния начин: когато ставаше дума за членове на фамилията Вор, градът се държеше в някои отношения като жив организъм! И един от ефектите на този мистичен за всички хора факт бе, че никой член на управляващата фамилия не може да бъде убит в района на столицата – похитителят или похитителите биваха поразявани от странни светлини, а всички присъстващи наблизо хора биваха заслепени и отнемаше часове да възстановят своето зрение. Това, разбира се доведе с времето и до един нежелан ефект – императорите престанаха да пътуват из своите обширни владения и да посещават административните центрове на отделните графства и предпочитаха да управляват целия континент неизменно от Илиополис, доверявайки се за повечето неща на своите наместници - графовете. Ефектът от всичко гореизложено беше двоен: От една страна, графовете получиха една доста по-широка автономия, която, дори да я нямаше написана на хартия, започна да се възприема след време от всички по подразбиране. От друга страна, личността на императора и въобще на имперското семейство бе обкръжена от ореола на някаква полу-божественост и никой никога не помисляше дори за теоретичната вероятност друг род да поеме управлението на Империята.

— Кайл, - тихо започна Гнайс. - гърлото…

Погледнах към гърлото на Едуин и сърцето ме присви. Ясно се виждаше отпечатъкът от нещо, с което е бил душен – вероятно въже или нещо подобно. Бях повече от объркан.

— Да. – продължи докторът. – И аз бях изумен, но отпечатъкът е ясен. Някой е убил принца – вероятно докато спи и Илиополис не е реагирал.

— Императорът?

— Спи. Решихме да не го събуждаме с такава вест. Не се знае как ще му се отрази. Но съобщих на Уилям и Яная.

Уилям и Яная бяха другите две деца на Негово Величество. Всъщност и тримата – Едуин, Яная и Уилям – бяха крайно различни един от друг. Едуин беше примерът за идеален престолонаследник – висок и атлетичен младеж с тъмни коси и дълбоки черни очи, умен и с бърза мисъл, винаги усмихнат и учтив – както с графовете и техните семейства, така и с прислугата и с дори най-обикновените хора, които срещаше, когато се разхождаше из града. Яная бе като излязла от приказките – не много висока, но стройна, със светло кестеняви коси, падащи на вълни по раменете и, почти ярко зелени очи, в които сякаш се спотайваше едва сдържан смях и чар, който пленяваше всеки, който имаше щастието да се случи наблизо до нея и който прикриваше природната и интелигентност – странно е всъщност, че почти никой не очакваше от човек с толкова силен вроден чар да бъде и интелигентен. Уилям беше третото дете в имперското семейство и може би по тази причина в някаква степен и най-глезеният от тримата. Не беше нисък, но беше набит и от дете ходеше леко прегърбен, независимо от всички опити на родителите и настоятелите му да го накарат да стои изправен. Светлорусата му коса беше сресана винаги на една страна, а тъмните му очи бяха леко присвити и оставяха впечатлението, че гледа с някакво подозрение и съмнение своя събеседник. С навлизането в пубертета, гласът му бе станал леко писклив, но този факт биваше бързо забравен от тези, които му бяха интересни, понеже той бе истински майстор на това да говори увлекателно и да разказва винаги интересни истории.

— Как реагираха? – попитах.

— Уилям се разсърди, мисля че му е трудно да го повярва, а Яная сигурно още плаче.

Въздъхнах. Яная беше много близка с Едуин, той и бе като закрилник от всичко и всички. Не че имаше от какво да я закриля, принцесата бе обичана в двореца, но брат и внимаваше и може би дори ревнуваше малко от всеки, когото забележеше по-често да се навърта около нея. В двора още се подхилваха при спомена за скандала, който се бе разразил преди няколко месеца между престолонаследника и граф Реджис, понеже графа и бе подарил огромен букет цветя за рождения ден. Определено Едуин щеше да и липсва.

Мислите ми бяха прекъснати от рязкото отваряне на вратата и в спалнята влезе Даруин II. Погледът му се насочи към бездиханното тяло на сина му в леглото. Остана известно време загледан в него, лицето му бе като издялано от камък, на него нищо не можеше да се прочете. Настана мъртвешка тишина. След около минута проговори. Кратък въпрос, на който, за съжаление, нямаше отговор.

— Как?

Никой от присъстващите не продума. Кой би желал да говори на един баща за смъртта на детето му?

— Хора, неми ли сте? Как се е случило това?

Явно никой нямаше намерение да отговаря, затова го направих аз.

— За огромно съжаление, не знаем, Ваше Величество. Изключено е да е естествена смърт. – при изговарянето на последната дума гърлото ми пресъхна. И аз имах проблем да осъзная случващото се. Преглътнах и продължих – От друга страна, градът би следвало да защитава Вашата фамилия, така че няма как да бъде и убийство. – още една дума, чието изговаряне ми създава проблем. Не че не съм свикнал с интриги и убийства, но не членове на династичната фамилия и определено не в двореца в Илиополис.

— Искам да разучиш всички възможности, Кайл. Искам утре да знам колкото се може повече. И искам тежка охрана на покоите на Яная и Уилям! – гласът му звучеше така авторитетно, както винаги бе звучал. Едва съвсем дребното потрепване при споменаването на имената на децата му можеше да се възприеме като лек намек за някакво неспокойствие.

Изчака потвърждение от мен, че съм разбрал и напусна спалнята с цялото достойнство на един император.

Само аз знаех, че цялото това хладнокръвие е абсолютна маска, зад която се криеше един изключително чувствителен човек, дал живота си за каузата, в която вярва. Не си представях, че ще може да заспи отново. Бях наясно, че бързото му оттегляне е продиктувано единствено от желанието му да остане насаме със себе си и да се отдаде на мъката си по любимия син.

След две седмици нещата се поуспокоиха, доколкото това въобще бе възможно. Но по принцип е в човешката натура да преодолява всеки шок и да се връща постепенно обратно към ежедневието.

Уилям беше на двора и тренираше бой с ленти с един от свободните от смяна войници. Това момче никога ли не се занимаваше с нещо смислено?

Боят с ленти беше сравнително нов спорт, набиращ все по-голяма популярност из цялата империя, който беше едно от най-абсурдните неща, които са били измисляни някога или поне през последните няколко стотин години.

— Уилям, когато приключиш с това, ще се радвам да поговорим.

— Ами можем да говорим и сега. – младежът въобще не си прекъсна заниманието, само ми хвърли бегъл поглед в движение и продължи със странните движения, целящи да обърка противника и да увие лентата около врата му, без да го докосва.

— Предпочитам да говорим насаме, когато ти е удобно. Аз ще бъда в покоите си преди срещата ми с баща ти. – оставих го да се занимава с новото си хоби и си тръгнах.

Около три часа по-късно, когато вече не вярвах, че въобще е запомнил молбата ми, той се появи, целият мокър от току що взетия душ и прекъсна разговора ми с Даруин.

— Готов съм, Кайл. За какво искаше да си говорим?

Ето ти интересна ситуация. Да не обърна внимание на принца или да прекъсна разговора си с императора. Имало е моменти в историята, когато за което и да било от тези две „престъпления“, човек е можел да бъде натикан в затвора. Разбира се, тези времена бяха отдавна отминали, но въпреки това ситуацията беше неприятна и трябваше да избирам кого от двамата представители на имперската династия да обидя. Уилям имаше наистина добро усещане за създаване на проблеми от нищото.

Даруин се прояви за кой ли път като добър тактик, нещо, което му беше спечелило през годините добра слава и ми се усмихна.

— Е, мисля, че това беше всичко, Съветник. – определено не беше всичко, бяхме по средата на разговора за проблемите в провинцията на Уда. – За съжаление съм малко уморен, но ще се радвам да продължим нашата дискусия по-късно, когато съм по-отпочинал.

И след още една блага усмивка, императорът напусна помещението, поздравявайки набързо сина си.

— Уилям, - постарах се да го погледна с укор аз - по принцип не е прието да се прекъсват разговорите на императора.

— На теб ти е император, Кайл, на мен ми е баща. Или смяташ, че не съм достатъчно важен?

— Напротив! И точно защото смятам, че си достатъчно важен, исках да говоря с теб!

