ПАДЕНИЕ (800 години по-рано)

Илиополис.

Когато всички влезнаха в тронната зала, Уилям, който се бе настанил удобно на трона се изправи. Това беше интересна новост за мен - императорът да е в залата преди аристокрацията и да става при тяхното влизане.

— Добър ден.

Графовете се спогледаха, поздравът, макар и проява на учтивост, беше малко не на място. Все пак те бяха от рано сутринта в Двореца и само преди час се бяха заклели във вярност към новия владетел. Но, разбира се, никой нищо не каза. Уилям продължи:

— Повечето от вас ме познават отдавна, но въпреки това съм длъжен да ви предупредя - човекът, който седи в момента пред вас не е момчето, което толкова дълго игнорирахте, смятайки, че никога за нищо няма да зависите от него.

Огледах се незабелязано наоколо. Сега вече недоумението в залата беше видимо. Повечето от присъстващите считаха себе си за имащи близки отношения с имперската фамилия и подобно начало на първата реч на новия владетел бе за тях дълбоко смущаваща. Наистина, доскоро никой не бе очаквал, че Уилям някога ще седи на трона на Вор, но хората пренасяха отношението, което имаха към Даруин II автоматично и към децата му и никой не бе гледал с пренебрежение към когото и да било от членовете на неговото семейство.

— Както всички сте забелязали, имахме тежка година - продължи Уилям, без да дава признаци да е забелязал настъпилото раздвижване в залата. - Първо някой уби брат ми, деяние, което ще разследвам, докато открия виновника!

Ново вълнение в залата. Но младежът очевидно бе решил да не обръща внимание на реакциите на графовете.

— След това, без да е кой знае каква изненада за когото и да било, почина баща ми. Е, поне си поживя. Малцина могат да се похвалят с толкова дълъг и спокоен живот.

Можех да споря за това, доколко е бил спокоен живота на Даруин, но нито беше времето, нито беше мястото сега, така че, предпочетох да продължа да слушам какво си е наумил да каже Уилям.

— Въпреки това не съм сигурен в естествената смърт на баща ми! Много любопитно за мен, от смъртта му насам не съм виждал доктор Гнайс! Вече съм издал заповед да бъде веднага арестуван, ако бъде забелязан в столицата! А къщата му конфискувам!

Онемях. Наистина и аз се чудех на изчезването на доктора, но го познавах прекалено добре и знаех, че той би направил всичко, за да спаси живота на членовете на фамилията Вор.

— И накрая, естествено, няма как да не спомена безумната провалена коронация на сестра ми, която – признавам, не съвсем неочаквано за мен - се оказа, че не ми е сестра! Вероятно и вие сте можели да го забележите, ако не си бяхте втълпили, че можете да сложите безпроблемно поредната пионка на императорския трон!

Това вече беше прекалено! В залата се надигна шумен протест, но преди някой да успее да вземе думата, Уилям извика силно и вдигна ръка, което бе явно някакъв предварително уговорен знак.

— Тишина!

Гвардейците отвориха вратите и в тронната зала влезнаха двайсетина войника, които застанаха до стените. Напрегнах се. Не че не е имало и друг път войници тук, но да бъдат вкарани по този начин, си беше откровено заплашителен жест от страна на владетеля. И как въобще не съм забелязал подготовката за това действие. Очевидно времето прекарано с Даруин бе приспало много от рефлексите ми.

— И така, явно майка ми не е била чак такава светица, каквато се опитваха да я изкарат някои от вас. - беше се втренчил в мен, докато казваше последните думи. Постарах се да му отвърна със спокоен и безучастен поглед. Трябваше доста да си поговоря с него, но насаме и когато е по-спокоен.

Твърдо решен да не спира с обидите, Уилям продължи:

— Не бих се учудил дори, ако сред вас се намира и бащата на Яная.

Въздъхнах тихо и се огледах. Ако не беше толкова ужасяващо случващото се в момента, бих се разсмял. Израженията на физиономиите на всички в залата бяха неповторими. Мнозина стояха с отворена уста, някои изглеждаха силно зачервени, шокът, който беше изписан на лицето на всеки един от присъстващите беше повече от ясно различим! Не зная дали поради факта, че никой не очакваше такава встъпителна реч на новия владетел или заради войниците в залата, но и тишината беше безпрецедентна. Чувах забързаното дишане на някого зад мен, но това беше всичко.

Уилям се огледа и изведнъж се усмихна.

— Както виждате, положението е тежко и несигурно. Но не се притеснявайте, аз имам решение!

Незнайно защо, но от тези му думи наистина се притесних.

— Видимо е, че Империята запада. Нужно е нещо, което да ни даде нов тласък за развитие. От друга страна, случилото се с Едуин и баща ми показва, че и Илиополис е променен, как точно не мога да кажа, а и надали някой от вас би могъл, но каквато и да е причината, фактите са налице – градът вече не ни пази!

Не ми харесваше това начало на решението му. Никак не ми харесваше. Освен това, едва ли имаше някой в залата, който наистина да вярва, че Даруин е бил убит. Но бе факт, че смъртта на Едуин си остана загадка за всички, включително и за мен.

— Предвид гореизложеното, смятам с няколко добре премислени хода да тласна отново всичко напред. И първият от тях ще бъде създаването на нова столица, в средата на империята, от която да може много по-добре да се контролира случващото се на целия континент!

Сякаш някой рязко включи звука. Напрежението у графовете изби във викове, протести, объркването и гнева бяха повече от видими по лицата на хората.

— Тишина!!! - отново извика Уилям и постепенно шумът утихна, но израженията на всички бяха доста ясен сигнал, че те не са съгласни с това, което чуват! Реших да се намеся, но за моя най-голяма изненада, бях изпреварен от Креон Реджис.

— Ваше Величество, - започна той и се обърна към залата - уважаеми господа, през годините моята фамилия винаги е била твърд поддръжник на императорското семейство, затова си позволявам да взема думата сега и да изкажа мнение, което вярвам, че изразява мислите и на много от тук присъстващите.

Уилям се бе зачервил, но не го спря. Знаех колко много младият Вор мрази да бъде прекъсван и щях да съм по-спокоен, ако веднага беше реагирал по своя първосигнален начин. И се притесних съвсем, виждайки, че той оставя Реджис да говори, впил в него хищнически поглед. Очевидно не забелязвайки или правейки се, че не забелязва начина, по който монарха го гледа, Креон продължи.

— Ваше Величество. Искам да вярвам, че с времето ще се убедите в безпочвеността на обвиненията, които днес отправихте, затова не бих ги коментирал в този момент. Но идеята Ви за изместване на столицата е опасна. Илиополис не е само административен център, а винаги е бил символ на властта на Вашата фамилия. Всеки човек - от присъстващите в тази зала до най-бедния поданик в дълбоките провинции на хиляди километри оттук - възприема града ни като душата на империята. Без въобще да гледаме какви биха били разходите, свързани с един такъв акт, подобно преместване на столицата би предизвикало объркване и чувство на несигурност у всеки един човек, а това определено ще се отрази и на цялостното състояние на империята, което Ваше Величество желае да подобри!

Бях впечатлен. Младият Реджис явно не бе вече чак толкова млад, излъчваше някаква нова увереност, а мисълта му бе ясна и прецизна. Огледах се и забелязах и други да го гледат с ново уважение в погледа и да кимат одобрително.

Очевидно, обаче, Уилям не бе впечатлен.

— Как смееш! За какъв се мислиш, Реджис? Да не мислиш, че не знам какви са ти подбудите? Искаш столицата да е далече от твоите земи, за да правите ти и семейството ти каквото си поискате без контрол, нали?! Няма да стане! Свободията ви приключи! На всички!

Бурните протести на графовете не го стреснаха. За пореден път изкрещя:

— Тишина! Искам да знаете, че аз не съм баща ми! И при всякакви съмнения ще действам със здрава ръка! Ако сте забравили колко силна и обединена беше империята при Джерард III, мога да ви го напомня! И с думи, и с дела!

