ПОСЛЕДНИЯТ БАЛ (400 години преди Уилям I)

---

Сложно време. Промените във властта в цялата история на човешката цивилизация винаги са били свързани със сътресения. Дори когато става дума за преминаването ѝ от баща на син. И особено, ако синът не е готов за отговорностите, които носи със себе си тази власт.

Кайл Одот въздъхна. Беше настъпил отново онзи момент от историята на Империята, в който всички бяха превъзбудени и никой не можеше да бъде сигурен как ще изглежда бъдещето. Старият император беше починал в съня си преди месец и след няколко дни на престола предстоеше да се възкачи неговият син - принц Джерард.

Не беше рядкост в такива времена да се случват промени - някои близки на предишния владетел фамилии загубваха част от своето влияние, за сметка на други, които бяха достатъчно предвидливи да изградят добри взаимоотношения с престолонаследника. Имаше и други случаи, когато политиката в Двора продължаваше естествения си ход без видими промени - вероятно поради факта, че новият император винаги бе син на предходния и често бе израснал и възпитан в порядките, счетени за необходими от неговия баща.

В настоящата ситуация хората имаха основания да са по-скоро притеснени. Във въздуха витаеше изнервеност, която не се предполагаше за събитие от такава величина. Празничната атмосфера, типична за коронацията от поколения, бе в сериозна степен помрачена от несигурността, която всички изпитваха, заради историите, които се разказваха за вече не чак толкова младия принц. Проблемът беше, че Джерард, който съвсем наскоро бе навършил тридесет и пет години, беше в характера и поведението си всичко друго, но не и човек, в ръцете на когото империята би била сигурна и стабилна в развитието си.

За никого не беше тайна неговият доста непостоянен нрав както и грубостта му, на която мнозина ставаха свидетели, когато той решеше да излезе с компанията си на гуляй в механи с подозрителна репутация в покрайнините на града. Освен това се носеха и слухове за изчезнали момичета от по-малките градове в графствата, които той посещаваше със своите приятели, наследници на най-противоречивите фамилии в Двора.

За всичко това си имаше причина. При раждането на престолонаследника, майка му бе починала и старият владетел, изградил в себе си неприязън към детето, което бе отнело от него любимата жена, бе готов на всичко, само и само да не го вижда наоколо. Принцът бе израснал далече от столицата, сред хора, чиито морални принципи бяха най-малкото съмнителни и бе изградил в себе си отношение към света и околните, което по никакъв начин не се съчетаваше със задълженията и отговорностите на един бъдещ монарх.

И въпреки всичко, хората се надяваха. Ако не за по-добро бъдеще, то поне за това, да не се случат сериозни промени, които да разрушат сравнително спокойния и уреден живот, който водеха през последните десетилетия.

— Преча ли?

Кайл Одот се обърна. Срещу него стоеше млада и привлекателна жена, която го гледаше с подчертан интерес.

— Ни най-малко, Ваша Светлост.

— Изглеждахте, сякаш сте някъде много далече в мислите си, Кайл.

— О, не. Всъщност бях съвсем наблизо, по-точно – в Двореца.

Графиня Калия се разсмя.

— Вие сте много интересен човек, Кайл. Много. Не разбирам защо мъжът ми не Ви харесва.

— Вероятно, защото Ваша Светлост ме харесва.

Графинята се разсмя отново и точно щеше да продължи, когато зад нея се появи мъжът ѝ – граф Гота.

— Очевидно изпускам нещо интересно.

Кайл Одот се поклони леко за поздрав.

— Съвсем не, графе, с Вашата съпруга точно коментирахме различията в човешките вкусове.

— Хм. Интересно. – каза графът, без никаква следа от интерес, след което се замисли за кратко и продължи – Кажете ми в този ред на мисли, господин Одот, има ли според Вас някакви различия във вкусовете на стария и новия император. Чуват се всякакви слухове и не знам вече какво да мисля. Признавам, че отдавна не съм идвал в столицата и съм в известна степен притеснен, дали няма да има някаква по-сериозна промяна в политиката спрямо по-малките графства.

— Зависи. По стечение на обстоятелствата не съм от хората, които са особено близки на престолонаследника, но доколкото съм запознат, него го интересуват по-скоро хората, които са в обкръжението му. Тези, които са по-далече от Илиополис, може и да не забележат особена промяна.

— Разбирам. – последва подозрителен поглед. – Надявам се, всъщност, това да не е някакъв намек от Ваша страна.

— Намек? Ни най-малко. В интерес на истината, аз самият смятам да проверя тази теория на практика и да напусна Илиополис за няколко години.

— О, това е чудесно! – обади се графиня Калия и се усмихна мило. Всъщност, една идея по-мило, от колкото се нуждаеше Кайл Одот, за да се чувства комфортно. – Добре дошъл сте в нашето графство, ако желаете!

— В никакъв случай! – изстреля графът бързо, след което се усмихна извинително. – Не че не бихме се радвали да Ви приемем като наш скъп гост, но имението ни е прекалено малко и едва ли бихте се чувствали толкова добре, след удобствата на които сте свикнали в столицата.

— Вероятно сте прав. – отговори с лека усмивка Съветникът, благодарейки вътрешно на графа.

— Е, ние ще тръгваме, днес се събира Съветът на графовете и не бих искал да направя лошо впечатление с късна поява. – съобщи граф Гота и след лек поклон поведе жена си към Двореца. Кайл Одот ги изпрати с поглед, но в мислите си беше съвсем другаде – на място, което се надяваше да види отново колкото се може по-скоро – замъкът Вор Одот, разположен на високи скали в най-южната точка на континента.

— Крайно време е да се прибера у дома, вече на нищо не приличам. – промърмори той и тръгна разсеяно по пътеката, заобиколена от двете страни с рози в най-различни цветове.

---

— Престани с тази цигулка!

Аркадия сепнато се обърна. Майка ѝ стоеше до вратата и я гледаше с гневен поглед.

— Преча ли?

— Да! На себе си! - забелязала напиращите сълзи в очите на младото момиче, майка ѝ пристъпи в стаята и продължи с по-мек тон.

— Не ме разбирай погрешно, миличка! Свириш прекрасно! Но вече никой не се интересува от музика. Погледни реалността в очите - единствено в Двореца все още разбират това изкуство и ви канят да свирите, при това само по време на големи празници.

Аркадия припряно прекъсна възрастната жена.

— Да, мамо, но ето сега идва точно такъв празник - предстои коронацията на новия император и ние ще свирим на бала! Не може да се представим лошо! А ако свиря добре, следващия път капелмайсторът може да ми даде соло!

— Ако всичко, което се говори за престолонаследника е вярно, следващ път може и да няма. И тогава какво ще правиш? - жената приседна на един стол и погледна дъщеря си с любов. - Единствено искам да си добре, момичето ми, а цигулката няма да ти донесе щастие. Погледни как те гледат момчетата от квартала - все едно си някаква странна непозната от далечните провинции. Свириш прекрасно и понякога звуците на цигулката ти ми напомнят баща ти, но музиката умира, вече никой не се интересува от нея!

Може би не трябваше да казва последното. В очите на младата цигуларка за момент сякаш се бореха сълзите и гневът, после, в един момент лицето ѝ сякаш се вкамени и тя се обърна с гръб към майка си и засвири отново на своя инструмент, игнорираща реалността, която не желаеше да приеме.

— Наистина не ме интересува твоето мнение.

— След няколко дни ще си в позиция, да трябва да те интересува мнението на хората.

— Не, Кайл. След няколко дни ще съм в позиция, хората да трябва да се интересуват от моето мнение.

Беше тежък и безсмислен разговор. Още преди да започне, Съветникът беше наясно, че няма да доведе до нищо. Джерард беше израснал без какъвто и да било родителски или настойнически контрол, далече от проблемите на империята и в короната той виждаше само начин да налага мнението си по въпросите, които го интересуват, по-бързо и по-категорично. За съжаление, въпросите, които го интересуваха, също нямаха много общо с управлението на империята.

— Джерард, да си император не е низ от удоволствия, а голямо задължение. Всяка твоя грешка може да се отрази пагубно на империята.

— Не ми казвай, че баща ми не е допускал грешки. Той не беше известен точно с острия си ум.

— Възможно е, но той се вслушваше за важните неща в Съвета на графовете.

— Които са сбирщина глупаци, смятащи, че нещо зависи от тях. И в този ред на мисли, тяхна или негова беше идиотската идея, да ме остави в графство Уда?

— Да, баща ти допускаше понякога грешки, когато взимаше решения по чисто емоционални подбуди и тази беше най-голямата от тях.

— Решил е “емоционално” да се отърве от мен?

— Не е искал да се отървава от теб. Имаше сериозен проблем с това да преодолее смъртта на майка ти, което, освен всичко друго, го докара и някои сериозни семейни и управленски грешки.

— Е, в моето управление няма да има дадености, които да доведат до такива “емоционални” грешки. – последното бе казано със силна саркастична нотка, на която Съветника предпочете да не обръща внимание.

— За какви дадености става дума? –попита.

— Казваш, че е имал проблем да преодолее смъртта на жена си. Аз няма да имам такъв проблем, тъй като няма да се женя.

Одот не очакваше такъв развой на разговора.

— Никой не иска от теб да се жениш сега. Но, вярвам, рано или късно ще срещнеш жената, която да те накара да размислиш.

— Ако я срещна, ще я убия. – каза го съвсем спокойно, сякаш коментираше времето навън и точно това спокойствие стресна Съветника.

— Как така ще я убиеш? Джерард, човек не убива хората заради лошо настроение!

— Напротив. Аз не съм “човек”, аз съм императорът.

— Ще бъдеш. – поправи го кротко Одот.

— Ще бъда, не се съмнявай. Но не това имам предвид. Замислял ли си се, че моят род е специален! На нас ни е присъдено свише да управляваме стадото.

На Съветника никак не му хареса начинът на разсъждение на бъдещия император, но продължението го свари съвсем неподготвен.

— Понеже Вор са единствените, които могат да управляват империята, Съдбата или там каквото е, няма да допусне да умра, докато нямам наследник. Но ако аз никога не допусна да се роди такъв, това означава, че ще живея вечно! Схващаш ли посоката на мисълта ми?

Кайл Одот гледаше с невярващ поглед към бъдещия император.

— Ти си луд! Това, че Вор са основали империята не означава, че теоретично не може и друг да я ръководи. Но не това е основният въпрос. Абсурдно е да смяташ, че ако нямаш наследник, ще живееш вечно. Това, което ще се случи е, че след твоята смърт ще настане война между родовете, тъй като всеки ще иска той да управлява и накрая империята ще се разпадне!

Джерард гледаше със студен и безизразен поглед.

— Ако си прав, нека се разпадне. А ако аз съм прав, ще живея вечно. Но ако още веднъж ме наречеш “луд”, няма да си жив достатъчно дълго, за да разбереш кой е бил прав. Разбра ли ме?

За известно време настана тишина. Бъдещият владетел и възрастният съветник стояха изправени и се гледаха очи в очи, без нито единият да отклони поглед.

В този момент вратата се отвори и личният адютант на Джерард влезе.

— Ваше Височество... – и спря, забелязал, че нещо не е наред. Престолонаследникът му хвърли яден поглед, а Съветникът се обърна и без да каже и дума, излезе от стаята.