— Така ли? Слушам те.

За съжаление, за мен с времето бе станало повече от ясно, че третото дете на Даруин няма нито финеса на Едуин, нито чара на Яная. Да не говорим за бързата и кристално ясна мисъл на владетеля, с която той бе пословичен, дори на тази достопочтена възраст. Но можеше поне с времето да възприеме малко от обноските и правилата за поведение в Двореца. Не, Уилям като че ли се запъваше нарочно и отказваше да живее по нечии други правила, освен своите собствени. Което караше повечето членове на Съвета просто да избягват контакт с него и да се правят, че не съществува. Уви, за мен не бе възможно да се възползвам от подобна тактика, понеже се явявах освен съветник на императора, също така, по някакво злощастно стечение на обстоятелствата и попечител на децата му след смъртта на Нейно Величество преди шест години. Въздъхнал леко и започнах:

— Виж, не ми е лесно да започвам тази тема, но след смъртта на Едуин се налага да поговорим за някои леки корекции в твоя дневен план.

— Как? Смяташ да се месиш в начина, по който си планирам деня? Ти чуваш ли се, Кайл? Аз съм принц, а ти – прислужник!

— Не, Уилям. Добре ти е известно, че не съм прислужник и ако целиш да ме обидиш, мога да се направя на обиден, за да си доволен. Но сега наистина трябва да поговорим за обучението ти.

— Аз нямам нужда от обучение. Може да не си забелязал, но живея в Двореца и тук хората се грижат за мен!

— Да, така е. – бях на път да си изтърва нервите. Говорейки с него се сетих отново за всички причини, поради които не желаех да общувам повече от крайно необходимото с най-глезеното дете, живяло някога в този дворец. Но трябваше да продължа. – Обаче, за съжаление, събитията от последните седмици увеличават вероятността, в един момент да се наложи ти да се грижиш за хората, а не те за теб! И това е темата, за която се налага да говорим!

С последното изречение май спечелих вниманието му.

— Говори, слушам те!

— От две седмици насам престолонаследник се явява сестра ти Яная и на мен ми е заръчано да се опитам да я подготвя за задълженията на един монарх.

— И мен това какво ме касае?

— Касае те, че ако нещо се случи със нея – повярвай ми, всички се молим нищо да не и се случва, но фактът че Едуин загина вътре в Двореца е повече от обезпокоителен – ти ще се окажеш следващият наследник на трона на Илиополис.

— И какво точно смяташ, че ще и се случи?

— Не съм казал, че ще се случи, напротив, ще се постарая максимално нищо да е и се случва. Но при всички случаи е добре, ти самият да получиш някои уроци по география, история и управление.

— Което би било излишна загуба на време и нерви, ако с нея нищо не се случи, не е ли така?

— Уилям! Тя ти е сестра!

— Ти каза, че нещо може да ѝ се случи, не аз. Но както и да е. Не смятам подобни уроци за необходими.

— За съжаление залогът е прекалено голям. Не можем да рискуваме съдбата на цяла империя, заради удобството на един човек…

— Един принц! – прекъсна ме той.

— …Един принц. И поради тази причина, принце, от утре започвате уроци, които да Ви дадат някаква представа какво представлява управлението. – умишлено преминах в учтива форма, за да увелича дистанцията и да разбере важността на решението. Е, и нервите ми спомогнаха малко, но като цяло съм доволен от степента си на владеене. Малцина успяват да изкарат цял разговор с него. Който явно не беше завършил.

— Не съм се съгласил, Кайл!

— Вашият баща – императорът – се съгласи. За мен това е достатъчно.

— Значи за това сте си говорили като дойдох? И кой ще ме обучава?

— Кого предпочита Ваше Височество?

— Теб!

Естествено, горчивата чаша трябва да бъде изпита до дъно, нали?

— Аз ще бъда единият, но понеже ще трябва да се занимавам и със сестра Ви, ще бъде нужно да ми помага още някой.

— Гота!

Ето, значи имаме предпочитания! Добре. Сега ще трябва да разбера защо Уилям предпочита Гота пред другите графове.

— Много добре, Ваше Височество, така да бъде. А сега Ви пожелавам приятен ден! – и побързах да си тръгна, преди да си е намерил друга тема за разговор с мен.

Минаха няколко месеца. Интензивно време, в което се занимавах основно с това, да подготвям Яная за нещо, за което човек никога не може да бъде наистина подготвен - как се управлява империя, обхващаща цял един огромен континент. Знаех, че времето няма да ни достигне. Но се радвах на всяка отсрочка, защото всеки един ден на обучение намаляваше възможните проблеми пред младата бъдеща императрица.

— Защо трябва да знам всички графства наизуст? Кому е нужно? – понякога младостта не прощава, забелязал съм го отдавна. Протестират, обявяват се в опозиция, задават въпроси без да мислят… само и само да не се налага да учат. Но като се замисля, бих разменил всичкия си опит и … всичките години, които съм изкарал досега, за да бъда на тази възраст и да имам правото да не знам, да не се интересувам и да не искам. Право, което Яная, обаче, беше загубила преди няколко месеца, когато брат и почина при мистериозни обстоятелства.

— Ваше Височество, от Вас ще се очаква да ги знаете! И не само графствата, които, нека да сме честни, не са чак толкова много, но и имената на графовете в съвета, техните предшественици и наследници!

— Но защо, Кайл? Защо? Кого ще впечатля с това? И защо трябва да впечатлявам въобще някого? Не виждам баща ми да е особено заинтересуван да се хареса на съвета. Всъщност, останала съм с убеждението, че въобще не го интересува какво мислят другите за него!

— Възможно е. – наистина се изискваше голямо търпение понякога с младата дама. И най-лошото е, че бях абсолютно наясно, че тя знае, защо е нужно да познава всеки един член на съвета по име и физиономия и просто се глезеше пред мен, защото и беше скучно да се занимава с тези, до сега непривични за нея неща. – Но Негово Величество познава всеки един от тях лично и когато се налага, се обръща директно към този, който би могъл по някакъв начин да създаде проблем за решенията, които той иска да прокара сред графовете. А не виждам как Ваше Височество ще може да се справи в такава ситуация.

— Да, и аз не виждам! Не искам въобще да си представям момента, в който ще трябва да се изправя пред тях да им казвам какво се очаква да направят! Аз съм жена, Кайл, не знам дали си го забелязал, но аз съм жена! Жена! Никой от тях никога не би се съгласил да следва моите заповеди!

Дали го бях забелязал? И още как! Дали въобще Яная бе наясно, че всеки един в Двореца е забелязал, че е една изключително красива млада жена и ако не се обръщаха след нея всеки път, когато тя минаваше по коридорите, то причината за това бе в страха за собствения им живот, в случай, че императорът заподозре някого в нечисти мисли към дъщеря му. Постарах се да звуча като досаден учител, каквато бе ролята ми в момента:

— Ваше Височество, ако бяхте внимавали малко повече миналата седмица, когато говорихме за родословното дърво на фамилията Вор, щяхте сега да се сетите, че Вие няма да сте първата императрица в историята. След кончината на един от най-противоречивите владетели – Дже…

— Джерард III, на престола се възкачва Хенриет I. – прекъсна ме тя. – Как въобще може някой да реши да кръсти детето си Хенриет?!

Усмихнах се развеселено. Знаех, че е умна и само си играе с мен и останалите преподаватели и това, че помнеше набързо преминалата лекция за управлението на Хенриет го доказваше.

— По принцип името Яная също не е от най-често срещаните. – казах. – И навремето мнозина се чудиха на идеята на Вашата майка, да Ви даде това красиво име, но ето че сега то ще придобие доста по-широко разпространение.

— Как точно? – принцесата изглеждаше искрено заинтересувана.

— Ами представете си само, колко родители ще искат да кръстят дъщерите си на името на новата владетелка след коронацията! – тя ме гледаше втрещено. – От известно време се опитвам да Ви втълпя точно това, Ваше Височество, че оттук нататък, всяко Ваше действие, всяка Ваша дума или стъпка ще оказва сериозно влияние в обществото – хората ще разсъждават кое как и защо сте направила и в доста случаи ще искат да приличат на Вас. Жените ще си правят прически като Вашата и ще си поръчват рокли като Вашите, мъжете ще си търсят съпруги с име като Вашето… Предстои Ви да разберете какво наистина означава да бъдеш главата на една империя!