За първи път от векове виждах толкова страх по лицата на графовете, които само до преди няколко часа вярваха, че едва ли не управляват империята на Вор.

После изведнъж Уилям отново се усмихна.

— Вярвам, обаче, че няма да се наложи да стигаме дотам. Защото знам, че сте разумни. Или поне се надявам да сте. Нали?

Никой не знаеше дали това е въпрос или риторично завършване на мисълта му, затова всички си мълчаха объркано. Императорът също се умълча и се загледа продължително в мен. Стана ми неприятно и сякаш започна всичко да ме сърби. Исках да изляза оттук. Знаех, че мисията ми е да се грижа за него и да го пазя, но това ли е момчето, което познавах до вчера?

— Всички да напуснат! Веднага!

Силно стреснати и изплашени от непрекъснато менящото се настроение на владетеля, хората тръгнаха бързо да напускат залата. Забелязах, че дори гвардейците, които по принцип не би следвало да оставят императора без надзор, изчезнаха забързани през вратите. Може би трябваше да поговоря с капитана им.

— Кайл Одот! Ти остани!

Е, мога и друг път да го свърша това. Не че ми влиза в задълженията. Като се замисля, аз всъщност не си знам задълженията. Това е проблемът при смяната на монарсите, че човек никога не знае дали е добре или зле, че е бил в някакви по-специални отношения с предишния носител на короната.

Приближих се към трона.

— С какво мога да бъда полезен на Негово Величество.

— Ти не ме харесваш, нали?

— Пардон?

— Спокойно, Кайл. И аз не те харесвам. Знам, че не искаше аз да стана император, Едуин ти беше любимец.

Това не беше дори въпрос. Беше заявление за промяна на отношенията. Добро начало…

— Не знам, доколко Ваше Величество е наясно, но не аз избирам кой да ни управлява. Вашият брат беше първороден син, поради което ми бе възложена задачата от императора да го подготвя за короната. Което и направих. Ако повелята беше да подготвя Вас, това щях да направя. И сега като се замисля, аз наистина имах любимец – Негово Величество Даруин Вор. Но не вярвам Вие да ревнувате от покойния си баща.

Беше дръзко. Много дръзко. Не че не съм бил и по-дързък с Уилям, но тогава той не беше в лошо настроение и преди всичко – не беше император. Но липсата ми на по-внимателно отношение в момента беше разбираема. Самият аз бях в шок от идеята да бъде сменена столицата. За мнозина от аристократите, които бяха изумени от факта, че такава мисъл би била въобще възможна, Илиополис беше роден град, диамант без аналог в историята, център на познатия свят. За мен той бе много повече. Спомен за един живот, който никой вече не помни. Живот, който сякаш не бе мой, а само сън на друг човек, който случайно е попаднал в главата ми.

— Виждам, че не се интересуваш много от бъдещето си, Кайл. Никой не говори така със своя владетел.

— Ваше Величество е мой владетел, но също така е и момчето, до което винаги стоях докато растеше и имаше нужда от подкрепа. И ако желаете да виждам във Вас само Императора, но не и човека, то значи може би наистина е било прекалено рано за Ваше Величество да получи тази корона.

Уилям беше червен. Като се замисля, предвид посоката в която тръгна разговорът, радвам се, че гвардейците напуснаха залата. Кой знае каква заповед можеха да получат в този момент от неопитния, дори за това да владее собствените си емоции, владетел. Тишината след моите думи беше тежка и се проточи дълго. Поне не се разкрещя, както преди малко на графовете.

— Тази тежка обида, която никога няма да забравя, Кайл, ми доказва, че не си искал аз да стана император.

— Ваше Величество отново греши.

— Не ме прекъсвай! – изкрещя Уилям и вече започвах да имам съмнения за неговата уравновесеност. – Внимавай, Съветнико, или някоя нощ може и да не се събудиш, подобно на брат ми Едуин!

— Какво?

Пред очите ми причерня. Или не го бях чул добре или не го бях разбрал добре. Не беше възможно току що да ми беше казал, че е виновен за съдбата на първородния!

— Добре ме чу! Не ми казвай, че не си го знаел! Никой в този град не може да посегне на Вор, ако самият той не е такъв! – ужасяваща усмивка се появи на лицето му. – А за сестра си бях спокоен отдавна, защото знаех тайната на майка ми. Както, между другото, и баща ми я знаеше! Но старият глупак реши, че ще я отгледа като свое дете и никога на никого нищо не каза. Но аз ги чух, Кайл! Знаех тайната им и бях наясно, че само един живот стои между мен и трона!

— Уилям. Ако в това, което казваш има дори само капка истина, то ти си или предател, или много болен. – бях зарязал всякакви официалности. На кого му пука за формалностите, когато ставаше дума за такова безумие – на трона седеше убиец и - в това вече не се съмнявах - психично болен човек.

— Не, не съм предател, защото аз съм властта и не мога да предам себе си. И психично болен не съм – и не само, че не съм, но ако го повториш още веднъж, ще имаме първото смъртно наказание в моето управление.

— Смяташ ли, че ще допусна да се измъкнеш, ако си отговорен за смъртта на Едуин?

— Нямаш избор! Аз съм последният Вор, няма кой да дойде след мен! И ако споменеш нещо на някого, ще бъде твоята дума срещу моята. Бих казал – последната твоя дума срещу моята!

Имах какво да кажа по въпроса, но замълчах. Той очевидно възприе погрешно мълчанието ми.

— Още нещо, Съветнико. Може на теория да си Регент до навършването на моето пълнолетие, но те уверявам, че на практика нямаш и няма да имаш думата по който и да било въпрос. Твоите интриги приключват тук. Ако посмееш да предприемеш каквото и да било действие срещу мен, ще те пратя при баща ми, където така или иначе ти е мястото. А може и компания да ти пратя, че нещо е прекалено пренаселено в последно време в двореца!

Поех дълбоко въздух и за момент се замислих как да постъпя. Беше повече от ясно, че Уилям не може да бъде свален, защото с него би приключил рода Вор. Макар и не точно както той си го представя. Проблемът беше, че бях посветил живота си на това, целият ни свят, начело с фамилията Вор да върви напред и да се развива, бях жертвал прекалено много, за да допусна нещата да свършат заради един луд, озовал се случайно и временно начело на династията. Но и не можех да го оставя да си мисли, че може да продължи по този начин. Тръгнах бавно към пиедестала на Ворския символ и заговорих.

— Чуй ме, Уилям. Аз няма да предприема нищо срещу теб, защото това не би върнало нито брат ти, нито баща ти. Но ти мен не можеш да ме заплашваш! Идея си нямаш кой съм и на какво съм способен! Разбирам добре ситуацията и няма да ти се меся на безумните решения, защото те наистина са решения на човек с болен мозък. Но ако някой от хората тук бъде сполетян от нещастие или не дай Боже се случи нещо на сестра ти, - вече бях стигнал до Меча - то твоят живот ще приключи по най-категоричния и болезнен начин – вдигнах оръжието и го насочих към него – с това острие в сърцето ти!

След това хвърлих Меча на Вор в краката му и излязох от залата. За съжаление нито широко ококорените му очи, нито увисналото му чене можеха да успокоят огъня, който гореше в този момент вътре в мен.

На вратата ми плахо се почука.

— Да? Отворено е!

Не знам защо, но от едно известно време насам непрекъснато си представям, че идват за главата ми. И сега се появи същото неприятно усещане.

Вратата се отвори и влезлият не беше убиец. Но вероятно щях да съм по-малко изненадан, ако беше. Бързо станах от бюрото.

— Ваше Височество!

— Стига, Кайл. И двамата знаем, че никакво височество не съм! - каза с уморен глас.

Яная никога не беше идвала в покоите ми. И по-добре! Какво ли щяха да си помислят хората, ако някой я види да излиза от тук. Но явно вече всичко това беше без значение за нея.