— Какво е това безумие? Не чувате ли, че е фалшиво? Как въобще си представяте, че някой може да танцува на такива звуци?

Мат Реджис бе почервенял и крещеше така, че гласът му огласяше през отворените прозорци цялата улица. Но музикантите, въпреки че се чувстваха неприятно от цялата ситуация, не изпитваха никакъв страх от разбеснелия се капелмайстор. Защото знаеха, че избухването му се дължеше основно на притеснението от приближаващата коронация и придружаващият я имперски бал, а не на зъл характер или лошо отношение към тях самите. Всъщност, всички бяха притеснени, защото нямаше как някой да предвиди кончината на стария император и всичко, произтичащо от нея, а вече повече от двадесет години не се случваха дворцови събития, които да налагат участието на придворната капела и музикантите се събираха само веднъж седмично за по час, колкото да запазят в някаква степен традицията и собствената си форма. Много рядко някой граф ги канеше за сватбата на своята дъщеря или за някой по-голям юбилей и повечето от тях вече си имаха допълнителна работа, с която да изхранват своите семейства.

— Хайде още веднъж, малко по-внимателно към нотния текст и ме следете за темпото. - каза опитващият да се овладее капелмайстор и вдигна отново ръце.

Мат Реджис бе една от причините капелата все още да съществува. В качеството си на трети син на един от най-старите аристократични родове, той нямаше никакъв шанс да наследи баща си начело на фамилията, но пък се ползваше с различни привилегии, типични за знатните семейства и се възползваше отчаяно от тях, за да запази последните остатъци на музикална и танцова култура в Илиополис, а и в цялата Ворска империя.

Музикантите вдигнаха своите инструменти и се постараха максимално да задоволят изискванията на своя лидер, осъзнавайки, че коронацията и последващият я бал са само след два дни и времето им за подготовка е крайно ограничено.

Аркадия влагаше всичко от себе си. Знаеше, че като най-млад член на състава е наблюдавана от своите колеги, а и на няколко пъти хващаше върху себе си погледа на Реджис и не беше сигурна дали вижда в лекото повдигане на веждите му критика или похвала за положеното старание.

Преди време мястото ѝ бе заемано от баща ѝ, който, обаче, се бе разболял от непозната силна треска и лекарите не бяха успели да го спасят. За изненада на всички, включително на майка ѝ, тя бе предложила на капелмайстора да заеме мястото на баща си, от когото бе получила доста добро обучение. И понеже през последните години така или иначе вече никой не се учеше да свири на старите музикални инструменти, кандидатурата ѝ бе радостно приета от целия състав. Никой не знаеше колко усилия ѝ бе струвало дори само да се престраши да говори с Мат Реджис. Защото той бе уважаваният от баща ѝ капелмайстор, но освен това бе и аристократ, а бе знайно, че знатните фамилии не обичаха да бъдат заговаряни от хора с по-нисък обществен ранг. Имаше и още нещо. От дете Аркадия чакаше с нетърпение всяка репетиция на баща си с капелата, заставаше скрита в някой ъгъл и наблюдаваше с възхищение нейния, тогава още млад ръководител. Години по-късно трябваше да признае пред себе си, че това, което изпитва към него, не е само възхищение. Поради което се бе заела с двойно по-големи усилия да овладее тънкостите на трудната и нерадостна професия на цигуларя.

Скандалът излизаше извън контрол. За първи път някой си позволяваше да се противопостави открито на граф Уда. И фактът, че това беше собственият му син, правеше ситуацията още по-болезнена.

— Забранявам ти да участваш в този бал! Ти си Уда и не можеш да танцуваш с някаква... - Валдо очакваше с интерес, дали от устата на баща му ще започне да излиза пяна. Беше чувал някъде израз, който го навяваше на мисълта, че и това може да се случи. Защото никога не го бе виждал толкова бесен. Лицето му бе почервеняло, от ярост си губеше думите и целият трепереше.

— Тя е красива и танцува прекрасно. И няма да ти посрами името.

— Тя е никаквица!

— Не е. Прекрасно и добро момиче е и аз ще се оженя за нея, когато мине целият шум от коронацията на твоя любимец.

Това беше моментът на истината. Ако сега старият интригант не получеше инфаркт, най-вероятно щеше да го изгони след празненствата. Което и беше тайната надежда на Валдо. Защото нямаше как толкова честолюбив човек като Уда да допусне, собственият му син да се ожени за момиче без потекло. Всъщност, дори само това, че се срещаха за да танцуват заедно докарваше стария граф до лудост.

— Ти... ти... жалък долен неблагодарник, трябваше да те удавя в коритото още когато се роди!

— Да. И тогава щеше да можеш да обявиш Джерард за свой син и да сте щастливи двамата! А, не! Чакай! Не става, защото така той нямаше да може да наследи трона и да ти помогне да се отървеш от онези графове, които ти пречат да спиш добре нощем, защото се грижат по-добре за графствата и за семействата си.

Може би сега вече наистина щеше да получи удар и да спаси света от себе си. Не би. Уда замълча за момент, след което, за огромно удивление на сина си, успя да се овладее, вдигна ръка, посочи вратата и изсъска:

— Вън!

Валдо беше изпаднал в сериозни размишления, докато вървеше из улиците на Илиополис. Познаваше баща си достатъчно добре, за да знае, че старият граф никога няма да му разреши да се ожени за Талея. При това нямаше значение нито как изглежда момичето, нито колко е умна и интелигентна, да не говорим за таланта ѝ в танците. Проблемът беше, че тя не е от знатен произход - нито от големите родове, основали империята, нито от някоя от по-малките фамилии, които през първите векове бяха успели да впечатлят императора и да се издигнат достатъчно, за да получат свои собствени владения и титла. От столетия насам политическата система на Вор бе непоклатима, възможни бяха определени размествания на зоните на влияние, според това кой колко близък е с имперския род през годините, но Съветът на графовете включваше неизменно представители на едни и същи фамилии. Нямаше нови преразпределения на земи, нямаше нови посвещения и даване на титли. И докато някои отделни благородници гледаха по-благосклонно на възможни връзки с обикновеното гражданство, повечето аристократи възприемаха подобни контакти едва ли не като лична обида.

Когато пристигна в Центъра за развитие, където се намираше залата за репетиции, Валдо въобще не беше в настроение за танци. Спря се отвън и се загледа в извисяващия се от другата страна на площада Дворец. Израснал в графство Уда, намиращо се в западния край на континента, Валдо непрекъснато се впечатляваше от изяществото на сградите в столицата. Дворецът, обаче, беше неговият фаворит. Беше изграден, подобно на повечето здания тук, от материал, който не се срещаше никъде другаде в цялата империя и който му придаваше съвсем бляскав вид. Особено красиво беше по залез слънце, когато слънчевите лъчи се пречупваха по най-невероятен начин в различните крила и кули на дома на императора и го караха да изглежда съвсем нереален, сякаш дошъл от друг свят.

— За какво мислиш?

Стреснат, младият наследник на Уда се обърна и видя на крачка от себе си Талея, която тихо го бе доближила и го гледаше с щастлива усмивка. Той ѝ се усмихна в отговор.

— За нищо особено. Не мога да разбера как е възможно хората да минават непрекъснато от тук и да не спират да се възхищават на тази неземна красота.

— Може би защото са свикнали. Като бях малка, често бягах от вкъщи и идвах тук да го гледам - особено по изгрев слънце. Но с времето се свиква. Предполагам, че навсякъде из империята домовете на благородниците са по-красиви от останалите къщи.

— Не са. В смисъл, по-красиви са от останалите къщи, но дори не се доближават до величието на Двореца. А и на доста други от сградите тук. Предполагам, че само неговото присъствие е причината хората да не забелязват красотата на благородническите домове, както и на имперските здания - Валдо посочи Центъра за развитие - като това тук.

Талея се обърна, погледна към постройката и вдигна рамене в безгрижно равнодушие. Беше свикнала с всичко това и отдавна не се впечатляваше от архитектурата на Илиополис.

— Хайде да тръгваме. - каза - Искам да танцувам с теб.

Хвана го за ръката и го поведе към вратата, зад която през последните седмици бе най-щастлива. А и кой не би бил щастлив да прави това, което харесва най-много, и то с човека, когото обича.

— Мат Реджис е добър капелмайстор. Много добър.

Всъщност Валдо въобще не се интересуваше колко добър е Реджис, за него беше достатъчно, че капелмайсторът даваше удобни темпа, за да се чувства комфортно, докато танцува, без да трябва да се напряга особено. Това, което бе повод за репликата му беше доста далече от професионалните качества на диригента на капелата. На няколко пъти Талея се бе загледала в него по начин, който определено не се нравеше на младия Уда. И сега той напрегнато чакаше какво ще му отговори тя, надявайки се от нейния отговор да разбере какво точно се случваше в главата ѝ.

— Добър е, предполагам. Чувала съм да разказват, че предишният е давал такива темпа, че е било почти невъзможно да се танцува.

Този отговор не даде много яснота на младежа и той импулсивно реши да рискува.

— Виждам, че ти го следиш внимателно по време на валсовете.

— Аз ли? Не, няма какво да го следя, достатъчно е да слушам музиката. А и смятам, че той трябва да следи нас, не ние - него.

— Искаш един граф от първите родове да те следи? - засмя се малко нервно Валдо.

— Не. Искам капелмайсторът да ме следи. - Внезапно Талея се обърна и го погледна в упор. - Какъв ти е проблемът?

Младежът заекна, не знаейки как да реагира. Една от причините да се влюби в Талея бе нейната непосредственост и директност, но понякога точно тези и качества го изкарваха от равновесие.

— Нне, ннямам проблем!

— Хайде, Валдо, познаваме се достатъчно добре вече. Има проблем. Кажи ми го.

В състезанието Гледане очи в очи, той винаги губеше. Сега също. Опита да отговори твърдо на втренчения в него поглед, но в крайна сметка се отказа и отклони очи встрани.

— Валдо?

— Нищо няма. Просто ти почти непрекъснато го гледаш и се усмихваш по онзи начин... както се усмихваше, когато се запознахме...

Смехът и беше изненадващ и завладяващ. За момент той не знаеше дали не трябва да се обиди, но тя го прегърна силно, продължавайки да се смее, което го накара да се почувства лек и някак щастлив. Не, че имаше причина за това. Но разбирането на любовта не беше от нещата, в които неговия род беше силен. Затова реши да не мисли повече и просто я прегърна в отговор, наслаждавайки се на момента.

Малко по-късно, когато се успокои, тя го заговори.

— Недей да ме ревнуваш, Валдо. Нямаш повод. И никога няма да ти дам!

— Ревнувам, защото те обичам!

— Не, любов моя, ревността не е признак на обич, а на усещане за собственост. Ако изпитваш нещо към мен, не трябва да ме ревнуваш, а да ми вярваш. А аз пак ще бъда твоя. Защото те обичам!

— Но аз видях как му се усмихваше!

— Смяташ ли, че той ме е гледал в този момент? А ако беше наблюдавал него, а не мен, ти също щеше да се усмихваш.

— За какво да му се усмихвам?

— Не на него. На ситуацията. С него толкова си приличате...

— С него? - възклицанието бе съвсем искрено. - Толкова ли съм стар?

Талея пак се разсмя.