Ужасът на красивото и лице и беше съвсем искрен.

— Аз това не го искам… Аз… Не мисля че съм готова за това.

По някакъв начин ми беше тъжно за нея. Не се съмнявах, че ще се справи. Напротив, с времето ставах все по-убеден, че се превърне във владетел, който ще остави сериозна следа в историята. Но бях също така наясно, че и отнемахме радостта от безгрижната младост, че насила я превръщахме в това, което един император следва да бъде.

— Напротив. Аз зная, че сте готова. И съм също така убеден, че…

— Кайл, защо напоследък ми говориш непрекъснато на Вие?

Рязката смяна на темата ме хвана за момент неподготвен. Загледах се в очите ѝ. Как да ѝ обясня, че освен дистанцията, която всеки един ще трябва да спазва, говорейки с главата на династията Вор, за мен беше важно да изградя и собствена вътрешна дистанция към нея, сега, когато тя щеше да се превърне в символ на цялата ворска империя. Въздъхнах.

— Защото това е бъдещето за Ваше Височество. Не много далече във времето, това ще бъде единственият начин, по който всички, които не са част от фамилията Вор, ще могат да се обръщат към Вас.

Погледът, който ми отправи принцеса Яная Вор, съответстваше изцяло на собственото ми душевно състояние. Най-добре беше днешната лекция да приключи дотук.

И ето, отново ме събуждат посред нощ. Някак си знаех предварително, че ще се случи. Очаквах го от известно време. Даруин бе вече съвсем немощен и последните заседания на Съвета на графовете преминаха без него. Очевидно бе, че въпреки старанието си да се държи, смъртта на Едуин го бе пречупила. Затова и не се изненадах, когато потропаха на вратата на покоите ми късно през нощта и ме повикаха в имперското крило. Не вярвах да има друго нападение над престолонаследниците, защото в последните месеци пред всяка врата имаше по денонощно по двама войници. Странното бе, че имаше войници и пред моята спалня. Когато ги видях за първи път и попитах какво става, краткият отговор беше – „По заповед на императора“. Такъв беше той. Грижеше се за хората, на които държи. За съжаление прекалено късно, за да бъде спасен Едуин, но кой би могъл да предположи, че защитата на града е спряла да функционира.

Когато влезнах в спалнята на Негово Величество, там вече беше пълно с хора. Потърсих с поглед доктор Гнайс, но за моя изненада него го нямаше. Приближих леглото. До мен бе застанал майордома и гледаше тъжно към тялото на леглото. Даруин сякаш се бе смалил в смъртта.

— Как? – попитах.

— Починал е кротко, докато спи. – започна с тъжен глас. – Открила го е жената, която му носи лекарствата за през нощта. Поне не го е боляло, лицето му е спокойно, напуснал ни е без дори да се събуди.

Имах свое мнение за болките на императора, но реших да не товаря излишно майордома, човекът беше достатъчно съсипан, за да му причинявам и аз излишни страдания. През последните седмици разговорите ми с Даруин бяха изпитание за мен. Трудно беше човек да гледа, как този справедлив владетел тъгуваше по загубения си син и се питаше непрекъснато къде е сбъркал и дали е можел да го спаси. Всичките ми опити да го убеждавам, че не е била негова вината, и че никой не можел да предвиди провала на защитите на Илиополис бяха абсолютно безуспешни. Все пак, успяваше, поне в началото, да се държи пред другите хора като човек, владеещ ситуацията, дори от време на време се усмихваше по неговия си кротък начин, но в момента, в който останехме сами, маската падаше и аз виждах лицето да страдащия баща. Последните дни бе започнал съвсем да губи ориентация. На няколко пъти започваше, въпреки моите протести, да ме инструктира как да протече погребението му и за какво да внимавам на коронацията, после се объркваше и започваше да смесва факти и събития, говореше за погребението на Хелия, съпругата му, която бе починала още преди години, когато се роди вторият му син, когото пък бъркаше с Яная и говореше за коронация на Уилям, вместо на принцесата… Бяха тежки последни дни и в някакъв смисъл бях доволен, че най-накрая Даруин намери своето спокойствие. Но нямаше как да крия от себе си – беше благ мъж и не толкова решителен владетел, обаче също така бе мъдър човек и изключителен приятел, който дълго щеше да ми липсва!

Погребението беше три дни по-късно. На път за гробницата на Вор, ковчегът премина през целия град, най-отпред вървяха Яная и Уилям, а зад починалия владетел бяха майордома и графовете, които бяха притихнали, всеки със своите мисли и тревоги. Навсякъде бе препълнено с хора носещи цветя и желаещи да окажат последна почит на своя император. На не малко лица видях сълзи и си дадох сметка, че хората не просто уважаваха, те наистина обичаха Даруин. Всеки се стараеше да се доближи максимално близо и да остави своето цвете върху или до ковчега. Беше противоестествено и малко страшно да виждам толкова много хора насъбрани на едно място и да усещам такава мъртвешка тишина. Сякаш никой не желаеше да обезпокои с излишен шум последния път на своя владетел.

— Искам да знам, защо си губим времето да дискутираме ситуация, в която няма нищо за дискутиране? – граф Уда звучеше доста нервно и нямаше как да му противореча, въпреки горещото ми желание винаги да съм на мнение, различно на неговото. Съветът на графовете заседаваше вече три часа, което беше абсурдно, предвид факта, че още преди да се съберем беше ясно какво ще бъде решено. Единственият въпрос беше кой ще води церемонията по коронясването на Яная, а ние още не бяхме стигнали до него. – Защо не вземем по изключение да си свършим работата набързо и да си ходим по домовете?

Разнесе се мърморене. Съветът беше единственото място, където повечето от графовете можеха да изглеждат важни в собствените си очи. Всъщност, те наистина бяха важни, но в своите графства, където обаче не обичаха да се застояват, понеже измерваха своята значимост по времето, което им отделяше императора. Императорът, от своя страна, по поредица причини не напускаше столицата. И така, вместо да управляват наистина териториите си, повечето мъже предпочитаха да оставят наместници и да прекарват си времето в Илиополис, където, почти нищо не зависеше от тях. Поради това и заседанията на Съвета се превръщаха в дълги и безсмислени церемонии, чиято единствена цел често беше единствено доброто самочувствие на аристократите.

Това събиране, обаче, за разлика от повечето други, беше важно. Императорът беше починал. Процедурата беше ясна, тъй като не е била променяна от стотици години. Но днес трябваше да се решат две неща – датата на коронацията и името на графа, който ще води церемонията.

— Аз искам да предложа себе си за церемонията.

Обърнах се изненадано. Реджис беше целият почервенял. Неколцина се засмяха. Принципно беше голяма чест за този, който води коронацията, така че повечето графове желаеха да бъдат избрани и се опитваха да предлагат услуги, пари и какво ли още не за да гласуват другите за тях. Но всички бяха наясно, че причината Реджис да се самопредлага по този глупав начин е съвсем друга. Не беше трудно да се забележи промяната на цвета на лицето му и цялата му стойка всеки път, когато минаваше покрай принцеса Яная.

— Ще трябва да изчакаш младежо. Тук сме мнозина с по-голям опит и заслуги от теб. – Уда го гледаше насмешливо и на мен ми стана мъчно за момчето. Затова се намесих.

— Е, нищо не пречи да го попълним в списъка с кандидатите за ритуала.

— Ама това е абсурдно – избухна Гота – до момента са шестнадесет кандидата! Като започне всеки да гласува за себе си, никога няма да успеем да изберем с мнозинство един!

— Ами затова имам предложение. – усмихнах се – Да гласуваме няколко пъти, като всеки път тримата с най-малко гласове да отпадат.

Успях да ги накарам да се замислят. В крайна сметка, предложението ми бе добро за всички и никой не можеше да се ползва с някакви скрити преференции по този начин.

— Добре. Да преминаваме към гласуване тогава, че имаме и датата да определяме, а не желая да вися цяла нощ тук! – Уда звучеше наистина изнервено.