— Всъщност, технически погледнато, Вие продължавате да сте принцеса. Вашата майка е била Императрица, а досега не съм чул някой да оспорва факта, че сте нейна дъщеря.

Тя се засмя глухо. Не бих могъл да си представя през какво е трябвало да мине това момиче през последните дни. И отстрани всичко изглеждаше ужасно, а през нейните очи... не желая дори да си го мисля.

— Това няма вече значение, но съм ти благодарна, че го казваш.

Настана неловка тишина. Винаги съм харесвал младата принцеса, в хора като нея виждам бъдещето на всички нас. Но сега не знаех какво да кажа. Животът ѝ се беше преобърнал наопаки, мнозина дори бяха спрели да я поздравяват, сякаш тя бе виновна, че баща ѝ се оказа, че не е неин баща.

— Виж… аз… искам да ти благодаря, че не ме изостави, когато се оказа, че не съм Вор. Това е доста абсурдно преживяване – до един момент всички се отнасят с теб, сякаш си някакво божество, а минути по-късно те гледат, като че ли си изрод.

Въздъхнах. Трудно беше да и отговоря. В крайна сметка и аз станах свидетел на това светкавично преобразяване на отношението към младата жена. Помня, как ми се оплакваше, че и е писнало от непрестанното сервилничене на хората около нея и как иска то да спре. Надали си е представяла точно това, обаче, в своите мечти.

— Яная, ти си една от най-силните и благородни личности, които познавам. Убеден съм, че и другите са го забелязали и след първоначалния шок те ще коригират отношението си към теб!

Принцесата ми се усмихна. Най-тъжната усмивка, която съм виждал досега в живота си. В моя доста дълъг живот.

— Но аз нямам повече нужда от това. И точно поради тази причина идвам при теб в този момент. Ти заслужаваш да знаеш какво се случва, а и не искам да тръгна, без да ти се обадя.

Стоях притихнал и чаках продължението. Такова начало никога не е било следвано от добри вести. Тя продължи.

— Знаеш, че имам силни чувства към Креон Реджис. Не прави изненадани физиономии, виждала съм как ни проследяваш с поглед, когато сме се опитвали да избягаме за малко някъде насаме. Освен това личната ми камериерка ми е казвала, че си ни прикривал пред баща ми. Никога не съм можела да ти благодаря, но така или иначе, за всичко това е вече късно. Важното е, че когато се разбра, че няма как аз да се кача на трона, Креон ми предложи да се омъжа за него. И аз приех. Довечера, след съвета, заминаваме за семейните им владения на север и не вярвам някога да се върна тук.

Мълчах. Не беше неочаквано. Младият Реджис беше благороден човек, а чувствата му към принцесата се виждаха отдалече. Въпреки това ми беше тежко да гледам, как малко по малко познатият ми свят се разпада на парчета. И сякаш за да потвърди това, Яная продължи:

— Има още, Кайл, и е редно ти да го знаеш. Сред много от графовете има силни брожения заради смяната на столицата. Мнозина смятат, че времето на Империята на Вор е изтекло. От друга страна, Уилям никога няма да прости на Креон, че се изправи срещу него в съвета. Затова семейство Реджис решиха, че ако дори само едно от графствата обяви автономия от Илиополис, те, или би следвало да кажа- ние ще сме следващите.

Погледнах я внимателно. Съобщавайки ми това, младата принцеса поставяше главата си в торбата. Можех веднага да повикам войниците и да я обвиня в измяна. Или просто да съобщя на Уилям, който сутринта се държеше така, сякаш нищо не се бе случило между нас. Но очевидно тя ме познаваше не по-малко добре, отколкото аз нея и знаеше, че няма да го направя.

— Благодаря ти Яная. Доверието ти означава много за мен! Не зная какво ще се случи от тук нататък, но се надявам, там където отиваш, да бъдеш щастлива и съдбата да те компенсира за несправедливостите, които трябваше да преживееш досега!

Момичето ме прегърна и очите ми започнаха да парят.

— Сбогом, Кайл.

— Сбогом, принцесо.

Вечерта настъпи бързо. Времето ли тече различно или аз не мога да насмогна на събитията? На път за залата се сблъсках с Уилям.

— А, Кайл? Защо не дойде днес на обяда, който дадох за рождения ден на Гота?

— Обяд? Съжалявам, Ваше Величество, не съм разбрал.

— Стига с това „Ваше Величество“! Ти си ме отгледал почти, можем да си спестим формалностите когато не сме на официални срещи, нали? – и ме тупна по рамото.

Бях в шок. Да не би да съм сънувал вчерашния ни разговор? Толкова ли съм зле вече? Уилям очевидно нищо не забелязваше, защото продължи да говори, прегърнал ме с една ръка, докато вървяхме към залата на Съвета:

— Ако знаеш само какъв странен сън сънувах нощес! Че се скарваме с теб – представяш ли си - с теб! – и ти се оказваш Вор и вдигаш Меча да ме убиеш! Добре, че се събудих! Знаеш ли, Кайл, може би съм преуморен и ми трябва малко почивка.

Мълчах в потрес. Значи не съм сънувал. И също така се потвърждаваше убеждението ми, че имаме побъркан император на трона. Агресивен побъркан император, ако мога да съдя по вчерашния ни разговор. Пардон – съня на Негово Величество. По-добре да смята, че е сънувал. Прекалено нестабилно беше всичко в момента, че да имаме и нестабилни отношения вътре в двореца.

— Да, Уилям, възможно е да си уморен. – определено имаше някакво подозрение в присвитите му очи. Вероятно не е съвсем сигурен дали е сънувал или всичко това се е случило. – Признавам си, че и на мен последните събития ми дойдоха в повече и една почивка никак няма да ми се отрази зле!

— Ами ти си един щастлив човек! Можеш да заминеш просто така и да си отдъхнеш. Докато аз не мога да го направя. Какво да се прави, задължения. – и той ме потупа свойски по рамото и влезе в залата.

Изчаках за момент отвън, оправяйки си дрехите. Не исках да влизам с него. Всъщност, въобще не исках да влизам, но се налагаше. От една страна отсъствието ми щеше да породи въпроси, от друга страна бях притеснен как ще се развият събитията след вчерашните бурни реакции на безумната идея за преместване на столицата. А и трябваше да съм тук, за в случай, че императорът се нахвърли срещу Креон. Вече знаех, че е отмъстителен човек и не можех да рискувам.

Вътре цареше сравнително спокойствие, но кой знае защо, на мен ми приличаше на затишие пред буря.

— Господа, откривам съвета на графовете. Дневният ред днес е лесен – точка първа и последна – уточняване на подробностите около изграждането на новата столица на нашата империя.

Естествено граф Реджис веднага вдигна ръка.

— Не искам да се караме, Реджис. Решението е вече взето и твоето мнение няма да го промени.

— Ваше Величество, аз също не желая да се караме и искрено се разкайвам за преувеличената ми реакция вчера, но Ви моля най-покорно да размислите отново. Бих желал да представя на Вас и на Съвета няколко мотива за моето настояване. – Уилям го гледаше както змия гледа мишка, но не го прекъсна. – Първо, Илиополис не е просто административен център на империята, той е символ на нашата цивилизация. Някъде у дома бях намерил стари и доста неразбираеми документи, в които пишеше, че името му означава град на слънцето. Разбирате ли, Илиополис е за нашата цивилизация това, което е слънцето за живота!

Не слушах внимателно. Новината, че Креон знае значението на името на града едва не ме събори от стола! Какво е намерил младия Реджис? Трябва на всяка цена да говоря с него насаме и да видя документите, които е открил! Междувременно той продължаваше да говори:

— … и преместването ще създаде чувство на несигурност на всички хора - в цялата империя! Четвърто, знаем, че градът пази фамилията Вор, ако сега…

— Точно за това става въпрос! – прекъсна го с някакъв налудничав ентусиазъм Уилям – Градът вече не пази фамилията Вор! Или сте забравили какво се случи с брат ми? Да не смятате, че сам се е самоубил? Или искате да останем тук, за да ме сполети и мен същата съдба? – гласът му се беше извисил и в момента той почти пищеше в неестествени височини. – Това ли искате? Да бъда убит? Кайл! – обърна се той изненадващо към мен – искам да запишеш имената на всички, които настояват седалището на империята да остане тук и да бъдат надлежно проверени дали са верни на Вор!