— Не, не си стар. Впрочем и той не е стар, ако се загледаш. Но забавното в случая е, че ти си граф и обичаш мен... Впрочем, обичаш ли ме?

Валдо я целуна страстно. Малко по-късно тя се обади.

— Обаче не ми отговори дали ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам!

Последва "онази" усмивка и краката му омекнаха. Тя се направи, че не забелязва погледа му и продължи.

— Мисля, че той е в доста сходна ситуация.

— И той те обича?

Отново смях.

— Не мен. Но ако му беше видял изражението, когато поглеждаше към едната от цигуларките в капелата...

Валдо се замисли.

— Мислиш ли?

— Ти сериозно ли? Личи му отдалече!

— А тя? - Очевидно му беше станало интересно.

— Тя прекалено усърдно си гледаше в нотите.

— Не го е забелязала?

— Напротив. Според мен там или има някаква история, или скоро ще я има.

— А може и да си въобразяваш.

— Не мисля. Освен ако не си въобразявам, че ме обичаш...

За малко отново да и се нахвърли. После се сети нещо и помръкна.

— Е, ако си права, на тях сигурно ще им е по-лесно.

— Защо?

— Доколкото знам, старият Реджис не е обсебен от властта маниак. - Валдо не продължи изречението. Талея му хвърли бърз поглед, после просто се притисна в него и времето отново спря.

— Как мина репетицията?

Аркадия погледна с открито подозрение към майка си, но тя се направи, че не забелязва и продължи да приготвя масата за вечеря.

— Можеше и по-добре. Но се справяме. До коронацията ще сме перфектни.

Последното си беше силно преувеличено, поне що касаеше убедеността на момичето в успеха на представянето, но изглежда не беше това мисълта, която тревожеше майка ѝ, която приседна на отсрещния стол и започна със спокойствие, което - това Аркадия знаеше от личен опит - нямаше нищо общо с притесненията, които тези които я познаваха, можеха да прочетат в очите ѝ.

— Миличка, сигурна ли си, че искаш да присъстваш на този бал?

— Що за въпрос? Разбира се, че искам да присъствам! Това е първата ми публична изява с капелата, а и колко пъти се случва в живота на човек, да присъства на придворен бал, при това в присъствието на императора?!

— Точно това ме притеснява! Вярвам, че си чувала какво се говори за престолонаследника?

— Мамо, това са злостни слухове! Наистина ли вярваш на всичко, което ти разказват на пазара?

— Ти не ходиш на пазара, но си чувала, нали? Не си играй със съдбата, Аркадия, помисли добре! Ами ако той те забележи?

— Не може да си сериозна, мамо! Хората правят всичко възможно принцът... бъдещият император да ги забележи, а ти се притесняваш точно от това? Освен това, никой не се заглежда по хората в оркестъра, всички ще са вторачени в танцьорите. Говори се, че са подбрали най-красивите момичета и момчета от всички краища на империята, които да танцуват на представянето на новия владетел.

— Предполагам. А и да не са толкова красиви, в тези рокли, с които ще бъдат облечени, наистина ще изглеждат като от приказките.

Аркадия се загледа с интерес в майка си.

— Ти откъде знаеш?

— Ами нали някой трябва да ги ушие?

— Вие шиете костюмите за бала?! - възкликна възбудено момичето. - Разкажи ми!

— Ние шием само роклите за дебютантките. Костюмите на момчетата, дрехите за музикантите и персонала, както и одеждите за аристократите са дадени на други.

— Толкова ли са много?

— Много са. И едва ще се справим в срок.

— А как изглеждат?

— Красиви са. Но ти отклоняваш темата. Наистина се страхувам за теб.

— Не се притеснявай, мамо! Всичко ще е наред! - замълча за момент, после продължи по-тихо. - А и кой ли би ме забелязал мен.

Майка и я погледна изненадано, не знаейки за момент как да реагира.

— Това последното какво означава? Кой не те забелязва?

— Никой.

— И аз също съм била млада, Аркадия. Кажи ми, кой е този глупчо, който не те забелязва?

Момичето се засмя леко пресилено.

— Всичко е наред, мамо. Всичко е наред.

След което стана и излезе от стаята, забравила за вечерята. Майка и гледаше след нея с поглед, в който притеснението беше още по-видимо от преди. Явно беше, че детето ѝ отдавна вече е пораснало и скоро ще тръгне по своя собствен път. Само да не беше този имперски бал...

— Лорд Одот?

Кайл се обърна и застана лице в лице с граф Терезий.

— На какво дължа това повишение, Луис?

Графът се усмихна малко пресилено.

— Чувал съм, че когато искаш услуга от някого, не е зле и да го почешеш по егото.

Съветникът се разсмя.

— Няма нужда, приятелю. Егото ми е достатъчно високо и без чужда помощ. А и на теб бих ти помогнал така или иначе. Особено, ако бъдеш по-конкретен.

— Ами, всъщност, искам съвет от теб. Нали си съветник.

— Това вероятно ще да е много особен съвет, за да започваш по такъв начин.

— Така е. Мога ли да разчитам на твоята дискретност?

— Луис, никой на този свят не е по-дискретен от мен. - Кайл се усмихна. - Ако повечето от графовете знаеха тайните, който живеят в моята глава, империята щеше да е в перманентна война.

— А, не съм сигурен, че искам дори само да ги подозирам твоите тайни. Моята ми стига, за да ми носи безсънни нощи.

Съветникът се огледа внимателно и попита:

— Искаш ли да ти покажа какви прекрасни рози има в имперската градина? Ще се впечатлиш, повярвай ми!

Луис Терезий се втренчи неразбиращо в Кайл Одот, но получи обратно само многозначителен поглед. Това му беше достатъчно.

— Всъщност, винаги съм искал да разгледам градините на Императора. Но те предупреждавам, че смятам да споделя с жена ми всяка тайна за отглеждането на рози, до която се добера! Знаеш, че тя е доста запалена градинарка.

Двамата излязоха през една от страничните, водещи към парка врати и тръгнаха по пътеките, заобиколени от храсти с различни екзотични цветя, оформени в най-разнообразни форми.

— Какъв е проблемът? - попита малко по-късно Съветникът, когато се бяха отдалечили достатъчно от Двореца. Усмивката му се беше стопила.

— Може би ще трябва да започна с малко лична история. Срамна, тайна лична история.

Кайл Одот само кимна, без да покаже с нищо дали е заинтригуван от встъпителните думи на Терезий.

— Преди двадесетина години, още не се бях запознал жена си, имах едно сериозно увлечение. - след кратък поглед към Съветника, графът продължи. - Беше момиче от простолюдието. Изключително красива и много интелигентна. Невъзможно бе да не се влюбиш в нея.

— Добре. До тук не виждам нищо срамно.

— Да, но баща ми не беше на твоето мнение. Забрани ми да се срещам с нея. Забрани ми дори да споменавам името ѝ.

— Виждам, че и до сега се придържаш към забраната на баща ти.

— Е, не очаквам да ме разбереш.

— Напротив, Луис, разбирам те. Което не означава, че на твое място бих послушал баща ти, но те разбирам.

Терезий хвърли нов поглед към Съветника и продължи.

— Историята не свършва тук. Няколко години по-късно я срещнах случайно. Беше се омъжила за млад войник и имаше дете.

— Ти да не си си представял, че ще те чака?

— Не. Съвсем не. Проблемът е, че детето ѝ - момиченце - приличаше прекалено много на мен.

Тук Терезий замълча. Одот също мълчеше. Известно време само се разхождаха и разглеждаха с пресилен интерес цветята. Двадесетина минути по-късно графът продължи своят разказ.

— Аз, разбира се, я попитах чие е детето, на което тя отговори, че няма никакви претенции към мен и няма смисъл да се притеснявам от каквото и да било. Мъжът ѝ припознал момиченцето за свое дете, въпреки че се запознали, когато тя била вече в напреднала бременност и се грижел много добре за него. Постарах се, без да се усеща намесата ми, да помогна за едно-друго.

— Изчистване на съвест?

— Не. Просто детето беше наистина красиво и интелигентно като майка си и не исках да го оставя на произвола на съдбата. По-късно мъжът ѝ влезе в гвардията на престолонаследника и тя остана сама.

— Не ми казвай, Луис...— Не, не! Аз вече бях женен и обичах.. и продължавам да обичам жена си. Но, знаеш, самотна майка от бедно потекло трудно може да отгледа сама дете. Затова ѝ помагах, доколкото мога, съвсем дискретно.

— Разбирам те.

— Най-лошото предстои, Кайл. Преди няколко месеца момичето изчезна. По-късно стана ясно, че е била отвлечена от гвардейците за забавление на лагеруващия в съседно имение Джерард. - докато разказваше, граф Терезий бе пребледнял, явно все още под въздействието на спомените. - След като се гаврил с нея цяла нощ, наредил да я убият. Честа практика, както се оказа, за нашия любим престолонаследник.

Гласът на Луис Терезий преливаше от сарказъм и омраза. Кайл се вгледа в лицето му, но графът, обсебен от своята история не забеляза нищо и продължи.

— Оказа се, че един от гвардейците разпознал дъщерята на своя съратник и бързо го повикал. Двамата, заедно с техен приятел извели момичето, уж за да го довършат и тайно го отвели вкъщи.

— Луис, достатъчно! Не знам защо ми споделяш това, но никога на никого не трябва да разказваш повече тази история! Момичето е извадило късмет. Ако разберат, че е оцеляла, ще се върнат да я убият. Просто забрави всичко, доколкото е възможно и продължи напред. Разбираш ли ме какво ти говоря?

— Не, Кайл, ти не разбираш. Тя е бременна.

Съветникът се закова на едно място, като вкаменен. Сега вече и той бе съвсем блед. Бръчките по старческото му лице се бяха удвоили.

— Сигурен ли си? - успя само да каже.

— Абсолютно. То това не остава скрито, ако не знаеш.

— Сигурен ли си за бащата?

— За съжаление - да. С жена ми я взехме у дома за да е далече от любопитни погледи и я разпитахме в един от моментите, когато беше на себе си.

Кайл Одот мълчеше, здраво стиснал зъби.

— Кайл?

— Ще се оправи ли?

— Надявам се. Разказах всичко на жена ми. Тя ги прибра двете с майка ѝ в имението и полага максимални усилия да им помогне да преодолеят шока.

— Бащата?

— Аз съм бащата, Кайл... - гласът на Терезий бе унил.

— За мъжа, който я е отгледал питам.

— Той се върна обратно на служба.

— Знае ли, че е бременна?

— Не. Не се е прибирал оттогава.

Кайл Одот отново се умълча.

— За какво мислиш? - попита Луис Терезий, когато тишината се проточи прекалено дълго.

— Мисля си колко си зле.

— Знам.

— Да. Вижда се. Много си болен. Това е ужасно.

Графът гледаше Съветника с объркан поглед.

— Не можем да допуснем да рискуваме здравето на Негово Величество, Луис.

— Не съм болен! И той още не е Величество!

— Но утре по това време ще бъде. А ти си много болен и трябва спешно да се прибереш у дома да се лекуваш.

— Кайл...

— Повярвай ми, Луис. Много си болен. И когато оздравееш, ще си имаш други проблеми в графството, поради които няма да можеш да идваш в столицата.

Чак сега Терезий разбра смисъла на казаното.

— Но ако той реши да дойде?