Половин час по късно Съветът беше избрал точно Уда да води церемонията. Жалко. Но за моя приятна изненада, Реджис успя да стигне до последния кръг на гласуването, което означаваше, че независимо от закачките и подхвърлянията, повечето графове гледаха по-скоро сериозно на него.

— Господа, – изправих се – сега, когато знаем кой ще води церемонията, нека сме по-експедитивни с избора на дата. Така или иначе, империята не може да стои обезглавена толкова дълго. Предлагам коронацията да бъде след три дни. Времето е предостатъчно, подготовката отдавна е извършена. След три дни ще е изминала седмицата на траур и ще можем да зарадваме всички с нов владетел.

Усетих, че няколко човека се подготвяха да възразят, затова бързо продължих:

— Моля ви, ако някой е против, нека бъде с мотив, който да изложи кратко и ясно, а не заради спорта!

Както предполагах всички се укротиха. Няма как да се обосновеш за нещо, което така или иначе не зависи от теб и функционира от векове. Уда се засмя доволно.

— Е, тогава предлагам да закрием това заседание и да се прибираме по домовете.

Защо ли толкова бързаше да си ходи този човек? Той живееше сам, жена му със двамата му сина бях в графство Уда вече от доста години и хората вече почти не помнеха за съществуването им. Може би беше добре да поразпитам малко. Не му вярвах, никога не съм му вярвал. А и Даруин навремето ме беше предупредил да внимавам с него, но така или иначе не можах да разбера какво го тревожеше.

Както и да е, сега не беше време за такива притеснения, предстоеше коронация на Яная, а това бе събитие, което заслужаваше да заеме всичките ми мисли.

Настъпи денят на коронацията. Лесно би било да се предположи колко важен и специален е този ден за всички – Императорът, е символът на върховната власт на този свят, в него е съсредоточено управлението на цялата цивилизация, всяка негова дума, всяко негово решение може да окаже съдбоносно влияние върху живота на хората. Вярно, съществува и Съветът на графовете, но неговата дума тежи само докато императорът не реши друго. Естествено, графовете не са склонни да признаят, че с времето съветът се е превърнал единствено в функция на владетеля – да решава вместо него въпросите, които не са му интересни. Не винаги е било така, но никой, освен мен, не помни времената, когато съветът беше реалната власт, а императорът беше само пръв между равни.Поради факта, че владетелите на Вор живееха дълго, малцина могат да се похвалят, че са били свидетели на две коронации. Затова и днешният ден бе толкова важен. Улиците на Илиополис се изпълниха с хора от сутринта, площадът пред Двореца бе затворен от гвардейците още призори, но тълпите, които чакаха търпеливо да падне блокадата, за да заемат по-добро място за гледане, станаха към обяд толкова много, че се появи съвсем реалната опасност да има задушили се хора до времето, когато графовете излязат от сградата за да обявят началото.

Яная бе толкова нервна, че счупи чашата с плодов сок, който уж трябваше да я успокои. Четвъртата чаша, за да бъдем точни. Една прислужница, която вече бе в готовност и с известен опит от последните два часа, веднага се втурна да почиства стотиците кристалчета от земята. Аз се обърнах към принцесата и я загледах. Момичето по принцип беше изключително смело и интелигентно и тази и нервност беше малко изненадваща за мен.

— Какво има, Ваше Височество? Не Ви ли хареса напитката?

Успях да я разсмея. Малко истеричен смях, но в тази ситуация и това беше нещо.

— Кайл, не знам какво ще правя без теб!

— Въобще не искам да си представям, Ваше Височество! Има толкова лудории, които човек на Вашата възраст може да свърши, че ме присвива коремът само като си помисля.

— Но ти си оставаш тук и ще ми помагаш, нали? Иначе може много да те присвива коремът след това!

Беше мой ред да се усмихна.

— Разбира се, Ваше Височество, ще се постарая да съм наоколо и да Ви вгорчавам живота винаги, когато мога!

Вратата се отвори и в стаята влезе майордома.

— Ваше Величество, всичко е готово, хората Ви очакват.

— Благодаря, но не ме величествайте още, носи лош късмет!

— Не мисля, че нещо може да се обърка, Ваше Височество. – отговори той, а аз се подсмихнах. Може и да беше сигурен, че нищо не може да се обърка, но се коригира веднага - не беше сигурен дали иска да го гледа с лошо око новият носител на короната.

Пред вратата чакаха някои от по-висшестоящите графове. След кратки разменени поздрави с мен, те се втурнаха да обясняват на принцесата колко невероятно изглежда, колко е удивителна, красива, ослепителна и прочие глупости. Не изглеждаше тя да се успокоява особено от всичките тези брътвежи. По-скоро останах с усещането, че им се дразнеше. Но това също бе не лош начин да забрави за притесненията си. Само дано не решеше да прониже някой от тях с копието, което бе в ръката ѝ. Момент, копие?

— Извинете, Ваше Височество, знаете ли къде отиваме? – попитах аз, като се опитах да забавя кортежа. Щеше да е интересно изживяване за хората отвън, ако тя излезеше от Двореца с оръжие в ръка.

— Шегуваш ли се с мен?

— Не, съвсем не. Просто съм малко притеснен, че не зная кого смятате да пронижете с това… нещо в ръцете Ви.

Тя погледна към ръцете си и спря.

— Защо държа копие?

— Не зная, Ваше Височество. Не останах с убеждението да съм Ви разсърдил толкова много по време на нашия разговор. Или сте наистина чудесна актриса!

Тя се разсмя и подаде копието на един от прислугата, който се появи изневиделица от някъде. Е, най-лошото мина. Яная продължи навън спокойна и с царствена осанка.

Отвън множеството беше многохилядно! За момент дори на мен ми пресъхна устата, виждайки площада изпълнен до краен предел. Странно е, че продължавах да се вълнувам неимоверно всеки път, сякаш никога преди не съм присъствал на такова събитие.

При това ритуалът беше много прост - избран от Съвета граф задаваше на престолонаследника предварително подготвени въпроси, чиито отговори бяха еднозначни - ще се грижите ли за Вашите поданици, ще милеете ли за истината, ще спазвате ли моралните принципи на Вор и прочие скучни до крайност тривиалности. След това графът се обръщаше към Съвета и заявяваше, че това е личността, която е призвана да ни води към бъдещето на Ворската цивилизация. След тези думи, престолонаследникът вдигаше Меча на Вор високо, за да го видят всички и заявяваше нещо от рода на "Ще ви водя напред, зачитайки законите и в синхрон със собствената ми съвест, която ще пазя винаги чиста!". Графовете падаха на колене, заклевайки се във вярност на Негово/Нейно Величество, след което целият площад скандираше "Да живее" и започваха празненствата.

Има и една забавна част - Мечът на Вор е специална реликва, която бива изнасяна с почести от една дузина войници през централните порти на Двореца заедно със специалния постамент, на който е стои по принцип. Но ако се опитаха да вдигнат самия меч, войниците дори с обединени усилия не биха могли. Всички признаваха магията на Илиополис, част от която беше фактът, че този меч може да бъде вдигнат - и то с лекота - само от наследник на Вор! За съжаление, ритуалът по изнасянето беше минал, докато Яная чупеше чаши вътре в Двореца.

Съществува, обаче, още една подробност, която никой вече не помнеше! Преди стотици години всяка от големите графски фамилии имаше своя реликва - специално оръжие, което се подчиняваше единствено на членовете на съответния род. Но при вълненията след въстанието срещу Джерард III, всички, с изключение на Меча на Вор, бяха някак си изчезнали. Аз самият съм провеждал не една и две акции в тяхното търсене, но всичките - безуспешни. Възможно бе някои да са били унищожени или заровени заедно с фамилните дворци, които бяха изгорели до основи при въстанието, други може да са били погребани заедно със собствениците си от наследниците на родовете... никой не знае. Което е жалко. Някой ден ще се заема отново да ги търся, некомфортно ми е да знам, че оръжия със такива специални сили са изчезнали и никой не може да ги намери...