В залата цареше абсолютна тишина. Уилям всъщност обвиняваше в предателство всеки, който се опиташе да опонира на идеята му за изместване на столицата. Очевидно разбрал, че е сломил съпротивата, той продължи, вече с нормален глас.

— Господа, за мен смъртта на обичния ми брат бе знак свише – че е време за промяна. Кога се е случвало друг път в историята да бъде убит престолонаследник на Вор – и то в Илиополис! Никога! Това е предупреждение към всички ни, че нещо трябва да променим! И ние го правим! Съзнавам, че създавам нова история и, че името ми ще остане за бъдните поколения като императорът дал нов тласък на развитието на нашата цивилизация! Затова и реших името на новата ни столица да бъде Уилбург! – неколцина се опитаха да изръкопляскат на тази абсурдна патетична реч, но повечето имаха изражение на риби, изкарани извън водата. Ако не беше толкова трагичен момент, сигурно щях да се разсмея от гледката. Уилям продължи – Така е било винаги в историята! Водачите с визия остават завинаги в паметта на хората и на тяхно име кръщават градове! Столици! А другите биват забравени и никой никога няма да си спомня тяхната съдба! – това вече звучеше опасно. За всеки случай се огледах, но гвардейците стояха спокойно до вратите на залата и не даваха признаци да имат заповед за намеса.

— Ваше Величество, … - опита се да започне Креон, който се бе оформил като лидер на опозицията. Кой да предположи, че от този прилежен млад човек ще излезе такъв бунтар. Харесвах го още повече от преди. Но не разбрах какво иска да каже, защото Уилям го прекъсна.

— Вие си казахте мнението, Реджис! То бе чуто и отхвърлено! Сега ще говорим за бъдещето! Истинското бъдеще! Новото начало!

— Точно така, Ваше Величество! – ненадейно се обади Уда. Той пък откога подкрепяше новия император? Видях, че и други графове бяха изненадани от случващото се пред очите им – Аз съм абсолютно съгласен с Вас! Трябва ново начало! И както казахте, фактът, че не къде да е, а в Двореца на Илиополис – в сърцето на столицата на Империята! – бе убит престолонаследник на Вор доказва, че е време за промяна! И аз Ви подкрепям абсолютно в това Ви мнение! Дори бих отишъл още по-далече! Тази империя е изхабена! Тя няма бъдеще! Затова смятам, че трябва да се даде възможност на провинциите, които имат силите и амбициите да се развиват, да получат своята свобода за развитие, без да бъдат задушавани от нищо неразбиращи управници, седящи си удобно в креслата на хиляди километри разстояние! – израженията на присъстващите в залата бяха неописуеми. Но вероятно и аз изглеждах по същия начин. В сравнение с думите му, Реджис беше като малко пале, което се радва на стопанина си. Мислите ми бяха прекъснати от продължаващия изказването си Уда – В контекста на казаното, бих желал да Ви уведомя, че войските на графство Уда са пред портите на Илиополис, към тях са се присъединили вече и войниците от графството, които служат в Илиополис и очакват моето появяване всеки момент, за да се приберем заедно вкъщи.

Никога в живота си не съм бил свидетел на такава тишина. Само някакво бучене нарушаваше гробното затишие, но в един момент се усетих, че това е кръвта, която бе нахлула в ушите ми. С глас като от отвъдното, Уилям проговори:

— Можеш да си вървиш Уда. Можеш да си вървиш и никога да не се върнеш повече.

— Благодаря Ви, Ваше Величество, но първо трябва да чуя от Вас, че признавате графство Уда, за независима от Вас територия. Иначе не мога да тръгна и войниците ми ще трябва да дойдат да ме търсят. Да ни търсят.

Графовете мълчаха. Заплахата висеше съвсем реална във въздуха и никой не знаеше как да реагира. Само аз, а сигурен съм – и Уилям – бяхме наясно, че защитата на Илиополис продължава да го пази, но това нямаше да спаси всичките други животи. А и, ако се докажеше, че градът пази императора, тогава той губеше основния си аргумент за смяна на столицата. Най-накрая се обади. Но не Уилям, а Реджис.

— Предвид пояснението от преди малко на Уилям Вор, че на такива като мен ще бъде забравена съдбата, мога ли да Ви помоля, крал Уда, за Вашата защита, до напускането ми на Илиополис заедно с моето семейство?

Крал? Да не бе дошъл края на света, без да разбера? Всичко се разпадаше! Ако се отдели дори една провинция в отделно кралство, империята спираше да съществува! А графствата на Уда и Реджис бяха двете най-големи! Не случайно двата рода бяха с най-високо самочувствие и винаги се чувстваха подценени.

— Креон Реджис, имате думата ми, че нищо няма да Ви се случи, докато сте под моя защита и не напуснем подвластните на Илиополис територии.

— Защо не си седнете по местата и не се разберем като нормални хора? – обади се ненадейно Гота.

— Граф Гота, аз нямам повече работа в този съвет, видимо е, че същото важи и за Реджис. Тук сме все още само за да получим благословията на Вор. – Уда се усмихна иронично на Уилям, след това продължи – Ако някой от вас желае да се присъедини към нас, сте добре дошли, ако ли не – замълчете.

Всички мълчаха. Дали осъзнаваха, че присъстват на края на съществуването на една империя?

— Ваше Величество, очакваме думата Ви. Наистина не желаем войските ни да влизат в града да ни търсят.

Исках Уилям да си го получи, но не по този начин. Защо трябваше цялата империя да пострада, заради един неуравновесен човек? А гледайки злорада усмивка на Уда ми се искаше да стана и да го…

— Можете да вървите Уда. Няма да водим война с Вас и няма да се намесваме във вътрешните Ви дела.

Уилям на „Вие“ ли му говореше? Това беше чисто признаване на независимост!

— А как стои въпросът с Реджис? – Уда не помръдваше. Явно искаше да създаде повече проблеми на Уилям, за да не му хрумне по-късно да се занимава с него.

— Какво Ви интересува Вас графство Реджис?

— Кралството на Реджис е важен партньор на моето кралство и бих желал да получа уверенията Ви пред всички присъстващи, че няма да имате претенции към нашите съюзници!

В този момент две стрели повалиха гвардейците. На тяхно място се появиха неколцина войници на Уда и с влизането си в залата застанаха мирно. Нима бяха превзели града, докато ние заседаваме? Но после разпознах войниците. Явно жителите на графство Уда, служещи в столицата наистина бяха решили да се борят за независимост от Елио.. Уилбург.

— Кайл? – Стреснах се. Уилям ме гледаше с див поглед. – Ти си Регент! Направи нещо!

Огледах се. Ако повалях Уда, щеше да започне гражданска война. А Реджис за нищо на света не бих го закачил.

— За съжаление е късно за реакция, Ваше Величество. В тази ситуация не съм в състояние да направя каквото и да било.Срамувах се. Не за друго, срамувах се, защото ми доставяше удоволствие да виждам безсилния Уилям, който очевидно не беше чак толкова луд, че да изложи живота си дори на фиктивна опасност. Явно не искаше да се убеждава практически, до къде стигат възможностите на града.

— Уда, Реджис, Имате думата ми, че вашите… територии няма да бъдат нападани от нашата армия и няма да бъдат облагани с данъци от Вор.

— И ще бъдат независими във всяко отношение от Вас. – подсказваше му със зла усмивка Уда.

— И ще бъдат независими във всяко отношение от нас. И вие двамата нямате правото да стъпвате повече на моята територия!