— Няма да реши. От утре е император и животът му придобива друга стойност за него. Няма да рискува да напусне защитата на Илиополис без сериозна причина. Познавам ги всичките, повярвай ми.

Отново мълчание. Малко по-късно Терезий се обади.

— Благодаря ти, че ми пазиш живота, Кайл.

— Винаги. Но в случая става дума за друг живот. Още незапочнат. Пази го!

— Ще го пазя! Кога тръгвам?

— Преди малко.

Вяла усмивка се появи на лицето на графа.

— Сбогом, приятелю!

— Сбогом, Луис.

Вечерята вървеше трудно. Уда използваше всяка възможност да провокира сина си, който първоначално се стараеше да не отговаря на заяжданията, но това продължи не особено дълго време.

— Е, блудният син се завърна. - Повтори вече за трети път графа. - Очакваше се. Джерард отдавна разбра тази древна истина - всеки бунт трае дотогава, докато огладнееш. Явно, макар и по трудния начин, ти също ще я научиш.

— Не съм се бунтувал, татко. Просто изразих мнение. Не може да не се радваш, че "кръвният" ти син - Валдо леко подчерта това - се е научил да си изгражда собствено мнение и не се страхува да го изразява.

— Какво се опитваш да ми кажеш? - Уда отново се зачерви, несвикнал да бъде репликиран от друг, освен Джерард.

— Казвам, че трябва да се гордееш, че си възпитал достоен син. - отговори младежът, видимо забавляващ се от играта на котка и мишка, която бе принуден да играе с баща си.

Уда, прекъснал храненето си, седеше, вперил очи в сина си и очакваше продължението. Такова, обаче, не последва. Валдо се хранеше с видима охота, правейки се, че не забелязва втренчения в него поглед. След известно време, осъзнал, че продължение няма да има, графът продължи, докато си вземаше ябълка от купата с плодове:

— В такъв случай, надявам се, си постъпил като истински Уда с онази... както там и беше името.

— Талея? Не, татко, за съжаление не ми се отдаде случай да и предложа брак, но може би в някой от следващите дни...

Старият граф се задави с ябълката и започна неконтролируемо да кашля и да маха с ръце във всички посоки.

— Прислуга! - извика Валдо, без самият той да се помръдне от стола, обаче. - Графът се задави, помогнете му! Бързо!

Прислужниците дотичаха и се опитаха всячески да помогнат на възрастния човек, стараейки се в същото време да избягват ударите и ритниците, с които той се опитваше да ги прогони. Най-накрая, когато можеше отново да диша нормално, Уда се обърна с изкривено от гняв лице към сина си, отпращайки с ръка прислугата.

— Ако посмееш да оскверниш името ми по подобен начин, се надявам, че ще има достатъчно място за двама ви в дома и, защото тук повече няма да можеш да се върнеш!

— Разбирам. А дали ще можем да се преместим с нея в графството, предвид факта, че ти така или иначе ще си останеш тук, за да помагаш с ценните си съвети на онзи, за когото толкова много мечтаеш да ти е син вместо мен?

Валдо бързо се наведе, за да не бъде оцелен от летящата към него купа. Нея успя да избегне, но не и плодовете.

— Татко, моля те! Има хора, които трябва да работят няколко дни, за да могат да си позволят да купят някои от тези плодове.

— Скоро и ти няма да можеш да си ги позволиш, ако не се вслушаш какво ти казвам, негоднико!

Усетил, че е прекалил, но нежелаещ да отстъпи, Валдо опита с помиренчески тон:

— Виж, не искаш ли само да се запознаеш с нея? Един обяд, не повече! Ако и след това си на същото мнение, може и да те послушам.

— Не, защото отсега знам, че няма да си променя мнението! И ти така или иначе ще ме послушаш, ако не искаш да завършиш преждевременно дните си в някой бедняшки квартал!

Последва дълго мълчание. Валдо гледаше към масата със замислен поглед.

— За какво мислиш сега? Някаква поредна дивотия?

— Не. Опитвам се да си избера в кой от бедняшките квартали бих се чувствал по-добре.

Гласът на Уда се изви във фалцет.

— Вън от дома ми! Вън!

Без да чака ново покланяне, Валдо стана от масата, поклони се с усмивка на разбеснелия се човек срещу него и излезе спокойно от всекидневната, подхвърляйки пътьом на една изплашена прислужница:

— Направете му някакъв чай за успокояване преди да си легне, че ще вземе да се гътне и всички ще умрем от скука след това.

— Много ли е зле положението? - в гласа на Талея се усещаше притеснението и.

— Ще му мине.

— А ако не му мине?

Валдо прегърна Талея. Бяха седнали на един хълм край градските стени и наблюдаваха постепенно замиращия живот в града пред тях. Една по една светлините в къщите угасваха и оставаха само уличните лампи, които образуваха отдалече различни геометрични форми. Илиополис беше единственият град в империята, който имаше подобно осветление. За съжаление, обаче, никой вече не помнеше как е било създадено и как точно функционира. Всяка вечер, със залеза на слънцето, градът светваше, а сутрин, заедно с изгрева, светлините изгасваха абсолютно едновременно. Това беше част от магията на столицата.

— Ще му мине. Утре, след коронацията Джерард ще трябва да се заеме с управлението на империята и рано или късно ще му писне от съветите на баща ми и ще спре да му обръща внимание. И това ще бъде моментът на осъзнаване за татко, кой е синът му и кой само се е възползвал от влиянието му, за да си прекарва по-лесно и забавно в провинцията.

— Мисля, че подценяваш отношенията им, Валдо. Всички знаят, че де факто Джерард е израснал в дома ви. Това са отношения, изграждани в продължение на много години, които никой от двамата няма да зачеркне с просто махване на ръка.

— Възможно е и да бъркам, ще видим. Но едно е сигурно - и двамата са много силни характери и нито единият не би допуснал някой да се меси в делата му. Което няма как да не доведе до разрив между тях в един момент.

— А дотогава?

Младежът погледна към седналата до него девойка и започна внимателно:

— Много мислих над възможностите. И виждам само едно решение към момента.

Талея се напрегна. Идваше мигът, от който най-много се страхуваше - да чуе, че трябва да се разделят. Знаеше как би станало, майка ѝ я предупреждаваше неведнъж - първо ще ѝ каже да се виждат по-рядко, после - да се разделят временно и накрая щеше да го види женен за някоя графиня, която можеше и да не обича като нея, но която щеше да подхожда на ранга му.

— Кажи ми. - каза тя тихо, когато тишината се проточи.

— Талея, - гледаше я внимателно, сякаш изучаваше чертите на лицето ѝ. – Вярвам, че не си създаваш излишни илюзии, че баща ми би допуснал да дойдеш да живееш у дома.

В този момент сърцето на момичето се късаше, но тя си наложи да го слуша с неутрално изражение на лицето. Той продължи.

— Аз също няма как да дойда да живея у вас.

— Защо?

— Защото това би било нечуван прецедент, скандал, който нито баща ми, нито някой друг от благородниците би допуснал да се случи. А и не съм сигурен, че бих издържал на вашия начин на живот.

Момичето го гледаше и мълчеше. Знаеше, разбира се, че не трябва да се надява. Но пустото сърце кога ли слуша разума. Валдо или не забелязваше силното разочарование, което тя не успяваше да скрие от лицето си, или се правеше, че не го забелязва.

— И какво следва? – попита тя.

— Остава само една възможност, то е ясно. – отговори безизразно младият граф. – Да дойдеш тайно с мен в графство Уда. Там…

Не можа да продължи. Талея се нахвърли върху него с целувки, от лицето ѝ се стичаха радостни сълзи.

— Чакай… - успя да каже малко по-късно. – Какво ти става?

— Няма да ме оставиш! – отговори тя и продължи да го прегръща и целува.

— Разбира се, че няма! Защо реши, че бих те оставил?

Тя не го остави да говори. По-късно, когато лежейки в тревата, гледаха звездите над тях, Валдо се върна на темата, която го тормозеше.

— Идеята ми е, когато мине целият шум около коронацията и бала, да обявя на баща ми, че не желая да стоя в Илиополис, и че се прибирам в графството. Вярвам, че ще е щастлив да се отърве от мен, поне за момента. Ще заминем двамата, без той да разбере и ще се установим в една от по-малките вили, не далече от града. Той така или иначе никога не идва там.

— А ако дойде?

— Ще се сблъска с реалността. И ще трябва да я приеме. Мисля си, че така или иначе, когато сме вече там, няма да му е толкова трудно. За него е важно как изглежда в очите на другите графове, а там е абсолютен господар и никога не се е интересувал какво мислят хората. Но това е някъде далече в бъдещето. – Валдо погледна към момичето. – Какво мислиш по въпроса? Съгласна ли си?

Талея му се усмихна.

— Не знам. Ти го познаваш най-добре.

— А ще дойдеш ли с мен?

— С теб бих отишла и накрая на света!

По небосклона премина далечна малка светлина.

— Я, падаща звезда! – възкликна Валдо – Пожелай си нещо!

Талея затвори за момент очи, след това се обърна към него и го целуна.

— Добре. Много по-добре! Ако и утре свирите така, ще успеем да впечатлим гостите и кой знае, може да ни поканят да свирим и в някое от графствата!

Мат Реджис изглеждаше наистина доволен. И, всъщност, имаше защо. Нещата определено бяха потръгнали. Древните валсове звучаха леко и човек наистина искаше да стане и да затанцува, докато ги слуша. За момент Аркадия се замисли, кои ли са били авторите, които са създали тези произведения, какво ли са си мислили, докато са ги писали, дали са били като останалите хора или са били някак.. по-издигнати? Представи си ги като някаква друга раса, която може да създава светове от звуци, така както днес се градяха къщи и дворци. Макар че, доколкото помнеше приказките от детството си, Илиополис не е бил създаден от днешната човешка раса, а е бил донесен от небето, като подарък от… това не го помнеше.

— За какво си мислиш?

Аркадия стреснато се обърна. Мат Реджис стоеше до нея, а наоколо нямаше никого. Явно, докато си е мислила глупости, всички други си бяха тръгнали. Погледна отново към капелмайстора, изчерви се, стана ѝ горещо. Понечи да избяга, но краката ѝ бяха като от камък и не можа да помръдне от мястото си.

— Аркадия? Добре ли си?

— Д-да, аз просто… Мислих си за хората, които са написали валсовете.

Каза го и веднага се прокле. Той беше тук до нея, а тя му говореше за отдавна умрели хора… Направо страхотно!

— О, не знаех, че те интересува историята на произведенията. Всъщност, направо си е за учудване, че младо момиче като теб се интересува от музика.

— Защо да не ме интересува. Аз от малка идвах тук с татко, за да слушам как репетирате.

— Знам, забелязвах те как се криеш зад столовете и по ъглите. – усмихна се той. - Което си беше доста излишно, защото баща ти беше получил разрешение да идваш с него.

Бузите ѝ пламтяха, ушите ѝ бучаха. Преди да се усети, тя изстреля бързо това, което беше заседнало в главата ѝ.

— Аз всъщност не идвах тук само за да слушам музика. Идвах да те гледам.