Докато разсъждавах върху миналото, церемонията бе започнала. Граф Уда бе застанал пред всички нас, вдясно от Яная и бе започнал с въпросите. Отне ми време да се ориентирам. Беше много странно чувство, имах усещането че съм едновременно тук – сега и в същото време, съм пак на това място но преди много, много години. Явно бях преуморен. Когато всичко приключи, ще трябва да си взема по-дълга почивка и да се скрия за известно време, докато събера отново сили и енергия. Яная щеше да се оправи безпроблемно и без мен, момичето имаше всички данни да бъде добър управник и през последните месеци бе научила и усвоила много за управлението на държавата. Замислих се за имението високо в планините, на югоизток от Илиополис, където се налагаше да се оттеглям на определени периоди за по 25, понякога 30 години, за да бъда забравен и после се появявах отпочинал, като наследник на… себе си. Случваше се, макар и рядко, да бъда разпознаван от някои хора, но това бяха единици и идеята, че след четвърт век изглеждам дори по-млад беше толкова абсурдна за тях, че просто го възприемаха за силна прилика с предишния Кайл. Понякога се налагаше да си сменям и името, когато имаше прекалено много хора, които ме помнят от младежките си години, но при първа възможност отново ставах Кайл Одот. Никой не може да избяга от името, с което се е родил.

Сякаш от някъде много далече чух гласа на Уда:

— Заклевате ли се, че ще милеете за живота на хората, които управлявате и ще се грижите за техния просперитет?

— Заклевам се. – Яная звучеше уверено, не бе останало нищо от предишното и притеснение.

— Заклевате ли се, че ще пазите името на Вор от чисто и няма да го опетнявате с недостойни дела?

— Заклевам се.

— Заклевате ли се да пазите Империята от външни и вътрешни врагове и да пазите безкомпромисно нейната цялост?

— Заклевам се.

Като че ли имаше някакви външни врагове. Ние бяхме единствената цивилизация, единствения разумен вид на цялата планета. Винаги съм се чудил на някои от въпросите на церемонията на коронацията. Като се замисля, то и вътрешни врагове нямаме. На моменти се появяват безредици в по-отдалечените от Илиополис райони, но обикновено причините за тях са глад, заради слаба реколта или някоя издънка на взели се прекалено на сериозно членове на графските фамилии, но това бяха много редки случаи и обикновено проблемите се решаваха без да се стига до насилие. Като че ли сме научили и възприели някои неща с времето. Дано да е така.

— … предвид факта, че принцеса Яная Вор отговори задоволително на поставените и от Съвета въпроси, както и по наследствено право, бидейки пряк потомък на император Даруин II Вор, считам че тя е достойна да заеме трона на Илиополис и да бъде провъзгласена за императрица на Вор.

Всички вдигнахме високо десните си ръце в знак на съгласие. На площада цареше абсолютна тишина. Това беше върховният момент в живота на повечето присъстващи тук хора – да бъдат свидетели на провъзгласяването на нов владетел.

Яная се приближи тържествено до постамента и обхвана с ръка дръжката на меча.

И нищо не се случи.

Виждах на лицето ѝ усилието, което полага. „Хайде, момиче, не си толкова слаба! Вдигни го!“. Продължаваше нищо да не се случва. Вече цялата беше червена от напрежение. В момента в който хвана реликвата с две ръце, за да опита отново, вече бях осъзнал истината. Колкото и невероятно да беше, Яная не бе Вор.

След няколко дни шокът от неуспешната коронация постепенно започна да отшумява и съветът на графовете се събра на ново съвещание. Като най-стар негов член дадоха думата първо на мен. Докато вървях към трибуната се замислих с известно любопитство, дали наистина осъзнаваха от колко време съм част от този съвет.

— Уважаеми господа, няма да ви губя времето с излишни коментари за случилото се. Фактите са налице и са, за съжаление, неоспорими. Мисля, че процедурата оттук нататък е ясна. Следващият наследник на Вор е принц Уилям. Короната се пада по право на него. Въпросът, който мен ме терзае е, дали младият принц е готов за това. В продължение на години за трона се готвеше Едуин, който знаеше всички правила и мина през обучението, което да му позволи да бъде добър владетел. След неговата смърт, обаче, която впрочем продължава да тъне в мистерия за моя милост, се постарахме да подготвим в кратки срокове Яная. Принцесата имаше всички данни за добър старт на престола, независимо от кратката ѝ подготовка. Всички знаем какво се случи. Аз лично продължавам да се опитвам да разнищя ситуацията до края и съжалявам много, че Нейно Величество не е вече между нас. Убеден съм, че можехме да получим някои интересни отговори от нея.

— А откъде да сме сигурни, че Уилям също не е нечие чуждо копеле? – при тези думи на граф Уда мнозина в залата се разсмяха. Трябваше да скръцна малко със зъби, иначе нещата можеше и да излязат от контрол.

— Граф Уда! Речникът Ви е непристоен за тази зала! Освен това ми е любопитно как би реагирал новият император след коронацията, когато разбере, че в Съвета има хора, които са го нарекли „копеле“!

При тези мои думи в залата възцари сконфузено мълчание. Макар да бе минало доста време оттогава, мнозина помнеха Джерард III, който екзекутира три фамилии за обида към престола. Тишината бе нарушена от младия Креон Реджис, представител на един от най-благоразумните родове в историята, които винаги търсиха за всеки един проблем компромисно решение, удобно за всички.

— Граф Одот, съмнявам се някой от тук присъстващите да иска наистина да обиди престолонаследника. Но истината е, че тази злощастна поредица от събития ни хвана неподготвени и хората са изнервени. Така че, убеден съм, че ще говоря от името на всички присъстващи, когато задам въпроса на Уда по подобаващ начин – не смятате ли, че е възможно принц Уилям също да не е генетичен наследник на Даруин Вор, все пак Негово Величество е бил на седемдесет и седем години, когато се е родил престолонаследника! Прецедент, за съжаление, вече имаме, така че не е неочаквано да имаме известни съмнения.

Мнозина закимаха в явно съгласие с думите на младежа. Нямаше как да отрека, че тази мисъл и на мен ми бе докарала няколко безсънни нощи. Но вече имах решение, бях го измислил още преди два дни, докато си блъсках главата над безумната ситуация с Яная.

— Разбира се, граф Реджис има право. - получих убийствен поглед от Уда. Той бе казал същото, а моята реакция беше различна. Но понякога в живота не по-малко важно от фактите бе и начинът, по който ги презентираш. Той би трябвало да го знае! Продължих с абсолютно показно спокойствие, знаейки, че само след секунди ще предложа нарушаването на още една вековна традиция. – Въпреки това, аз вярвам, че решение на ситуацията има!

— Дано да има, защото иначе… - недовършеното изречение на Гота увисна във въздуха. И за мен беше очевидно, че това не е заплаха от негова страна, знаех, че е твърд привърженик и съюзник на рода Вор и няма да го предаде, без значение от обстоятелствата. Но беше факт също така, че из градовете вече се носеха слухове за изчерпване на силите на имперската фамилия, дори бях получил сведения за нови сепаратистки движения в по-далечните провинции. Една нова провалена коронация можеше да отключи мощна вълна от събития, върху които ние не бихме имали абсолютно никакъв контрол.

— Всички сме наясно с последствията от още един публичен неуспех, граф Гота, повярвайте ми! Затова имам едно малко нестандартно предложение. – в залата беше толкова тихо, че имах чувството, че чувам стъпките на гвардията отвън. – Какво мислите за тест на младия принц преди коронацията?

Ето, казах го. И реакцията не закъсня. Всеки започна да коментира на висок глас. Някои протестираха срещу нарушаването на свещената традиция, чух дори реплика за оскверняване на ритуала. Други бяха толкова въодушевени от идеята, сякаш бях открил нов континент. Видях и единици, които седяха тихо и замислено, очевидно преценяваха позитивните и негативните последици от такъв един ход.

Естествено, след като първоначална реакция отшумя, Уда пръв взе думата.

— Вярвам, всички вие сте наясно, че предложението на Кайл Одот граничи с предателство! Говорим за хилядолетна традиция, която никога не е била нарушавана!

Какво искаше този човек? В каквато и посока да тръгнеха обсъжданията последните месеци, той бе винаги на противоположното мнение. Сякаш не го интересуваше наистина какво се решава, а по-скоро да внася напрежение и несигурност сред членовете на Съвета.