„Моята“?

— О, това ще го преживеем, Ваше Величество! Нали? – обърна се жизнерадостно Уда към Реджис, който само кимна.

И после двама напуснаха залата, последвани от ренегатите на Уда.

— Ваше Величество? – наруши тишината Гота. – Да ги изчакаме да напуснат града и да пратим армията след тях!

Уилям без да го погледне, всъщност без да погледне към когото и да било, стана и излезе.

Две години по-късно, Уилям събра съвета, за да съобщи дългоочакваната вест – Уилбург беше построен. Понеже за мен представляваше голям интерес да видя как точно ще се осъществи всичко, станах свидетел на цялостната подготовка - от скиците на двореца на владетеля, до проектирането на крепостните стени. Когато започнаха строежите на място, прекарвах повечето време на терена, с което правех Уилям двойно щастлив – от една страна можеше да разчита, че всичко ще върви по план и без изненади, от друга страна бях на достатъчно голямо разстояние от него, за да не му преча със съветите си, които той така или иначе не спазваше и въобще с присъствието си, за което имах всички основания да вярвам, че не предизвикваше у него особено чувство на еуфоричен комфорт.

Всъщност новото седалище на владетеля се състоеше от три съществуващи от столетия селца, разположени близо едно до друго, с новоизграден дворец на хълма между тях и модерна крепостна стена. Предполагам, че с времето архитектурата в този „град“ щеше да се промени, най-малкото заради факта, че присъствието на носителя на короната в новосъздадената столица ще я направи привлекателна за учени, артисти и търговци – все хора, които ще имат визия за начина, по който ще искат да изглеждат домовете им. В част от празните пространства между населените места бяха построени и казарми за войските, което беше правилно решение от страна на Уилям, защото при начина му на управление, не беше много вероятно да си създаде с времето нови приятели. По-скоро наобратно.

Нещата не се бяха развили добре през последните две години. Уда и Реджис бяха укрепнали и се говореше, че са създали армии, които без проблеми биха отблъснали всяко нападение на деморализираните войски на Уилям. Защото при тръгването на двамата разбунтували се графове се оказа, че много от висшите офицери на Илиополис ги бяха последвали. Особено тежка бе ситуацията, сравнена със силите на Уда. В рамките на неговото графство се намираше най-голямата военна академия и някак незабелязано във времето, повечето от назначените капитани и лейтенанти на възлови постове бяха от неговото графство. Всички тези хора бяха напуснали столицата и се бяха завърнали да пазят родните си места от доскорошните си съратници. От ситуацията се бяха опитали да се възползват и някои други графове, но владетелят не се остави да бъде изненадан втори път и публичните екзекуции на площада пред двореца бяха доста ясно послание към провинциите за отношението му към всякакви следващи сепаратистки опити. За съжаление, обаче, самият факт, че двете най-влиятелни графства бяха успели да получат своята независимост доведе до един от най-големите удари по централната власт за последните векове – след изключително бурен съвет, на който графовете искаха по-голяма самостоятелност от Илиополис и публично бяха заявили, че не може да съществува империя, която да е в невъзможност да се справи с нововъзникнали кралства по стеснилите и се граници, Уилям I излезе с официално становище, с което се зарече, че до официалното връщане на графства Реджис и Уда в рамките на неговата държава, той няма да бъде именуван Император, а желае към него да се обръщат като Крал на Вор. Това беше вероятно първият случай в човешката история, когато някой владетел сам се отказва от по-високата си титла и възприема по-нисша такава. Но всички, които решиха, че с това неговата власт е подкопана и могат да пробват късмета си и да последват стъпките на двамата бунтовни графове, завършиха опитите си, полюшвани от вятъра на бесилата пред двореца.

И така, настъпи моментът кралската столица Уилбург да замени имперската столица Илиополис. Уилям откри съвета с помпозна реч, в която говореше пълни небивалици за това, как новият административен център на неговата държава ще доведе за нечуван разцвет на всичко, което успя да се сети. Най-притеснителното го съобщи най-накрая:

— И за да сме сигурни, че няма тепърва да откриваме топлата вода, че всичко ще функционира безотказно и без каквито и да било проблеми, всички най-добри професионалисти от различните сфери на живота, както и всички вие, заедно с целите ви семейства още следващия месец ще се пренесете да живеете в моята столица!

Опитах се да поискам думата, което се оказа проблем, защото залата изведнъж пощуря – графовете започнаха да говорят един през друг без никакви намерения да се изслушват, една от прислужниците застина в движение и изпусна подноса, който носеше, което предизвика невъобразим шум и стресна гвардейците, които от своя страна решиха, че някой напада техния суверен. Гледката беше изключително удачна метафора за всичко, което се случваше в последно време във Ворската цивилизация.

Най-накрая Уилям не издържа, изправи се и изкрещя по възможно най-некралския начин:

— Тишинаааааа!

Неоспорим факт, поведението му може и да не бе приетото за един Вор, но постигна нужния ефект – в залата настана моментална тишина и всеки се сниши максимално, в стремежа си да не попадне в полезрението на имп... краля.

— Кайл! Виждам, че желаеш нещо да споделиш. Надявам се да не ни губиш времето с глупости. Хората ще желаят този съвет да свърши бързо, за да могат да се приберат по къщите и да съобщят на фамилиите си радостната вест, че ще са привилегировани да живеят в новата столица!

Някои се опитаха да отворят уста, вероятно за да кажат нещо в израз на несъгласие, но неговият поглед мина бързо през всички и тези, които бяха в готовност да протестират не издадоха никакъв звук и заприличаха в този момент особено много на риби на сухо.

— Ваше Величество, - започнах - длъжен съм да Ви уведомя, че поради липса на предварителна информация за плановете Ви за преместване на населението на Илиополис, в Уилбург, няма достатъчно жилища, които да поемат такова количество хора.

— Какво говориш, Кайл, няма ли къщи в Уилбург?

— Естествено, че има, Ваше Величество, но в тях живеят хора.

— Е, тогава нещата са лесни! Да бъдат изгонени от къщите!

— Не знам, дали това би било най-удачното решение, Ваше Величество, - забелязах с времето, че колкото повече пъти човек споменеше пред Уилям „Ваше Величество“, толкова повече се увеличаваха шансовете му да постигне това, което желае. – Все пак в новата столица живеят хора, които от доста време се готвят да бъдат елита на цялата ни страна.

Това май беше преувеличението на годината. Но нямаше как да му кажа, че тези хора са живели във фамилните си къщи от векове и е нечовешко да ги гоним без да има къде да отидат и с какво да се прехранват.

— А какво да правим тогава, Кайл? Кажи, нали затова си ми съветник? – звучеше почти неуверено, но нямаше как да се подведа по този тон. С годините го бях опознал достатъчно добре, за да знам, че всяка негова неувереност може за секунди да бъде последвана от нечовешка агресия.

— Аз предлагам на Ваше Величество да се преселят засега само членовете на Съвета, а в рамките на следващите шест до осем месеца те да построят своите нови резиденции и да пренесат и фамилиите си в Вашата столица.

Спечелих си доста погледи, изпълнени с омраза, но те не биха били нищо с последствията за мен, ако Уилям усетеше, че аз правя всичко възможно да запазя силата на Илиополис. За щастие, лудостта отдавна бе замъглила точната му преценка за нещата и той не отреагира на скрития смисъл в думите ми.

— Много добре. Така и ще направим. – имаше известни опити за протести в залата, но кралят ги усмири по типичния за него начин. – Разбира се, който желае, може да остане завинаги в Илиополис, – погледна неколцина в обнадеждените им очи и продължи – в крайна сметка, на площада има достатъчно място за нови бесила.

Решението беше взето. Оставаше само един малък щрих.

— Ваше Величество, има един последен проблем. Съвсем не е голям, но все пак би следвало да го решим, преди да започнем преместването. Може би е редно някой от графовете да остане тук, поне докато хората позабравят старата столица, за да пази реда и да следи да се спазват стриктно Вашите наредби!