— Какво? – очите на капелмайстора се бяха разширили и той очевидно не разбра или не обърна внимание, че тя бе преминала на „ти“. Самата Аркадия, изцяло загубила контрол над себе си, също не забеляза това и продължи:

— Ами само тук можех да те виждам… - тя импулсивно докосна лицето му с пръсти. Мат Реджис реагира инстинктивно – стисна я здраво в ръцете си и я целуна. Аркадия отвърна на целувката му и се притисна към него.

— Какво правя! – възкликна, обаче, само секунда по-късно мъжът и я отстрани от себе си.

Момичето го гледаше замаяно.

— Какво има?

— Извинявай! Ти си още почти дете, а аз…

— Отдавна не съм дете! – изпротестира тя и отново се притисна към него. Хиляди пъти бе мечтала и разсъждавала какво и как би направила, ако той ѝ позволи да го приближи, но в този момент главата ѝ бе изпразнена от всякакво съдържание и единственото, което я интересуваше, беше да не се отделя от него.

Прибирайки се в къщи, майката на Аркадия я завари в кухнята да приготвя вечерята, докато си подсвиркваше някаква мелодия с уста.

— Какво правиш?

— Приготвям вечерята, сигурно си уморена след цял ден работа. Ушихте ли роклите?

Възрастната жена приседна на един стол и се загледа в дъщеря си. Момичето вече беше на осемнадесет години, но никога досега не беше проявявала какъвто и да било интерес към домакинската работа. Винаги бе била мрачна и затворена в себе си и се интересуваше само от своята цигулка. В момента, обаче, срещу нея стоеше съвсем друг човек, който се усмихваше лъчезарно и излъчваше радост от живота.

— Да, ушихме ги. А с теб какво става.

— Нищо. Ние си научихме валсовете. Утре ще направим малка репетиция в Двореца, но по принцип сме готови.

— Затова ли си толкова щастлива?

— Щастлива ли съм? – Аркадия изглеждаше почти изненадана. Но след кратко замисляне просто се усмихна отново и попита. – Какво ще вечеряш? Не че изборът е голям, но можеш да си избер…

— Миличка, кажи ми какво се е случило?

— Нищо, мамо. Имахме репетиция, после с Мат обсъждахме музиката…

— С кого? – гласът на майка ѝ беше минал почти на фалцет.

— С Мат Реджис, познаваш го – капелмайсторът ни.

— И с него сте обсъждали музиката?

— Да. С кого друг? Кой друг я разбира като него?

Жената се изправи и се приближи до дъщеря си, хващайки я за ръката.

— Аркадия, нали знаеш, че човек с неговото положение никога не би обърнал внимание на момиче от ниско потекло?

— Добре, мамо, но не разбирам това какво общо има с музиката? – усмихна се Аркадия с блестящи очи.

Майка ѝ реши да смени тактиката. Странно беше, но бе свикнала да вижда дъщеря си винаги начумерена и сърдита и това щастие, което струеше от лицето ѝ в момента, я караше неистово да се притеснява.

— И какво си говорихте за музиката? То няма много за говорене на тази тема. Ако имаше някакъв смисъл, нямаше сега да изчезва. Защото музиката умира, както знаеш.

— Ако нямаше смисъл, мамо, нямаше древните да са я създали. Те би трябвало да знаят кое има смисъл и кое – не. Нали? Все пак, те са създали и Илиополис. Така че, не се притеснявам за музиката. Мнозина смятат, че е ненужна. Но ето я – тя е тук от цяла вечност. И дори сега да сме достатъчно глупави и да я оставим да загине, след време, когато разберем нейната значимост, тя отново ще бъде част от живота ни!

Аркадия се усмихна отново и майка ѝ я погледна с абсолютно неразбиране, осъзнавайки, че не знае какво се случва с дъщеря ѝ.

— И нищо не те притеснява?

— Притеснява ме, разбира се!

— Какво?

— Как какво? Още не си ми казала какво искаш да вечеряш!

Оставаха още няколко часа до бала. Коронацията току що бе привършила и настроението на всички бе силно приповдигнато. Аркадия се бе измъкнала от помещенията на обслужващия персонал, където бе настанена капелата и вървеше из коридорите на Двореца, с надеждата да срещне някъде Мат Реджис. Днес той бе облечен във фамилните цветове на своя род и изглеждаше... неописуемо.

Иззад единия ъгъл се чуха тежки крачки и момичето бързо се дръпна назад и се скри зад една масивна статуя на император... на някой от старите владетели на империята, чието лице нищо не ѝ говореше.

Съвсем наблизо до нея преминаха трима войници от онези, които се бяха появили в столицата след смъртта на стария владетел. Говореше се, че са личната гвардия на Джерард, която не е била допускана в Илиополис от неговия баща приживе.

Аркадия се огледа и внимателно продължи напред. Не искаше да трябва да обяснява на някого какво търси по коридорите в Двореца, далеч извън помещенията, които бяха определени за музикантите.

На единия от завоите се спря рязко, забелязвайки някакъв човек да стои преведен до една врата, заслушан в нещо зад нея. Човекът също я забеляза, изправи се и с бързи крачки се отдалечи. Силно заинтригувана, Аркадия се приближи до вратата и се наведе над бравата. През ключалката се виждаше добре вътре в обширната стая, където някакъв възрастен човек, настанен в кресло, говореше на Мат Реджис.

— Защо никога не слушате? Колко пъти съм ви обяснявал, никога да не се събирате цялото семейство извън графството! Разбери ме, Мат, времената са опасни и не може да рискувате бъдещето на цялата фамилия по такъв безотговорен начин!

— Ти можеш ли да излезеш на глава по който и да било въпрос с баща ми? Освен това, кой ще ни посегне тук, Кайл, това е столицата! А и, кой знае как ще отреагира Джерърд, ако реши да възприеме нечие отсъствие като лична обида.

Възрастния човек, в когото Аркадия разпозна Съветника на стария император, въздъхна.

— Добре, но като мине коронацията, искам поне един от вас да се завърне в графство Реджис. Не мога и вас да ви мисля точно в момента.

— Толкова ли е зле положението?

— По-зле от всичко, което можеш да си представиш!

— Ами аз ще тръгна тогава. Баща ми и братята ми така или иначе ще искат да останат още малко в столицата, а аз си имам и причина да искам да се прибера.

— Каква причина?

— Влюбих се, Кайл.

— И каква причина е това, да искаш да се прибереш?

— Ами тя е от простолюдието.

На това място Аркадия искаше да влезе, да удари два шамара на Мат Реджис и да си тръгне. Единственото, което я спря, беше чувството ѝ за достойнство – не искаше той да я вижда с размазан от сълзи грим. Затова просто продължи да слуша, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ.

— Разбирам. Искаш да избягаш и да забравиш. Не е много аристократично поведение, знаеш, нали?

— Глупости! Искам да избягам с нея! Тук никой няма да одобри такава връзка, а в графството никой няма да посмее да ми каже каквото и да било!

— Дори баща ти?

— Докато баща ми се прибере от Илиополис, вече ще сме се оженили.

Сълзите бяха вече като течаща река по лицето на Аркадия, но този път от щастие.

— Мат, а как смяташ, че ще реагира баща ти на това?

— Ще трябва да се примири. И без това съм трети син, няма да му е чак такъв проблем.

— А момичето какво мисли по въпроса?

— Още не съм ѝ казал.

— Ха! И защо мислиш, тогава, че ще се съгласи да дойде с теб?

— Защото ме обича. Вижда се в очите ѝ.

— Самоуверен си.

— С нея около мен съм повече от самоуверен.

Възрастния човек се разсмя.

— Наистина си влюбен… Успех, момчето ми. И не се бави много. Не се знае кога нещата ще излязат от контрол.

Мат Реджис стана и Аркадия бързо се отдалечи обратно по коридора, преди някой от двамата да отвори вратата и да я забележи. По пътя към сервизните помещения почти се блъсна в статуята на неизвестния ѝ император, беше ѝ трудно да внимава. В главата ѝ имаше само една мисъл: Мат Реджис я обичаше!

Джерард седеше замислен на стола, а над него се беше надвесил старият граф Уда и му говореше настойчиво.

— Сега са всичките тук и можеш да се отървеш наведнъж от тях. Никога повече няма да ти се падне подобна възможност.

— Не знам. Реджис, всъщност нищо не са ми направили. Вярно е, че ме дразнят, но не мога да елиминирам цели графски родове, само защото не ми харесват. Или?

— Разбира се, че можеш. Сега ти си императорът! Ако ти не можеш, кой да може? И мен ако питаш, има поне още три-четири фамилии, които трябва да ги изкорениш от лицето на земята още в началото на управлението ти, за да знаят всички, че времето за дворцови интриги е приключило и оттук нататък ще се управлява с твърда ръка!

Младият император продължаваше да размишлява. По някое време се обади.

— А принципно бих започнал със съветника на баща ми.

— Не! Него го остави на мен!

Джерард се изненада.

— Защо? Смяташ, че не бих се справил ли?

— О, не. Просто имам стари сметки за уреждане с него отпреди четиридесет години.

Монархът се разсмя.

— Четиридесет години? Ама и ти си паметлив! Защо си чакал толкова?

— Защото баща ти го имаше едва ли не за някакъв светец. За всичко до него се допитваше. Не допускаше и дума някой да обели срещу ценния му Съветник. – последното бе казано с равна доза сарказъм и омраза. – Обещай ми, че ще бъде мой!

— Знаеш ли, не съм те виждал никога да си толкова разпален на друга тема. Така да бъде. Твой е.

— Чудесно! А сега да се разправим с Реджис!

Джерард хвърли бърз поглед към настойника си и се обърна към капитана.

— Доведете ми семейство Реджис. Кажете им, че императорът ги очаква на лична аудиенция.

Капитанът, който бе станал свидетел на целия разговор, прочисти гърлото си. Младият владетел знаеше какво означава това.

— Говори.

— Опасявам се, Ваше Величество, че най-младият от семейство Реджис ще Ви е нужен поне до края на бала – той единствен знае как се ръководи капелата и неговото… отсъствие ще направи празника невъзможен.

Джерард въздъхна с досада.

— Да, добре. Той балът започна ли вече?

— След около половин час, Ваше Величество.

— Чудесно. Нека живее тогава до края на празненството. Но предупреди момчетата си. Искам това да бъде наистина последният му бал! –след което се разсмя на някаква своя си шега. Погледна почти закачливо към Уда и се обърна отново към капитана. – А сега ми доведи останалите от семейство Реджис.

В момента, в който капитанът тръгна да излиза, на вратата се почука. Джерард и Уда се спогледаха, после монархът кимна на гвардееца си, който отвори вратата, излезе за малко навън и, завръщайки се обратно в стаята, с изненадано изражение съобщи:

— Граф Гота и Лейди Калия желаят кратка аудиенция.

Джерард се оживи.

— Разбира се! Въведете ги и отидете да свършете другата задача. Но моля, без да бързате. – погледна към войниците, които бяха строени до стената и продължи. – Те да останат.

Капитанът кимна и отвори широко вратата.

— Влизайте.

— Няма ли да съобщите официално за нас? – попита полу-шепнешком Гота.

— Аз не съм Ви иконом. Моята работа е да давам заповеди на войниците. Искате ли да Ви покажа? – последното бе казано с леко заплашителен тон.

— Не, не! Съвсем не! Побърза да се съгласи Гота и влезе в стаята, като даде път преди това на съпругата си.

Зад него капитанът просто кимна към владетеля и излезе.