— Не съм много наясно какво целиш, Уда, но не може да не разбираш, че сме изправени пред извънредни обстоятелства! Колко пъти досега в историята е имало убит престолонаследник?

— Не сме сигурни, че е убит, може да се е самоубил! - прекъсна ме Уда.

— Или да е починал спокойно в съня си? – иронизирах го аз. – Достатъчно! Не сме се събрали да говорим безсмислици. Имаме убит престолонаследник, нещо, което дори на теория няма как да се случи! И имаме престолонаследница, която се оказа - и то пред хиляди хора като свидетели - че не носи кръвта на Вор! Ситуацията е безпрецедентна! И като такава изисква безпрецедентни мерки! Забележете, че не аз, а вие – или поне повечето от вас – се съмнявате в произхода на Уилям. В момента ви предлагам решение. Аз лично мога и без него. Дали ще се възползвате от предложението ми, оставям на вас. Но имайте предвид, че още един провален тест по време на коронация може да доведе до революционна обстановка в Илиополис и в цялата империя. Предпоставките за това са така или иначе налице.

Седнах си на мястото и огледах лицата на хората около мен. Повечето изглеждаха откровено стреснати без убийства, фалшиви наследници и всякакви подобни сътресения.

Реджис взе думата. Младежът бе наистина много по-активен от своите предшественици, на които мнозина дори не знаеха имената.

— Мисля, че предложението на Кайл Одот, ако и да е твърде нетрадиционно, е възможно най-доброто, предвид ситуацията. Хората навън са изплашени и дестабилизирани, никога не са били свидетели на такъв провал - и то малко след смъртта на другия престолонаследник и на самия император. Всички имат нужда от една спокойна и уверена коронация, която да се случи без препятствия, без неудачи и без изненади. Коронация, която да върне доверието им във властта и във всички нас. Така че, предлагам да последваме съвета на Одот и да насрочим максимално бързо тест на младия принц, който да се проведе в присъствието на минимално количество хора и без много шум!

— И кои да са тези „минимално количество хора“? – обади се, разбира се Уда.

— Ами според мен трима представители на Съвета са повече от достатъчни. Аз бих предложил това да сте Вие, граф Уда, Регент-Съветникът и граф Гота, който бе един от инструкторите на принца, ако не се лъжа и по този начин няма да създадем чувство на некомфорт у Уилям.

Уда замълча. Това бе добър знак. Очевидно и другите мислеха така, защото малко по малко се разнесоха одобрителни кимания и тук-там се появиха усмивки по измъчените в последно време лица на графовете.

На другия ден се събудих рано, пределно изнервен заради предстоящия тест. Някаква част от мен се чудеше защо трябва аз да съм нервен, при положение, че друг щеше да бъде тестван. Но вътрешно в себе си знаех истината - бях нервен по две причини: Първата бе, че каквото и да обяснявах на другите, фактите бяха, че нарушаваме вековна традиция правим нещо, което не е било правено никога досега. Втората беше още по-неприятна - ами ако Уилям, подобно на Яная се окаже, че не е син на Даруин?

Отметнах завивките, а заедно с тях и черните мисли. Нямах право да изпадам в депресия. Малцина знаеха колко голям е залогът. Аз обаче бях наясно и дори само заради това трябваше да излъчвам стабилност и увереност. Поне за пред другите.

Половин час по-късно се срещнахме с Уда и Гота в градините зад Двореца. Бяхме се уговорили да се срещнем и обсъдим подробностите тук, далече от любопитни уши.

Уда беше, както винаги, натруфено облечен, с всевъзможни накити, медали и украшения. В посребрената му коса се виждаше графската диадема със знаците на неговия род. Имаше пръстени на всичките пръсти на ръцете си, всеки от тях със специално значение и история. Май не съм виждал някога жена с толкова много бижута. А дрехите му ме караха да изпитвам искрено съжаление към него. Този човек как така не се потеше с всичките тези платове по себе си? Най-странното е, че и предците му бяха със същия сбъркан вкус и като се замисля, май не съм имал щастието да познавам нормален или поне нормално облечен представител на рода Уда в живота си.

Модната мисъл на Гота, доколкото може да се говори въобще за такава, беше в другата крайност. Явно бе традиция в неговото семейство, всички мъже да са облечени със строги военни униформи. Имало е случаи, когато ми е било скучно на заседания на Съвета и тогава съм се занимавал с това да оглеждам в подробности насядалите около мен графове. Помня, как веднъж си мислих, наблюдавайки доста безличния Гота, какво би се случило, ако на трона седне някой шегобиец, който да промени военните униформи и ги направи шарени, във възможно най-ярките цветове - например някаква комбинация от жълто, червено и зелено... При представата за един шарен граф Гота се бях разсмял и всички се бяха обърнали изненадани към мен. Сигурно съм им приличал на някакъв луд, който си седи и сам си се смее. Но, както обичам да казвам в такива случаи, на стари хора като мен всичко им е разрешено. Само дето никой от хората около мен не подозира всъщност каква е възрастта ми.

Загледах се в Гота. Правата му коса беше сресана на една страна. Стана ми любопитно, кой кого е изкопирал - от няколко години Уилям също се носи с подобна прическа, а е всеизвестно, че двамата са приятели. Доколкото Уилям въобще има някакви приятели.

— Одот? Ехо?

Обърнах се стреснат към Уда. Той ме гледаше очаквателно. Явно разпознал истината в объркания ми поглед, въздъхна театрално и с пресилено съжаление.

— Питах как смяташ да процедираме? Но ти май си някъде другаде.

— Къде да бъда? Всъщност през последните няколко години не съм напускал Илиополис, не съм излизал дори извън градските стени, а това е убийствено за човек като мен! Аз обичам да пътувам!

Неразбирането в очите на Уда беше абсолютно истинско и неподправено. Винаги ми е доставяло безгранично удоволствие да го дразня. Може би това се дължеше на някои позабравени факти от моята история с неговия род.

— Ама ти сериозно ли? Човек, сега говорим за Уилям, не за теб или мен!

— Но ти каза, че според теб съм другаде!

Гота се разсмя на глас и някак си това се предаде и на нас. След секунди вече и тримата се смеехме. Какво ли биха си помислили хората, ако ни видеха в този момент?

— Добре, сега сериозно! - каза Гота, като се поуспокои. - Как смятаме да накараме Уилям да вдигне меча?

— В прав текст. - отвърнах аз. - Момчето не е глупаво и след историята със сестра му ще се досети веднага какво имаме предвид, каквито и измислени доводи да му презентираме.

— "Ваше Височество, Съветът се съмнява във Вашите родствени връзки с баща Ви и ни натовари със задачата да Ви тестваме!" Не, не ми изглежда убедително.

За малко да се разсмея отново. Не знаех, че Уда има чувство за хумор.

— Не, така казано и на мен не би ми прозвучало особено приятно. Но можем "случайно" да се озовем наблизо до тронната зала и сещайки се за меча вътре в нея, да изразим притесненията си поради случилото се преди няколко дни. И да му предложим, съвсем тайно, докато сме сами, той да го вдигне, за да сме спокойни, че не се е повредило и оръжието на Вор.

— "Повредило"?

Гота се намеси.

— Ами, всъщност това е добра идея. Напоследък из града се носят слухове, че защитата на Илиополис е повредена, дори Уилям изглеждаше притеснен на тази тема при последните ни срещи. Така че, изразяването на подобни притеснения от наша страна не би изглеждало подозрително или нелогично.

Уда се замисли. Само на него ли не му бе хрумнала тази мисъл?

— Това означава ли, че ако някой нападне столицата, тя е незащитена.

Сега пък аз се изненадах.

— Столицата е защитена от армията. А и няма кой да ни напада, освен ако не съм проспал последните десетина години и има нещо, за което да не знам. А защитата работи така или иначе само за имперското семейство.

— Да. Разбира се. Само за имперското семейство. - замислено повтори Уда.

— Е? Решено? - Гота изглеждаше изведнъж нетърпелив. Мога да го разбера. Качването на Уилям на трона беше исторически шанс за неговия род, който винаги е бил някак встрани от вниманието на членовете на фамилията Вор. Горкият Гота... Представих си го пак с цветни дрехи и се усмихнах.