— И кой предлагаш да бъде това, Съветнико? – погледът отправен към мен бе изпълнен с подозрение. Но аз имам достатъчно опит в отношенията си с луди – бил съм все пак съветник на повечето членове на фамилията Вор.

— За съжаление, Ваше Величество, на мен лично ми е трудно да отговоря на този въпрос. Прекарах повечето от времето си през последните две години в надзор на строежите в Уилбург и нямам точна преценка, кой би бил най-удачен.

— Не се притеснявай, аз имам! Понеже знам, че Илиополис е родният ти град - колко само беше далече от истината… - и осъзнавам, че последните две години са били доста тежки за теб – да бъдеш толкова далече от родното място – мисля, че най-удачният избор за мой наместник тук си ти! А и в крайна сметка, за някакъв малък период ще се окажем с две столици и понеже няма как аз да бъда на две места едновременно, е логично ти, като регент да поемеш тази тежка задача!

Тържествуващият поглед към мен беше ясно доказателство, че го познавам достатъчно добре. Той не ме искаше около себе си, а беше длъжен да ме търпи, защото бях с ранг на негов съветник, а и защото, макар и само проформа бях регент до достигането на неговата зрялост. С този си ход, Уилям се отърваваше от моите досадни препоръки и ме унижаваше пред всички, оставяйки ме встрани от новата столица, където щяха да се взимат решенията по всички важни въпроси през следващите години.

По погледите на мнозина от графовете разбирах, че почти никой от тях не би имал нищо против да бъде на моето място, но решението на краля вече бе взето.

Не съм много сигурен как ли щеше да се чувства той, ако знаеше, че всичко, което съм говорил и правил през последните месеци - всяка случайно изпусната пред него или неговите шпиони дума, всяко мое заявление за бъдещите ми планове в Уилбург - е било с тайната мисъл да го насоча към точно това негово решение.

Седях на едно от възвишенията край Илиополис и гледах към замръкващия град. В един момент усетих познато присъствие и се обърнах. Той стоеше кротко, съвсем наблизо до мен, наблюдавайки ме.

— Тъжен си. - каза.

— Какво друго очакваш. След толкова векове усилия - този разпад...

— Няма да е завинаги.

— Можех да го спра!

— Не! Ако го беше направил, някъде напред във времето щеше да се случи непоправимото и тогава всичко щеше да бъде наистина загубено.

Въздъхнах. Нямаше как да му отговоря. Той знаеше неща, които никой обикновен човек не знае. Но от това не ме болеше по-малко. Пред мен светлините на града се включиха и имах чувството, че всичко наоколо стана някак още по-красиво и нереално.

— Ти каза, че Илиополис ще бъде центъра на всичко. А те го изоставиха.

— Ще бъде. И твоята задача ще е да го запазиш, докато дойде времето за истинското му величие.

— Как?

— Сам ще се досетиш.

Замълчах. Срещите ни бяха много редки и никога случайни. При всяка наша среща нещо в мен се променяше. Но и след всяка среща се случваха събития, които променяха хода на историята. Признавам си, страхувах се от него.

— Ще ми отговориш ли на един въпрос? - попитах го импулсивно.

— Вече си ме питал.

— Но никога не си ми отговарял ясно.

— Ти знаеш отговора. А и не това е важното.

— А кое?

— Важното е вие да оцелеете, докато дойде време за следващата крачка напред.

— Ако дойде някога...

— Ще дойде. Имай вяра!

Погледнах към него. Или там, където трябваше да бъде той. Но него вече го нямаше. Станах и тръгнах уморено към града, който беше моето минало, настояще и бъдеще.

Около месец след преместването на целия кралски двор в Уилбург, Илиополис приличаше на град-призрак – по улиците нямаше хора, типичния за един метрополис уличен шум бе изчезнал, тишината беше превзела града.

Принципно това беше нормално да се очаква. Въпреки че решението беше да се преместят само графските фамилии, имаше не малко хора, които смятаха – и то съвсем не без основание – че биха спечелили, от предстоящия бум на производство и търговия в новосъздадената столица и бяха решили да рискуват, продавайки, а в някои случаи направо изоставяйки имотите си в Илиополис, премествайки се да живеят и работят в или около Уилбург.

Аз се занимавах усилено с възстановяване на старите защити на града, които никой вече не помнеше и имах малко налудничавата идея да върна колкото може повече от първоначалния му облик, който хората отдавна бяха забравили. Отворих и старата библиотека, която стоеше запечатана от почти четиристотин години и реших да създам скромен кръг посветени, които да обуча, доколкото ми е по силите, на старите изкуства. Междувременно започнах и набирането на младежи за създаване на нова гвардия, която да пази града и да се грижи за реда в него.

Не съм сигурен, доколко крал Уилям би бил съгласен с повечето от действията ми, ако знаеше за тях, но в крайна сметка той ме остави да пазя „родния“ ми град и аз приемах тази задача абсолютно присърце. Истината бе, че за мен представляваше огромна болка да наблюдавам упадъка на Илиополис през годините, нещо, което Съветът възприемаше като „възход на цивилизацията“ и моментът на оттегляне на всички притежаващи власт и липса на визия в посока Уилбург беше рядък шанс, поне в моите очи, за изчистване на наслоената бъркотия.

Вестоносецът ме завари в библиотеката, където редовно прекарвах свободното си време напоследък.

— Ваше Благородие, имате гост.

— Гост? Мой гост? Той не знае ли, че владетелят вече не живее тук?

— Доколкото разбирам, е наясно с това и точно поради тази причина е решил да Ви посети!

Добре, любопитството ми беше събудено. Някой, който идва, защото Уилям го няма вече, това предвещаваше известно разнообразие за мен.

— Къде е гостът? – попитах.

— Оставихме го да чака в тронната зала.

През последните седмици използвахме тронната зала за срещи с най-близките ми хора, с които целяхме да облагородим града и да върнем стария му блясък. Разбира се, това вече не бе „тронна“ зала, но името ѝ си остана и всички го ползвахме по навик, а и поради липса на по-добро название на огромното пространство, където преди се състояха всички тържествени церемонии, приеми на императора и специални ритуали. Кой знае, може би някой ден в бъдещето, това отново можеше да бъде тронна зала. Макар че не бях съвсем сигурен, че наистина го искам. Ще трябва да мине време, за да избия от главата си спомените за последните ми „кралски“ съприкосновения, които се бяха случили тук.

— Тогава да не оставяме гостът да чака – казах и тръгнах към залата.

Не вярвах, че още съм способен да бъда изненадван, но от всичко на този свят, най-малко очаквах да видя някога отново доктор Гнайс.

— Докторе?

— Ваше Благородие! – лек поклон и подозрителен поглед към мен.

— Признавам, изненадан съм да Ви видя! Според Уилям, Вие сте избягали от тук, поради подозрителни обстоятелства около смъртта на Негово Величество…

— Кайл – премина на ти докторът. – И двамата знаем, че Даруин беше пътник. Въпрос на дни беше, кога ще се случи. Когато ме повика изплашената прислуга, с новината, че императорът не диша, направих грешката да съобщя първо на Уилям. Неговата реакция беше наистина изненадваща за мен, заявлението му, че ще ме обвини публично за смъртта на Негово Величество, ако не напусна веднага Илиополис ме хвана неподготвен. Честно казано и до днес не зная защо го направи. Никога не съм изговарял и дума срещу него, единствено имахме малък спор, когато му споменах за мнението си, че Едуин е бил убит. Но в крайна сметка, той също прие този факт и дори го е използвал за да подплати решението си за смяната на столицата, както разбирам, така че нямаше никакви основания за лична вендета срещу мен.

— Интересно. На съвета той съобщи, че си се измъкнал тайно от града, което предполагало, че си замесен в смъртта на императора.