Джерард стана и се приближи галантно към лейди Калия.

— Още преди няколко дни ми направихте силно впечатление, госпожице.

— Госпожа… - опита се да вметне графът но получи бърз изгарящ поглед, който го накара да се присвие.

Джерард продължи с усмивка към дамата.

— Чудех се как да Ви срещна и да се запозная по-обстойно с Вас, а ето че съдбата сама свърши работата си.

— Благодаря Ви, Ваше Величество, - отговори сияещата Калия, която като че ли не забеляза или се направи че не забелязва положението, в което бе изпаднал мъжа ѝ. – аз съм изключително поласкана. Всъщност, моя бе идеята да дойдем да Ви се представим. Винаги съм се възхищавала на членовете на фамилията Вор за тяхното умение да държат всичко в империята под контрол.

За момент в очите на Джерард се четеше известно объркване, но усмивката бързо намери обратно път към лицето му.

— Радвам се, че интересът ни е взаимен, госпожице Калия. - На това място графът почервеня, но Джерард, не обръщащ никакво внимание на реакцията му, продължи. - Гарантирам Ви, че уменията ми не се изчерпват с това да държа империята под контрол. Впрочем, би ли представлявало интерес за Вас да ви покажа и другите стаи от личните ми покои?

Отношението на семейство Гота към предложението на монарха бе видимо различно. Докато графът бе готов да избухне, то неговата съпруга прие с готовност подадената и ръка и тръгна към вътрешните врати.

— Но... - започна Гота, но Джерард го прекъсна, спирайки точно до вратата и се обърна към Уда с настоятелен поглед.

— Граф Уда, един император не може да изрича лъжи, наясно ли сте с този факт?

— Да, Ваше Величество. - отговори също така официално Уда с многозначително кимване.

— Чудесно, в такъв случай знаете какво се очаква от Вас, докато аз общувам с прекрасната госпожица Калия! - Джерард натърти думата "госпожица", гледайки Уда право в очите, след което поведе дамата през врата, не обръщайки повече внимание на вече открито протестиращия граф.

Когато малко по-късно от другата стая се чуха изненаданите викове на лейди Калия, граф Гота нямаше възможност да реагира, тъй като вниманието му бе изцяло заето от настъпващите с мечове в ръка към него гвардейци.

— Мисля, че трябва да се научиш по-добре да се владееш, Джерард. - каза без никакво обвинение в гласа Уда, когато тридесетина минути по-късно владетелят се върна. - Жените не са всичко на този свят.

Джерард не му обърна внимание и само попита.

— Къде е Гота?

— Навън, стана му горещо и излезе да се поразхлади.

Един от войниците се изсмя, но замлъкна веднага, щом усети върху себе си погледа на императора.

— Чудесно. - отвърна Джерард, познаващ добре своя настойник и разтълкувал абсолютно правилно думите му. - Старият идиот така или иначе не заслужаваше такава тигрица. - на повдигнатите вежди на Уда продължи. - Мисля да я запазя за известно време.

— На нея и хареса? - в гласа на Уда се усещаше искрена изненада.

— Ще и хареса. - отговори с протяжен глас Джерард и се загледа в единият от войниците. - На този какво му има?

— Ако щеш вярвай, Гота не беше лош фехтовач.

Тук беше ред на Джерард да погледне изненадано към настойника си, но преди да каже каквото и да било, на вратата се почука.

— Влез. - извика раздразнено той.

Вратата се отвори и през нея влезе гвардейският капитан, който само каза:

— Гостите са тук, Ваше Величество.

— Какви гости? - попита объркано Джерард, но Уда го прекъсна с едва прикрито въодушевление в гласа.

— Да влязат, да влязат!

В стаята влязоха граф Реджис с двамата си синове. Джерард, все още под влияние на последните събития, едва сега се сети какъв бе планът на Уда и се усмихна широко.

Балът бе започнал. Кайл чуваше музиката вътре в голямата зала, но нямаше никакво желание да се присъедини към празнуващите. Бе видял редица балове в своя живот, някои - пищни и отнемащи дъха със своята красота и зрелищност, други - скромни, с по-малко гости, предимно близки на императора фамилии. Всеки бал отразяваше сам по себе си характера на новия владетел. Дори капелата бе в различен състав - Съветникът помнеше години, когато в нея свиреха няколко десетки музиканти!

Този бал определено бе различен от досегашните и по нищо не приличаше на всичко, което Кайл помнеше. Беше от пищните, но липсваше радостната еуфория, която по традиция съпътстваше всяко подобно събитие. Или поне Кайл не я усещаше. Нервността, която витаеше от дни в града, бе обзела и него. Забелязваше в очите на хората чувство, което от години не бе виждал - несигурност за бъдещето. Но всички се стараеха да не показват това, което ги терзаеше и се надяваха в зрелищната показност на празненството да удавят своите страхове.

— Съветник Одот?

Кайл се обърна. Срещу него стоеше войник от личната гвардия на Джерард III.

— Проблем ли има, войнико? - попита със студен глас. Не му харесваше да вижда войници в Двореца и му бе трудно да си скрие чувствата. А такива, които дори не бяха минали през стандартната военна подготовка на пазителите на Илиополис, съвсем не му допадаха. Но нямаше какво да се направи. Джерард си бе създал собствена гвардия и сега, когато беше император, никой не можеше да оспори решението му да замени дългогодишните имперски гвардейци със своите собствени войници. Но въпреки униформите, вътрешно в себе си бе преценил, че тези хора не са такива, на които би поверил безрезервно живота си.

— Негово Величество желае да говори с Вас сега.

Кайл се изненада.

— Негово Величество не е ли на бала?

— Не. - отговори кратко гвардееца и застана очаквателно. Кайл съвсем се изнерви.

— Знам пътя, войнико, не е нужно да ме ескортираш.

Нещо се бе променило в гласа му и войникът прецени, че е по-добре да тръгне.

Уда не можеше да повярва на очите си.Джерард беше решил, че точно настойникът му трябва да провери дали празненството е започнало и силно изнервен, той бързаше да се върне, за да присъства на срещата със Съветника, за която мечтаеше от години. Едва влезнал в голямата бална зала, обаче, той беше успял някак да насочи погледа си измежду стотиците хора наоколо, към единствената двойка, която можеше да го изкара от равновесие.

Валдо наистина танцуваше в общата маса на простолюдието, а до него се кипреше безсрамницата, която бе причината за всички проблеми между баща и син през последния месец!

Наоколо бе пълно с всякакви идиотски облечени хора, които се бяха нагъчкали в балната зала единствено с надеждата да видят новия император и да бъдат видени от него. Друга причина за цялото това безумие графът не можеше да си представи. На подиума свиреше оркестърът воден от последния Реджис, който в най-скоро време щеше да последва близките си. Уда почти се засмя. Мисълта, че капелмайсторът се веселеше, докато баща му и братята му изпускаха последния си дъх, му доставяше много специално удоволствие.

Погледът му отново се насочи към танцуващите. Валдо се бе вторачил във възлюбената си и сякаш не забелязваше околния свят. Вътрешно в себе си, Уда трябваше да си признае, че синът му не танцува зле. Само да не беше малката кучка... Макар че и тя не изглеждаше никак лошо в тази рокля. Определено хващаше окото. Хм. Графът се замисли и се усмихна вътрешно. Императорът със сигурност щеше да я хареса. Можеше да прекара една приятна нощ с нея и след това да я изпрати при останалите на метър под земята. Да, идеята определено беше добра! Само трябваше да насочи мислите му във вярната посока. Но това нямаше да е трудно, Джерард беше с доста слаби ангели, а сладката никаквица, която се усмихваше в този момент на Валдо, беше точно от онзи тип, по който Величеството си падаше.

Доволен от нововъзникналата идея, Уда се обърна и бързо напусна балната зала, игнорирайки опитите на някои незначителни аристократи да го поздравят и заговорят. Трябваше да зарадва Джерард. Трябваше да му съобщи, че му е намерил още по-интересно занимание от онази лекомислена графиня, за която бе имал нещастието да се ожени Гота.

Вратата на имперските покои се отвори и в стаята влезе Съветника. Виждайки владетеля с шестима гвардейци и техния капитан, той повдигна леко вежда, но друга видима реакция нямаше. Джерард се усмихна неопределено.

— Проблем ли има, Кайл?

— Не знам. Всъщност, въобще и не знаех, че Ваше Величество има нужда от подобна охрана и то вътре в Двореца.

— И аз не знаех. Но няма как да не благодаря на гвардейците, че рискуваха живота си за мен.

— В смисъл? – Кайл Одот изглеждаше озадачен.

— Вероятно зоркият ти поглед вече е установил, че единият от войниците ми е ранен. – Докато говореше, Джерард гледаше напрегнато към Съветника, търсейки скрити знаци в поведението му. Кайл чак сега забеляза, че ръката на единият от гвардейците е превързана, като на места кръвта бе избила през превръзката.

— Какво се е случило тук? – Беше видимо обезпокоен. От години в столицата не бе имало подобни инциденти.

— Надявах се ти да ми кажеш.

Съветникът пренебрегна почти директното обвинение. Каквото и да мислеше за новия владетел, той не искаше Джерард да пострада и императорът го знаеше. Затова просто го погледна в очите и попита:

— Кой е глупакът?

Въпросът му не беше случаен. За всеки бе известно, че в рамките на Илиополис е невъзможно да бъде извършено успешно покушение срещу член на имперската фамилия. Градът се грижеше за това.

— Ще откриеш телата им на терасата.

Множественото число съвсем обърка Съветника и той мина с бързи крачки през стаята, без да обръща повече внимание на все още стоящия неподвижно владетел и неговите войници и отвори вратите към широката тераса. Там го чакаше най-лошата изненада – до застиналия с изненада в безжизнените очи Гота лежеше приятелят му Реджис с двамата си синове.

“Поне Мат се е измъкнал.” помисли си примирено той, докато проверяваше телата им за някакъв пулс. Можеше да си представи какво се е случило. Знаеше, че Реджис никога не биха си помислили да нападнат владетеля, още повече в собствения му дворец. А пък Гота никога не се бе интересувал от политиката в столицата, цялото му внимание бе погълнато от сина му от първия му брак и от младата графиня Калия.

Когато влезе обратно в стаята, очите му сякаш хвърляха искри. Не обърна никакво внимание на войниците, които междувременно бяха извадили мечове и се обърна към монарха.

— Те никога не биха те нападнали, Джерард. Освен това и за слепеца е видимо, че нямат оръжия.

— О? Пропуснал съм тази подробност, благодаря ти за наблюдателността. – гласът на владетеля преливаше от насмешка и сарказъм. – Впрочем, нима обвиняваш императора в лъжа?

— В лъжа? – Кайл Одот едва се владееше. – Обвинявам те в убийство!

— Не, Съветнико. Аз те обвинявам. Обвинявам те в съучастие в опит за покушение над мен. Нима мислиш, че съм забравил думите ти отпреди няколко дни, че и друг може да управлява моята Империя?

— Ти наистина си луд, Джерард. – каза с дълбоко отвращение Одот, все още игнорирайки тръгналите бавно към него войници.

В този момент вратата се отвори и вътре задъхано нахълта стария граф Уда.

— Не! – извика ядно към гвардейците и се обърна към императора. – Как смееш!