— Решено. - казах.

— Решено. - потвърди и Уда.

— Слушам те, Кайл?

Обърнах се стреснато и се изправих директно пред Уилям. Бърз поглед ме увери, че Гота, който допреди минути стоеше наоколо в залата беше изчезнал.

— Ти какво правиш тук? – за краткото време с което разполагах, не можах да измисля нищо по-безсмислено от това. Страхотно!

— Аз? Теб търся. Въпросът е ти защо си тук.

— В какъв смисъл търсиш мен? – увъртах всячески, защото нямаше как да обясня присъствието си в тронната зала.

— Ами Уда ми каза, че искаш да говориш с мен за нещо важно и също така, че си най-вероятно някъде около трона. Та защо си около трона?

Никога не съм обичал Уда, но в момента бях готов и на физическо насилие спрямо него. А Гота кога и как успя да се измъкне, така и не разбрах. Бяхме дошли в тронната зала с идеята, че тук до коронацията така или иначе никой няма да влезе и да ни види, а и за да се уверим, че Мечът си е на мястото и на никого не му е хрумнало да крие постамента. Уда каза, че спешно трябва да се срещне с важен човек и ще дойде до минути. И естествено не се върна. Реших, че няма как да карам по план и захванах директно темата.

— Уилям. Всъщност трябваше заедно с теб, Уда и Гота да дойдем заедно тук, за да се подсигурим, че нищо няма да се издъни след два дни, когато започнеш новия си живот.

— Тоест, притеснявате се, дали и аз не съм копеле, като сестра ми?

— Уилям! Не говори така!

— Прав си, извинявай. Не ми е сестра. – имаше нещо ново в гласа му. Нещо притеснително. Но реших, че не е сега моментът за това.

— Напротив! Сестра ти е и сте израснали заедно! И не, не се съмняваме в твоя произход, но последната година е доста необичайна, случиха се неща, които не би трябвало да е възможно да се случат. Поради което е нормално човек да си зададе въпроса – „ами ако и с Меча нещо не е наред?“.

— Силно съмнително. Уверявам те, че с Меча всичко си е наред.

— Няма как да знаеш това, Уилям. И ти гарантирам, че не би искал да изживееш това, което изживя Яная съвсем наскоро.

— Като заговорихме за нея, тя още ли е тук?

— Къде да бъде? Тук си е. Не, че иска да се среща с някого в момента, но и това ще отмине.

— Не знам, просто се замислих, след като не е дъщеря на баща ми, значи мястото не и е в Двореца. Не мислиш ли?

Какво се случва въобще около мен през последните месеци? Всички ли са се побъркали? И друг път е имало кризи, но тази май надминава всичко, което помня!

— Не, Уилям, не мисля. – постарах се да звуча спокойно. – И да не е дъщеря на баща ти, е дъщеря на майка ти, което пак ви прави брат и сестра.

Той ме гледаше с някаква непозната досега злоба. Трябва да призная, че през последните десетина години си позволих да се почувствам стар и уморен. Спрях да внимавам какво се случва около мен, знаех, че авторитетът на Даруин е толкова силен, че едва ли би се случило нещо застрашаващо бъдещето. И, разбира се, се издъних. Провалите през последната година следваха един след друг. В този момент си зададох въпроса, възможно ли е някой да подработва така или иначе нестабилния психически принц, да му всява омраза към сестра му и близките му. Възможно ли бе да има някой, който да стои зад всичките несгоди в последно време, който да е планирал смъртта на Едуин, все по-видимия разкол между графовете, да е знаел за тайната на Яная и да е чакал да наближи края на императора, за да задейства пъкления си план?

Уилям, който не разбра на какво се дължи мълчанието ми, реши да приключи темата.

— Недей да се притесняваш, Кайл. Всичко е наред, ще вдигна Меча.

— Искам да съм сигурен, Уилям. На твое място сигурно щях да съм притеснен, не би ли искал да се подсигуриш, че всичко ще бъде наред?

— Разбира се, че бих искал. Още преди една година го вдигнах и знам, че няма как да ми повярваш, но трябва да ти кажа, че всъщност Мечът е много лек! Дали това означава, че ще бъда много силен император, как мислиш? – принцът ме гледаше определено с насмешка. А аз бях останал без думи. Опитвах се да осмисля наученото току що, но ми беше трудно. Преди една година Даруин беше жив, Едуин беше обичан от всички престолонаследник, а Яная беше смятана за наследница на Вор. Защо му е било на Уилям да се доближава до Меча?

— Е, ако това е всичко, лек ден Кайл! – и той излезе с походка, която вероятно смяташе за царствена.

Реших, че преди да съм провел сериозно лично проучване, не трябва да споделям с никого мислите си. Така или иначе нямаше с кого да ги споделя. На кого мога да имам доверие, всеки би могъл да се окаже не този, за когото го мисля. След дългата летаргия през последното десетилетие, събуждането за мен се оказа доста грубо.

На излизане от залата се сблъсках с Уда и Гота, които нещо тихо си говориха, докато се приближаваха.

— А, ето те и теб! Как мина? Принцът успя ли да вдигне Меча? – толкова разговорлив Уда веднага ме постави на нокти.

— Да. Принцът няма проблеми с Меча. А вие не трябваше ли също да сте вътре?

— Е, хайде сега! Ако ти нямаме доверие на теб, на кого да имаме? Все пак ти си Регент-съветникът!

Още повече се напрегнах. Търсех къде е куката, която се очаква да захапя. Обърнах се към Гота:

— Ти как успя да излезеш от залата без да те усетя?

— Ами видях, че си много умислен и реших да те оставя за момент сам. Отвън срещнах Уда и…

— И решихме да си поговорим. – прекъсна го с усмивка Уда.

— За какво? Кое е по-важно от теста на принца?

— Говорихме си, че аз всъщност вече водих церемонията по коронясването. Вярно, бе беше особено успешна, – докато го казваше ми се усмихваше мило и аз бях на крачка да скоча и да го удуша – но все пак, моето задължение бе изпълнено. И доколкото ти самият каза наскоро, че Уилям може да не е готов, реших да го накарам да се почувства по-добре и по-спокоен на коронацията, като отстъпя правото да води ритуала на Гота. Добра идея, нали?

— И благородна! – допълни с щастлив глас Гота.

— Не би ли трябвало Съветът да вземе това решение? – попитах с леден глас.

— Ако вземем за всяка дреболия да свикваме Съвета, скоро няма да можем вече и в къщите си да се прибираме!

Чудих се дали да не спомена, че него така или иначе никой не го чака в къщата му, но си прехапах езика. Много бях изпуснал от ставащото в последно време и беше по-добре да наваксам с информацията, вместо да се заяждам на дребно. Въпреки това, явно несъгласието ми е било твърде добре изписано на лицето, защото Гота бързо добави:

— Но ти не се притеснявай. Ние ще уведомим графовете един по един. – погледна ме предпазливо и добави успокоително – Всичко ще е наред, ще видиш!

И ето ни отново на площада. Но този път липсваше тържествеността, която съпътстваше коронацията… опита за коронация на Яная. Във въздуха витаеше напрежение. Най-ясно си пролича колко взривоопасна е ситуацията, когато войниците изнасяха постамента с меча на Вор. От множеството на площада започнаха да се чуват викове, които постепенно преминаха в скандиране – „вдигнете меча“! Войниците, които носеха постамента се спогледаха стресирани. Ситуацията беше нова за тях и нямаха никаква идея как да постъпят. Накрая решиха просто да поставят реликвата на мястото ѝ и бързо да се приберат. Само че, като тръгнаха да си излизат, нещата загрубяха, започнаха да се чуват викове „измамници“, „страхливци“, „мошеници“ и прочие красиви изрази. С графовете наоколо се спогледахме.

— Трябва да направим нещо! – казах.

— Какво? – Гота, застанал наблизо до мен беше съвсем пребледнял. Вероятно никога в живота си не беше виждал разгневена тълпа.

— Някой трябва да отиде и да опита да вдигне меча. Хората смятат, че сме скалъпили някакъв трик, за да бъде завършена този път успешно коронацията.