— Този…

— Няма значение вече. Ти знаеш, че има заповед да бъдеш арестуван, ако се появиш в столицата, нали?

— Дойдох само да ти предам едно послание и си тръгвам.

— Не е нужно. – усмихнах му се – Тъй като Илиополис вече не е столица, не смятам за незаконно пребиваването ти тук.

Гнайс ме погледна с благодарност.

— Благодаря ти!

— За нищо. Дори смятам, че с познанията и уменията си би могъл да си полезен за идеята ми да съхраним и „полираме“ града.

— А как ще реагира Уилям, като научи? А и не знам къде ще живея. Минах през старата ми къща, но тя е разрушена.

— Кой е казал, че ще научи? Виж, за него Илиополис вече е минало. Мнозина от графовете си продадоха доста евтино именията, смятайки, че няма да имат повече работа тук и аз успях чрез посредници да изкупя голяма част от имотите им. Така че и за къщата си ще бъдеш овъзмезден.

Сега беше ред на Гнайс да се усмихне.

— Ти какво целиш всъщност? Явно на града му предстои да изпадне в забвение. Защо хвърляш толкова усилия в една загубена кауза?

— Кой е казал, че е загубена кауза? Виж, аз вярвам, че този град бе в продължение на толкова векове столица с причина. Не вярвам в случайности, за мен Илиополис е и си остава център на нашата цивилизация. А от цялото това изместване на Двора, заедно с всичките му интриги и подмолни игри, всички оставащи тук можем само да спечелим!

— Радвам се да го чуя! Обичам този град, изкарал съм си живота в него и ми беше много трудна мисълта, че трябва да го забравя завинаги.

— Е, значи сме съмишленици. Добре дошъл у дома!

— Благодаря ти. Но първо имам да ти предам едно писмо.

— За мен? Какво писмо?

— Лично за теб. Съжалявам, че го правя с такова закъснение, но както казах, бях поставен в ситуация да трябва да си събирам багажа и да напусна столицата в рамките на час и в този момент мислех по-скоро за собственото си спасение.

— От кого е? – незнайно защо ме побиха студени тръпки, сякаш рязко бе настъпила зимата.

— От Даруин.

Час по-късно седях на бюрото си и препрочитах последното послание на императора до мен.

"До Кайл В. Одот

Съветник на фамилията Вор

Скъпи приятелю, когато получиш това писмо, аз вече няма да съм между живите. Има нещо, обаче, което бих желал да споделя с теб сега, когато вече ме няма. Тайна, която няма на кого друг да доверя, без да това да предизвика сериозни вълнения.

Съжалявам, че толкова години се наложи да крия дори от теб, но като човек, който сам има множество тайни, вярвам, че ще ме разбереш и ще ми простиш.

Вероятно си спомняш злощастния граф Терезий - един от най-доверените ми приятели до преди двадесет години. Терезий, с когото моята фамилия е много по-свързана, отколкото би могъл да си представиш, имаше доста врагове - не толкова заради характера си, напротив, както знаеш, той бе тих и благ човек, но заради разположението на неговото графство.

Когато с любимата ми Хелия разбрахме, че ще имаме още едно дете, решихме тя да замине на посещение у Терезий. Не искахме отново да трябва да преминава през цялата тази "загриженост" от всички в Двореца, която стоически понесе по времето, когато носеше Едуин. А и понеже съпругата на графа сама бе бременна, двете можеха да си правят добра компания и да споделят една с друга проблемите на бъдещи майки.

За съжаление никой от нас не можа да предвиди големия пожар, който унищожи цялото имение на графа и в който загинаха над двеста и седемдесет човека!

Днес, отправяйки поглед назад през годините, виждам нещата по същия ясен начин, сякаш времето е спряло.

И подобно на дните след пожара, продължавам да съм сигурен, че палежът е бил умишлен! За съжаление нямам доказателства за това, а един император не може да прави изявления на база собствената си интуиция и твърдения на неговата съпруга. Поради което продължавам да мълча. Но не желая тайната да си отиде с мен, а надали има някой, на когото да имам по-голямо доверие, отколкото на теб! Затова, скъпи ми приятелю, те натоварвам с бремето, което пазя толкова години – за да знаеш и да си внимателен.

Съжалявам, че тогава не те послушах, когато изрази своите възражения за пътуването на Хелия. Времето показа, че винаги когато не съм бил съгласен с теб, съм губил нещо в живота си. Както стана и с пожара у Терезий. Но в този един случай, освен голямата загуба, аз също така спечелих нещо – една приказна дъщеря, която въпреки, че не носи моята кръв, е за мен по-ценна от живота!

Да! Яная не е моя дъщеря! Сега може би разбираш, защо настоях заедно с нея, да подготвиш и Уилям за бремето на престола. Осъзнавам, че той не е готов за това и може би никога няма да бъде, но въпреки дългите ми безсънни нощи, не можах да измисля начин да заобиколим теста на реликвата на Вор. А нямаше и как да те посветя в страховете и притесненията си, защото се заклех на смъртния одър на Хелия, че ще пазя тайната ни до края на живота си.

В нощта на пожара са се случили повече неща, отколкото всички предполагат. Часове по-рано съпругата на Терезий родила малко прекрасно момиче, което нарекла Яная. Когато се появили първите пламъци – забележи – от няколко места, моята смела Хелия тръгнала да търси помощ, но се натъкнала на непознат, който я пронизал с нож в корема. Кървяща и почти в безсъзнание била намерена от жената на Терезий, която, заедно с няколко прислужници, вместо да потърси начин да спаси себе си, помогнала на моята любима, опитали се да изродят бебето, но за него било вече късно. Било е момче, Кайл… Пишейки тези редове, отново се появяват сълзи в очите ми… Докато превързвали Хелия, се появили други мъже. Била е страшна сеч. Императрицата лежала в безсъзнание и те, решавайки, че е умряла, не я докоснали. Малко по-късно, когато тя се свестила, вече всичко горяло, огънят бил неуправляем. И Хелия върнала жеста на своята приятелка – тръгнала не към изхода, а към спалните на Терезий, където намерила малката плачеща Яная. Заедно с нея успяла по някакъв начин да се измъкне и навън отново припаднала от шока. Така я намерили нашите войници…

Когато тя бе отново в нормално състояние да говори и най-накрая останахме насаме, бяха изминали дни. Войниците на Уда се бяха появили в графството, помогнали да се изгасят пожарите и малко след това Уда анексира териториите на Терезий поради липса на жив наследник.

Причините да замълча са няколко. Единствено Хелия е видяла убийците и поради състоянието ѝ бе лесно историята ѝ да бъде обявена за безсмислица, последица от шока. Тя самата бе сигурна, че убийците са били от войските на Уда, пратени там с двойна цел – от една страна да се отърват от Терезий и неговото семейство, а от друга - да разберат със сигурност, дали могат да убият член на фамилията Вор, когато е извън стените на Илиополис. Обаче всички решиха, че Яная е наша дъщеря и ние никога на никого не казахме какво всъщност е видяла и преживяла Хелия.

Искам да знаеш, че за мен дъщеря ми е едно от най-хубавите неща, които са се случили в живота ми и не ме интересува фактът, че не носи моята кръв. Но понеже няма в себе си гените на Вор и не може да получи полагащото и се наследство, те моля да я пазиш вместо мен. Защото за нея ще настанат тежки времена, когато брат и седне на престола – още от дете Уилям никога не е обичал сестра си и винаги се е старал да я провокира и да и създава проблеми.

Оставям две еднакви писма, със съдържанието на които не е запознат никой. Едното ще получиш в покоите си след моята смърт, второто ще дам на доктор Гнайс, на когото имам пълно доверие.

Още веднъж те моля, Кайл – погрижи се за сигурността на Яная, така както се грижеше за мен!

Твой император и приятел,

Даруин II“

Прочетох още няколко пъти емоционалното послание на императора. То отговаряше на много мои въпроси, за съжаление на някои – с фатално закъснение. Но поставяше и един нов въпрос: У кого е писмото, което е трябвало да получа в покоите си?