— Пардон? – Джерард изглеждаше истински изненадан.

— Не можеш да посягаш не него! – Уда посочи с пръст към Одот. – Обещал си ми го! Той трябва да бъде мой!

Императорът се разсмя.

— Извинявай, съвсем бях забравил. Е, твой да бъде. Един император трябва да държи на думата си, нали? – и продължавайки да се смее продължи. – Аз и без това трябва да ходя на Бал. – въздъхна театрално. – Толкова много задължения, а така малко време... Да, наистина много закъснявам. – с последната реплика тръгна към вратата и пътьом погледна към Уда - До скоро! – после се обърна към Одот. – А с теб, боя се, повече няма да се видим. От там, където отиваш, няма връщане. Сбогом, Съветнико!

Уда изчака врата да се затвори зад императора и се обърна с усмивка към Кайл, докато вадеше меча си.

— Вярно е, че никога не съм те харесвал, Уда, но не предполагах, че би стигнал дотук.

— Сега ще видиш докъде ще стигна. Единствено съжалявам, че няма да видиш как заемам мястото ти на Съветник.

При последните думи, Уда замахна към гледащия го с презрение Одот. Последният не се помръдна. В момента, в който мечът трябваше да го прониже, графът застина с изненада в очите, а от няколко места в стаята се появиха тънки червени светлини, които го поразиха с тихо съскане. В същото време се чу прищракване на бравата на вратата, а в стаята си появи тих сиренен звук.

Тялото на Уда тупна с глух удар на земята. Кайл Одот не се бе помръднал. Войниците се спогледаха и тръгнаха бавно към него.

— Спри ги. – обърна се Съветникът към техния капитан. – Не е нужно да умират повече хора днес.

Войниците погледнаха към капитана, който с отсечено кимване им даде знак да продължат. Кайл затвори очи. В този момент сякаш всичко оживя. От стените, от тавана, отвсякъде се понесоха червени лъчи към гвардейците. За секунди всичко беше приключило. Съветникът отвори очи. Войниците лежаха в безформена купчина на земята, лицата им бяха неразпознаваеми, дрехите на някои от тях пушеха. Капитанът стоеше до стената и гледаше наоколо с изпълнени с ужас очи. Кайл Одот се приближи към него.

— Можеше да ги спасиш. Те само изпълняваха заповеди.

Капитанът стоеше сковано и продължаваше да се взира в него с изцъклен поглед.

Кайл се обърна и тръгна към вратата. В този момент гвардеецът извади нож и се хвърли към него. Ножът разкъса наметалото на Съветника в момента, в който се чу оглушителен гръм. Одот не се обърна. Когато приближи вратата се чу изщракване и тя се отвори. Излизайки, той погледна назад към горящото на земята тяло на капитана, пламъците постепенно обхващаха килима и близките мебели. Въздъхна и затвори. Време беше да си ходи, този владетел нямаше нужда от неговите услуги. А и, така или иначе този път бе останал прекалено дълго и възрастта вече му тежеше.

Наистина бяха невероятни! Докато свиреше, вниманието на Аркадия непрекъснато се отклоняваше към десетките бални двойки, които танцуваха в удивителен синхрон, наредени в няколко дълги, сякаш безкрайни редици.

Всъщност Балът трябваше да започне с танц на императора и избрана от него дама, но след около час в очакване, пристигна един от приближените на Джерард III и предаде волята му, танците да започнат без него.

И ето, вече течеше пети валс и всичко наоколо изглеждаше като излязло от приказките – графовете бяха облечени в пищни дрехи във всякакви възможни и невъзможни цветове, дамите носеха огромни рокли с най-разнообразни украси и в цветовете на техните кавалери. Такива рокли Аркадия никога не бе виждала досега – бяха с изцяло непознати кройки и заемаха пространство за няколко човека.

В средата на безкрайно голямата зала, в няколко редици бяха наредени младите момчета и момичета, поканени от всички краища на империята, които танцуваха така, сякаш се движеха във въздуха. Момичетата бяха облечени в приказни дълги бели рокли, а момчетата – в стилни черни фракове. Гледката бе толкова запленяваща, че дори аристократите, свикнали на какви ли не луксове, трудно отделяха поглед от фееричните двойки пред тях.

Аркадия погледна отново към Мат Реджис и улови неговия поглед върху себе си. Той ѝ се усмихна и сърцето ѝ се разтуптя отново, в опити да излезе извън нея.

В този момент в залата настана суматоха. По знак на капелмайстора музикантите спряха да свирят. Двойките спряха в средата на танца и застинаха, като по команда.

— Добра вечер. – чу се глас и навалицата се раздели на две да даде път на императора, който тръгна директно към оркестъра. По средата се спря за момент, загледа се в едно от момичетата в искрящо бели рокли, при което някои от графовете си размениха тревожни погледи, но няколко секунди по-късно продължи към подиума, на който седеше капелата.

— Я, още един Реджис! - каза той със странна усмивка към капелмайстора и се обърна към притихналата зала. - Щастлив съм да ви видя всички тук днес! Дълго време се чудех, кому е нужна тази отживелица. Тази вечер, обаче, съм склонен да си променя мнението! Толкова младост и красота рядко могат да се видят на едно място. Убеден съм, че графовете ще ми простят, - тук той се обърна към цветното множество - но сами разбирате, че компанията на тези прекрасни девойки и младежи е по-приятна от вашата. - При последното изречение Джерард се засмя, от някои места в залата също се чуха пресилени смехове, явно от аристократи, които искаха да се харесат на новия владетел. - И така, нека се веселим! Танци, моля!

Мат Реджис замахна със своята палка и оркестърът засвири. Младите двойки се раздвижиха в предварително заучен танц и образуваха фантастични фигури, които непрекъснато се сменяха и създаваха усещане за нереалност у всички присъстващи.

За императора имаше отреден специален подиум с богато украсен трон, но вместо да тръгне към него, Джерард се обърна към оркестъра. Вниманието му се насочи директно към Аркадия, която побърза да отклони поглед към нотите пред нея, стараейки се да изглежда вглъбена в изпълнението. Капелмайсторът следеше с притеснение случващото се, почти забравил да дирижира живата музика, която, за късмет, музикантите бяха научили достатъчно добре през последните дни.

— Какво имаме тук? – почти нежно каза Джерард и се приближи към изтръпналото момиче.

В този момент капелмайсторът с отработен жест закри оркестъра и власът приключи малко неочаквано за мнозина от присъстващите. За късмет музикантите от капелата успяха да реагират на неочаквания край и никой от гостите не разбра, че произведението е свършило всъщност по средата.

Императорът се обърна към Реджис.

— Продължавайте. Тази вечер се танцува! Аз дори си намерих дама за следващия танц. – при което подаде подканящо ръка към Аркадия, която отправи панически взор към капелмайстора.

— Опасявам се, Ваше Величество, че точно тази дама няма да може да танцува днес, понеже е крайно необходима в оркестъра. – Мат Реджис беше целият блед, но погледът му към Джерард беше непреклонен.

Всички наоколо притихнаха.

— Ти наясно ли си с кого говориш? – гласът на монарха отекваше в цялата зала. – Аз Съм Императорът!

Мат Реджис се поклони смирено.

— Разбира се, Ваше Величество. Волята Ви е закон.

Джерард се усмихна саркастично и подаде отново ръка към Аркадия, в момента, в който Реджис продължи.

— Но понеже аз съм капелмайсторът, опасявам се, че Ваше Величество ще трябва да танцува с младата дама без музика, тъй като ние няма да сме в състояние да изпълним следващия валс без нейното участие.

Едва ли в историята на империята се бе случвало някой да бъде свидетел на подобна тишина. Присъстващите сякаш се страхуваха да дишат, за да не попадне вниманието на монарха в този момент върху тях. Разбира се, и Мат Реджис, и Джерард III знаеха, че дори отсъствието на младата цигуларка да повлияе по някакъв начин на звученето на оркестъра, то в никакъв случай не беше фатално за изпълнението на валса. Но беше всеизвестен факт, че капелмайсторът бе последният жив специалист, който разбира от древното изкуство и нямаше аргументи, които да бъдат използвани, за да се докаже дали твърдението му е вярно или не.

Джерард бе целият почервенял, очите му бяха вторачени към Реджис със злоба, която малцина са виждали изписана върху човешко лице. Той бавно се приближи към капелмайстора и когато бе съвсем близо до него, каза тихо:

— А дали утре капелата ще има капелмайстор?

След което рязко се обърна и напусна залата. Мина известно време в тишина, след което по подкана от церемониалмайстора, танците продължиха.

Във въздуха, обаче, остана да витае чувството на заплаха и обреченост.

Около час след сблъсъка между Реджис и императора Аркадия се срещна с него пред портите на Двореца. Балът бе приключил набързо, като повечето от подготвените танци въобще не се състояха. Знатните семейства бързаха да напуснат тържеството, уплашени, да не би владетелят да реши, че са склонни да се веселят в негово отсъствие. Никой не желаеше да попадне в черния списък на новия монарх.

— Как си? – попита Мат Реджис момичето.

— Май аз трябва да ти задам този въпрос. – Аркадия го гледаше с притеснение и нескрита любов.

— Всичко е наред. Като изключим, че не мога да намеря баща ми, който се готвеше от доста за този бал, а въобще не се появи.

— Мат, не се прави на толкова хладнокръвен. Знам какво изпитваш в момента!

— Така ли? Какво изпитвам?

— Ти се противопостави на императора. Аз нямам смелост дори да сънувам такова нещо!

— Е, да видим тогава, дали аз ще събера смелост за другото.

— За кое?

Капелмайсторът замълча за момент, след това прочисти гърлото си и започна с леко запъване:

— Виж, Аркадия, сама казваш, че съм се противопоставил на императора. В тази ситуация, за мен не е добре да оставам в столицата, поради което смятам още тази вечер да тръгна за дома. Истината е, че така или иначе смятах да го направя, но сега се налага това да се случи веднага.

Аркадия преглътна тежко, изплашена, че Реджис може да е променил решението си, за което така или иначе не ѝ беше казал. Той продължи:

— Знам, че не това очакваше от мен. И безкрайно съжалявам, че те разочаровам. Но те моля да проявиш разбиране. Ситуацията е крайно сложна в момента и нямам възможност за избор.

Сълзите отново търсеха път през лицето на младата цигуларка.

— Тръгвам веднага, преди на Джерард да му е хрумнало да прояви среднощни активности. Ще ти задам един въпрос и, повярвай ми, разбирам те, каквото и да ми отговориш – има ли някакъв шанс да загърбиш живота в столицата и да тръгнеш с мен?

— Да!!! – извика Аркадия и се хвърли на врата му. Той я прегърна, но след това нежно я отдръпна от себе си и каза:

— Аркадия, това е тежко решение с фатални последици. Ако искаш премисли отново. За мен няма избор, но аз теб има.

— Тръгвам с теб! Сега, веднага! Само искам да оставя една бележка на майка ми. Тя така или иначе в момента спи. – погледна в очите му и видя несигурност в тях. – Моля те, не ме оставяй! Навсякъде бих отишла с теб!

Мат Реджис прегърна отново момичето и за момент сякаш времето бе спряло. Може би все още имаше право на смели мечти?

— Затова ли бяха всичките седмици репетиции? – в гласа на Талея се усещаше съвсем искрено негодувание.