— Ама какъв трик! Нали го тествахме, той няма проблем с меча! – Гота говореше, разбира се, за Уилям, който в този момент беше вътре в Двореца и вероятно се чудеше какво става.— Да, но хората не знаят, че сме го тествали. И по-добре така да си остане. – нещо вътре в мен ми подсказваше, че съм постъпил добре, като дойдох с останалите, а не останах вътре с престолонаследника. По принцип като регент-съветник би следвало да съм до него и да внимавам да не направи някъде грешка, но през последните дни отношенията ни бяха малко обтегнати и не бях сигурен, че щеше да е щастлив да се мотая около него. А и присъствието ми около Яная не беше попречило коронацията ѝ да се превърне в един от най-големите провали в историята.

— Одот, защо не отидеш ти да опиташ да го вдигнеш. Теб те познават достатъчно хора и че ти повярват по-лесно.

Обърнах се към заговорилия ме Уда.

— Не мисля, че ме познават повече, отколкото останалите от вас.

Нямаше как да допълня, че това би било възможно най-лошата идея от всички, през последните месеци. За късмет се намеси Реджис.

— Аз ще отида. – и тръгна.

Момчето все повече ми харесваше с времето. Не го беше страх от разбуненото множество, нито изпитваше комплекс, че не може да вдигне меча. Всички му направиха път да мине, като хвърляха нервни погледи към тълпата. Боботенето наоколо се усили. Хората се притискаха в стената от войници, опитвайки се да се приближат максимално, за да видят какво точно се случва. Без да дава признаци за каквото и да било притеснение, Реджис се качи с бързи крачки на централния подиум, където беше поставен постамента и хвана здраво с две ръце меча. Напрегна се видимо, но реликвата не помръдна. След няколко неуспешни опита тръгна обратно към нас. Сред хората на площада се чуха единични аплаузи. Явно набрал смелост, че Креон не пострада, Гота също тръгна натам.

— Какво сега, всички ли ще се пробваме? – сърдито измърмори Уда. – Да не вземат да решат, че всеки може да ходи да се пробва.

Имаше резон в думите му, но си замълчах. Реджис се върна и застана до мен.

— Много смело. Браво. – прошепнах му. В отговор той се засмя и ми каза тихо:

— Всъщност, отдавна си мечтаех да се пробвам.

Погледнах го изненадано, но в този момент хората на площада се разсмяха и аз се обърнах обратно към подиума. Гота правеше неистови усилия да вдигне реликвата, беше тотално зачервен и потен. За момент се замислих, дали няма да успее да вдигне целия постамент. Но разбира се, мечът нямаше да го позволи, докато има някой, обхванал ръкохватката му. След малко Гота се върна и ни изгледа сърдито.

— Защо на Реджис му ръкопляскат, а на мен ми се смеят?

Не исках да му обяснявам колко жалки изглеждаха опитите му. Той явно и не очакваше отговор, защото продължи:

— Винаги съм се чудил каква сила се иска да имаш, за да го вдигнеш. Тренирал съм с Уилям, знам, че съм по-силен от него! Защо той може, а аз – не?

— Шшт! – скастри го Уда. – Нали не искаш някой да те чуе?

— Това е част от магията на имперското семейство. – опитах се да се пошегувам, но дори на мен не ми стана смешно, прекалено силни бяха спомените от последния път, когато стояхме на площада.

Всъщност, съвсем не е прецедент някой да опитва да вдигне меча преди същинската коронация. Преди много време един от войниците направи опит да го вдигне и с течение на времето това се беше превърнало в забавна традиция, която продължи до преди стотина години. Историята беше, че капитанът на гвардейците чул, докато новобранецът дискутира с другите войници, че не вярва в магии, пророчества и всякакви други мистични учения и си беше направил типична войнишка шега с него, заповядвайки му, когато бъде поставен постаментът на реликвата, той да обърне меча наобратно. Войникът си нямаше идея какъв номер му е скроен и всячески се стараеше да премести меча, но накрая беше принуден да се откаже и да се прибере, под звуците на смях и подвиквания от забавляващите се хора на площада. Толкова по-голямо бе изумлението му по-късно, когато видя лекотата, с която новият император вдигна високо оръжието на Вор. По-късно често се сещах с усмивка за този случай, който даде началото на поредица забавни истории.

Изведнъж целият площад се умълча. Обърнах се. Уилям беше излязъл от Двореца и бавно и тържествено се приближаваше към централния подиум. Зад него бяха майордома и огромно количество прислуга. Те пък какво търсиха тук?

Процесията спря точно зад постамента и принцът се качи с все по-бавни стъпки на подиума. Определено беше добър в изграждането на драматични моменти – изглеждаше почти величествено и със спокоен поглед бавно огледа събраните на площада хора. И да се притесняваше, с нищо не му личеше. После се обърна към нас.

Гота излезе напред и застана между нас и бъдещия владетел. За момент се сетих за отчаяните му опити преди малко да вдигне реликвата и се усмихнах. Явно и други за това са се сетили, защото се чу лек приглушен смях откъм множеството по-долу, но Уилям погледна със смразяващ поглед натам и всичко веднага утихна. Виж ти, ново и непознато за мен качество у него. Кога се беше променил толкова?

Граф Гота започна с едва треперещ глас.

— Събрали сме се днес тук, за да почетем с присъствието си избора на нов император на Вор! Ваше Величество, готов ли сте да отговорите на въпросите, които ще Ви бъдат зададени?

„Величество“? Гота май наистина съвсем е изтрещял. Все още човекът пред него бе принц. Наистина много нерви ни се насъбраха на всички през последните месеци, но чак пък толкова…

— Готов съм.

На Уилям не изглеждаше грешката да му е направила впечатление. Вероятни двамата бяха в съзнанието си вече два часа напред в бъдещето.

— Готов ли сте да изпълнявате с пълна отговорност задълженията, които поемате, приемайки призванието си да управлявате Империята на Вор?

— Готов съм.

— Заклевате ли се да се грижите за Вашите поданици, без значение от коя част на империята, да се борите за тържествуването на истината и да спазвате моралните принципи на Вор?

— Заклевам се.

Понякога се чудя, кой въобще ги е измислил тези безумни въпроси. И да бяха поне два-три, колкото за отбиване на номера. Сякаш не се е случвало и то повече от веднъж, на трона да сядат агресивни типове, който дават цялата си енергия, за да докажат, че могат да свършат всичко наобратно на клетвите, които са положили по време на коронацията. Обикновено в такива случаи винаги съм преценявал доколко мога да спася нещата и ако не е било възможно, съм заминавал за дълго. После съм намирал начини да се върна при следващия владетел. Но в крайна сметка никой не е успявал да прецака империята наистина тежко, може би с известно изключение на Джерард III, който дори мен се опита да ме изпрати преждевременно при дедите ми. До ден днешен не успявам да си скрия усмивката, когато се сетя за заповедта му към капитана на гвардията да ме екзекутира и какво се случи, когато нещастния човек се опита да изпълни заповедта. В интерес на истината, аз нямах никаква идея как да реагирам, знаех по принцип, че не е лесно някой да ме изпроводи от този свят, но не ми беше хрумвало, че ще се включи защитата на града. Макар че, трябваше да се досетя, предвид ранните опити за атентати спрямо имперската фамилия. Но така стоят нещата - когато човек живее прекалено дълго, започва да забравя. Или да се разсейва с повод и без повод, както току що ми се случи на мен, защото отново пропуснах половината коронация, с мисли за миналото. Направо се стреснах от вика на Гота „На колене!“. Огледах се наоколо, докато коленичех. Уилям стоеше гордо изправен с високо вдигнат меч в ръка. Всички графове в един глас го благословиха с „Да живее“ и народът на площада изригна в аплаузи и ликуващи викове. Дотук добре.

Тази вечер ще бъде свободна за всички жители на Илиополис, за да празнуват началото на властта на новия император, който след малко, по традиция ще ни събере в тронната зала с кратка приветствена реч. А от утре нещата ще се върнат към ежедневието. Само на мен ще ми липсва Даруин Вор. Но това е животът - всички рано или късно си отиват. Понякога се питам нощно време, когато по принцип ми е най-тежко – дали ще дойде някога и моят ред?