Още щом до мен достигна вестта за свикването на армията, знаех, че нещата са излезли извън контрол.

Когато няколко дни по-късно пристигнах в двореца в Уилбург получих и неопровержимото доказателство. Кралската гвардия ме спря и отказа да ме пусне при Уилям.

— За Бога, не ме ли познавате? Аз съм Кайл Одот, регент-съветникът!

— Негово Величество от вчера е в зряла възраст и услугите Ви вече не са необходими. Можете да си вървите.

Никога не бях чувал някой да ми говори по този начин. Усетих как кръвта ми кипва.

— Войнико, не знаеш с кого говориш, съобщи на Уилям за мен или, кълна се, Кралската гвардия ще има нужда от нови попълнения!

Гвардейците наоколо се размърдаха смутени. Не им се искаше да се стига до бой, а дори нямаше как да знаят, че при реална схватка нямат шансове за оцеляване.

— Кралят издаде още сутринта заповед, да не Ви допускаме до него. – въпреки кралската заповед, обаче, този път гласът на гвардееца не беше толкова убедителен. Вероятно беше чувал някой или друг слух за мен.

— Ще почакам тук няколко минути за отмяна на заповедта. След това ще вляза да му предам моите съболезнования за кончината на гвардейците му. – за да съм по-ясен свалих наметалото си, та да се виждат добре каламските ножове на кръста ми.

Дали заради моята заплаха или заради репутацията на ножовете, гвардеецът забързано влезе вътре и след малко се върна, все още леко бледен.

— Негово Величество ще Ви приеме.

— Благодаря. Признателен съм за честта да срещна Негово Величество. – и влязох.

— Уилям!

— С какво мога да ти помогна, Кайл? – въпреки гордия въпрос, Уилям бе видимо напрегнат.

— За почестите по посрещането ми не си струва сега да говорим, но искам да знам защо свикваш армията?

— Защото съм законен владетел и имам право да го направя!

Нямаше как да не забележа нехайната крачка към масата, където лежеше семейният меч на Вор.

— Не оспорвам законността на решението ти, а неговата целесъобразност! – при думите ми той малко се успокои, но спокойствието му продължи кратко, по-точно - до следващото ми изречение. – Ако я свикваш, без да я ползваш, ще ми е любопитно да разбера как ще я изхранваш, а ако смяташ да нападаш Реджис или Уда, значи си наистина абсолютно ненормален!

— Никой не може да ми говори така! – кресна ми Уилям. Аз се приближих бързо към него и прошепнах толкова заплашително, че видях ужаса в очите му.

— Кресни ми още веднъж и никой вече никога няма да ти говори!

Уилям знаеше кой съм аз. Знаеше неща за мен, които извън неговата фамилия никой друг не подозираше. Въпреки че, според мен, той не вярваше на това, което беше научил още като дете от баща си и го смяташе за дрънканици на луд старец. Но при все това – виждах го в очите му – не смееше да рискува. Все още помнеше последния ни разговор в тронната зала на Илиополис. Затова смени тона и продължи да говори с нормален тон, почти сякаш нищо не се беше случило.

— Няма да нападам самозванците. Наясно съм, че в момента не мога да го сторя. Още повече, след като получих информация, че са сключили съюз и при проблеми на единия, другият ще му се притече на помощ.

Виж, това беше новост и аз мен. Интересно. Явно доста бях занемарил задълженията си, след като такива важни събития ми убягваха. Видимо е, че неуравновесеното положение около Уилям ми се отразяваше зле.

— Защо тогава я свикваш? – надявах се, че не е усетил изненадата ми от новата ситуация между фамилиите. Не беше добре за мен да смята, че може да ме хване неподготвен.

— Искам да разруша Илиополис!

Ето това ме довърши. Стоях и го гледах, без да мога за известно време въобще да реагирам. Илиополис? Градът беше не просто столица през последните хиляда години. Той беше моята единствена връзка с миналото. И също така, единствената ни надежда за бъдещето. Но как можех да го обясня това на този внезапно повярвал си и нищо неразбиращ крал?

— Защо? – успях по някое време да промълвя.

— Защото го мразя! Защото знам, че докато го има, винаги ще има такива като теб, които ще искат да се върнат там. Защото искам да скъсам с миналото и да създам ново бъдеще! Моето бъдеще!

Това беше друг Уилям. Нямаше нищо общо с момчето, което не вярваше в собствените си сили и възможности и което ми плачеше на рамото преди години, че не може да се справи с очакванията към него. При други обстоятелства вероятно щях да съм щастлив да видя подобна промяна. Но не и на тази цена. Лудостта, която бавно го обземаше от смъртта на Даруин насам, вече можеше да се види и в очите му. Мисълта ми препускаше бързо. Търсех варианти. Знаех, че има решение, просто трябваше да го открия.

— Ако това е всичко, можеш да си вървиш, Кайл. Получи информацията, за която дойде.

И в този момент се роди идеята! Проста и гениална, решаваща всички проблеми наведнъж – неговите, и моите. Усмихнах се и казах:

— Не, Уилям. Преди да тръгна, имам предложение за теб. – усетих погледа му към меча и бързо продължих – Ти искаш да се отървеш от Илиополис. Искаш да се отървеш и от мен. Има начин да получиш лесно и двете!

Вниманието му бе обратно в мен. Повече от всякога. Защо ли до преди година не бях забелязвал, че той не ме желае наоколо? Или това бе новост, откакто седна на трона?

— Как? – краткият въпрос заслужаваше кратък отговор.

— Дай го на мен.

— Какво? – гласът му премина във фалцет.

— Не се горещи излишно. Предлагам ти да отделиш Илиополис, заедно с областта около него в отделна автономия и да ги дадеш на мен.

— Искаш и ти да ставаш крал? – Уилям се разсмя почти зловещо. Налагаше се да поохладя малко емоциите му.— Не. Ако исках да ставам крал, ти сега нямаше да съществуваш. Искам да спася града, който означава нещо за мен. За разлика от теб, както отдавна се вижда. И не е нужно официално да излиза от територията на твоето кралство. Можеш да го отделиш като Херцогство и да ми дадеш ранг Херцог.

— И защо да го правя? – Уилям ме гледаше с премрежени очи, опитвайки се да разбере какво целя.

— Защото, ако не го направиш, аз ще остана тук и всеки ден, до края на живота ти, ще бъда в тази зала за да те тормозя. И ако погледнеш още веднъж към този меч, ще ти помогна да се сетиш, дали слуховете които се носят за мен са верни! Ако случайно си забравил!

Кралското величие се сепна при тези ми думи и стана отново неспокоен. Но разсъждаваше над предложението ми. Виждах го в очите му. Трескаво мислеше и търсеше най-доброто решение за себе си.

— И какво ми гарантира, че ако изпълня молбата ти – тук го погледнах с насмешка – ще се отърва от теб завинаги?

— Имаш думата ми. Повярвай ми, не съм имал по-голямо разочарование в живота си за последните няколко стотин години от теб. – зениците му се разшириха. Сигурно започваше да се чуди, дали да не си опита късмета. – А, както можеш да се досетиш, никой не желае да се сблъсква всеки ден с провалите си. Предложението ми е добро и за двама ни – ще се спасим взаимно един от друг.

— Обещаваш? Че няма да те видя повече?

— Имаш думата ми.

Една седмица по-късно беше церемонията. Пищно тържество с всевъзможни ритуали и безсмислени речи. Очевидно Уилям беше лош крал и още по-лош човек, но добър артист. В края на деня потеглих към Илиополис. Не желаех да остана и една нощ повече от необходимото в Уилбург. Дори не знаех дали ще се върна някога обратно. Не ме и интересуваше. Макар че, един тих глас ми нашепваше, че рано или късно ще трябва да продължа мисията си. Но в момента за мен беше важно само едно – колкото е възможно по-бързо да се прибера у дома.