— Нали видя какви реплики си размениха Реджис и Джерард? – Валдо изглеждаше истински притеснен. – Изненадан съм въобще, че не прекратиха всичко на момента.

— Защо да го прекратяват? Нали смисълът е хората да се веселят?

— Е, това е според теб. Според мнозина, обаче, смисълът е императорът да се весели. А той не изглеждаше особено весел.

— И всичко е заради неговото настроение?

— Виж, не познаваш Джерард. Повярвай ми, не искаш да те погледне, когато е ядосан. Всъщност, като се замисля, не искаш въобще да му попадне погледа върху теб!

— Е, той ме погледна. Дори се спря. Но не останах с впечатлението да ми е гневен на мен.

— И аз. Което още повече ме притеснява.

— Защо?

Валдо не отговори. Стоеше замислен известно време, като не спираше да потърква ръцете си. Младото момиче вече знаеше, че той прави така само когато е много притеснен.

— Какво ти има? – попита го. Той я погледна, взел някакво решение.

— Талея, хайде да тръгнем сега!

— Какво? – възклицанието ѝ бе съвсем на място. Едно бе да реши да напусне, може би завинаги, родния си дом, съвсем друго, да го направи без да предупреди близките си и без каквато и да било подготовка.

— Чуй ме, познавам Джерард, познавам и баща ми. След това празненство ще се случат събития. Не искам да рискуваме излишно!

— Но близките ми…

— Талея… Утре може и да не успеем да тръгнем.

— Преди малко въобще не ти изглеждаше толкова страшно положението!

Валдо я погали нежно.

— Повярвай ми, моля те!

Момичето го гледаше в очите, търсейки думи, с които да му обясни какво иска от нея. Но по някакъв начин неговият страх постепенно се прехвърляше и върху нея. Изведнъж тя взе решение.

— Да тръгваме!

Младият граф явно не бе готов за такава смяна на позицията ѝ, защото я погледна объркано. После само кимна и я поведе през улиците.

— Как ще тръгнем въобще без подготовка. Графство Уда е на края на света.

Той се засмя мрачно.

— Не е чак толкова далече. Има една таверна на около час пеша от Илиополис, чийто собственик е мой приятел и е подготвил всичко. Вярно, няма да ни очаква точно тази нощ, но в краен случай можем да преспим там и утре да продължим.

— Защо тогава не преспим тук? Не е ли същото?

Валдо само я погледна и повтори:

— Повярвай ми!

Малко по-късно, достигайки градските стени, чуха силна глъчка. Чу се вик:

— След нея!

Валдо рязко се обърна и тръгна в обратната посока, почти дърпайки Талея след себе си.

— Какво ти става? – прошепна разтревожена тя.

— Нещо се случва. Не искам войниците да ни виждат.

— И сега?

— Ще излезем от северните порти.

— Валдо, страх ме е!

Младежът се спря и се вгледа в очите на момичето, което бе обърнало живота му с главата надолу.

— Всичко ще бъде наред! След няколко дни ще седим край камината и ще се смеем на цялата тази история.

— Не вярвам…

— Повярвай ми! Единственото, което се иска от нас в момента е да напуснем този безумен град, след това…

— Този безумен град е моят роден град! – прекъсна го тя с негодувание.

— Знам. Но с Джерард начело, мисля, че скоро няма да можеш да го познаеш.

Момичето го гледа известно време, след което, като по даден знак, двамата се обърнаха и продължиха.

След час бяха вече извън Илиополис. Талея се спря за момент и се обърна към града, в който бе израснала и който вероятно никога повече нямаше да види. Валдо се спря до нея и мълчеше, осъзнавайки, че това, което я бе принудил да направи бе огромен скок в непознатото за младото момиче. Притесняваше се, че всичко случило се тази вечер може да ѝ дойде в повече и да се откаже. Но тя се обърна към него, усмихна се и каза:

— Да вървим.

Валдо я целуна набързо и двамата потеглиха в нощта.

Градът вече отдавна беше останал зад гърба ѝ, но Аркадия продължаваше да бяга. Сълзите се стичаха от очите ѝ, смесвайки се с грима и образуваха чудати фигури по лицето ѝ.

Изведнъж пред нея се появи сянка на човек. Тя спря рязко, опитвайки се да определи дали я дебне опасност или не.

— Спокойно момиче, нищо няма да ти направя.

Разпозна го. Съветникът на стария император. Изглеждаше всъщност доста зле, дрехите му бяха с дупки по тях и се виждаха следи като от кръв, но лицето му беше ведро, сякаш всичко беше наред и няма нищо по-нормално от това да го срещнеш сред храсталаците на мили от града.

— Вие… И Вие ли бягате от града?

По някаква причина човекът и внушаваше доверие. Не само защото го беше видяла да се държи като близък с Мат Реджис, но и имаше нещо в поведението му, което сякаш и казваше, че няма защо да се притеснява от него.

— Може да се каже. Новият владетел определено няма нужда от мен и ми го показа по един доста недвусмислен начин. Затова смятам да се прибера у дома и да си почина. Да, определено имам нужда от почивка.

Последното изречение беше промърморено по начин, сякаш не бе предназначено за нея. След бързо претегляне на ситуацията, Аркадия реши да му разкаже какво се е случило с нея, но в този момент се чуха викове малко под тях.

— Ето я! Не я оставяйте да се измъкне!

Обзета от ужас, се обърна да бяга отново, но преди да направи още първата крачка, на милиметри от главата ѝ профучаха няколко стрели. Зад нея се чу тежко изпъшкване. Погледна натам и видя как Съветникът пада на земята, смъртоносно прободен на няколко места. Наведе се над него и почти изплака:

— Съжалявам! Всичко е заради мен, съжалявам!

— Спокойно, моето момиче, - почти прошепна той. – всичко е наред.

Опита се да каже още нещо, но не успя. Очите му се затвориха, главата му се отпусна на земята. Аркадия се изправи точно в момента, в който трима войници стигнаха до нея и застанаха така, че да не може да се измъкне.

— Къде бягаш, хубавице? Не може човек да избяга от нашия император! – засмя се грозно единият, а останалите само стояха и гледаха похотливо към нея.

— Оставете ме! – тя удари протегнатата към нея ръка и отстъпи назад, но за малко да се спъне в тялото на бездиханния Съветник.

— Не става. Първо Императорът има малко работа с теб. – при тази реплика и тримата се разсмяха. – После и ние можем малко да си поиграем, а след това ще те пратим при приятеля ти. Убеден съм, че вече те чака на оня свят и се чуди защо се бавиш.

Грубият смях на войниците рязко секна и те се загледаха в нещо зад нея. Усещайки движение, тя също обърна глава и видя как възрастния човек на земята бавно се изправя.

— Момчета, – започна той уж благо, но в гласът му се чуваха железни нотки. – предлагам да се върнете при онзи, който ви е изпратил и да му кажете, че сте загубили следите на момичето.

— Не става. – отговори мъжът, който беше заговорил Аркадия, видимо неразбиращ защо човекът насреща е още жив. – Върнем ли се без нея, е свършено с нас. От години му служим, знаем как е при него.

— Тогава си намерете някаква друга работа. И недейте да се пробвате, всички ще съжаляваме. – Последната реплика беше към войника вдясно от Аркадия, който бе започнал бавно да вдига лъка си.

— Ние вече сме го започнали, старче, остава само да довършим. – каза първият и извади меча си. В този момент като че ли изведнъж стана по-студено. Аркадия потръпна и погледна тъкмо навреме към Съветника - в момента, в който той протегна ръка и мечът на войника, сякаш оживял, се изтръгна от ръцете му и се озова във възрастния човек.

— Да спрем дотук? – каза той, но в този момент другият пусна стрелата.

Всичко се разви прекалено бързо, за да може да бъде проследено с поглед. В единия момент Съветникът стоеше зад Аркадия, в следващия вече беше на няколко метра напред. Оръжието в ръката му бе окървавено. Момичето погледна към войниците в момента, в който те падаха с изцъклени погледи.

— Хайде да бъдем открити един с друг. Става ли? – попита старецът и тръгна към нея, пускайки вече ненужния меч на земята.

— Д-да. – успя само да каже тя.

— Чудесно. Аз се казвам Кайл Одот и до скоро бях съветник на покойния император. Но ти вече знаеш това. А ти коя си и защо тези мъже толкова много искат да те доставят на онова чудовище на трона?

— Казвам се Аркадия. Музикант съм от придворната капела. С моя … с моя приятел искахме да избягаме от Илиополис и да заминем за неговия дом на север, но при градските стени ни застигнаха личните войници на Джерард. Мат ме бутна зад едни храсти и се опита да говори с тях, но те просто го съсякоха. – тук тя вече открито ридаеше. Старият човек я гледаше тъжно.

— Мат Реджис беше твоят приятел?

— Да. Те го промушиха няколко пъти с мечовете си и се смееха. После аз тръгнах да бягам, но ме видяха и тръгнаха след мен. Това е.

Съветникът гледаше умислено някъде напред в празното пространство. Изглеждаше съвсем състарен и съсипан.

— Значи с Реджис е свършено. – каза тихо той.

Аркадия изведнъж се сети нещо.

— А ти как така се жив?

— Ах, да. Вярно. Ще ми помогнеш ли да изкараме тези стрели от мен, че губя кръв и пак ще припадна. – видял ужасения ѝ поглед и разтълкувал го погрешно, каза. – Спокойно, няма други наблизо. Явно са решили, че трима са достатъчни за едно момиче.

След това приседна до едно дърво и ѝ даде знак да се приближи.

— Хайде, не е страшно. Само боли, но аз съм свикнал на болка.

Докато тя вадеше и последното острие от гърдите му, той изведнъж се загледа в лицето ѝ, после сложи ръка на корема ѝ. Аркадия го погледна изненадано.

— Ти си била с него.

Не беше въпрос и тя не счете за нужно да му отговаря. Само стоеше и го гледаше. Той пак повтори, този път с широка усмивка:

— Ти си спала с него.

— Не виждам нищо смешно в това! – сопна му се момичето.

— Смешно? Не! Радостно! Ти носиш детето му!

Аркадия го гледаше объркано. След малко смотолеви несигурно:

— Не е задължително. Само веднъж бяхме заедно.

— Но аз го усещам! Ти носиш детето му!

Старецът тръгна да се изправя без предупреждение.

— Чакай, не съм те превързала!

— Няма нужда! Момиче, объркваш всичките ми планове!

— Какви планове?

— Мислех да се прибирам у дома, а сега ще трябва да ходя с теб чак до северните графства!

— Аз няма да ходя в северните графства. Нямам вече работа там.

— Имаш и още как! Тази вечер цялото семейство Реджис бяха убити. Ти си майката на последния носител на техния ген! Ще трябва да те опазим. Теб и детето, което носиш.

— Чакай, не можеш да решаваш вместо мен! А и никой няма да ми повярва там, аз съм от…

— Няма значение коя си и от къде си. От този момент си владетел на графство Реджис. Да тръгваме!

И внезапно придобил сили, старецът наметна със своето наметало младото момиче и го поведе напред към неизвестното бъдеще.

Когато часове по-късно на мястото пристигнаха войниците на императора, намериха само телата на своите съратници и една бележка без подпис, на която пишеше:

„Джерард, аз пак ще се върна“.