ПРЕВРАТ (настояще)

Началото

Тъмна нощ.

Измежду сградите притичват тихи фигури, почти невидими за случайни погледи. Някои се движат към пазара, други - към градските стени.

Трети вече са в Двореца. Но не се насочват към покоите на владетеля, а встрани - към крило, оставащо обикновено незабелязано за гостите на краля.

Врата. Пред нея - паднал страж.

Спалня. Човек, изправен в леглото, наострил слух, разбиращ, че е в опасност.

Вратата тихо се отваря, но човекът вече е на крака. Не съвсем облечен и без оръжие. Но жив.

В живота е така - за да победиш, понякога е нужно само да си жив.

Историите на много хора завършват с думите "Предай се".

Тази история започва с тях.

Петима са изправени срещу човек до леглото, в ръцете си държат оръжие.

Тих глас:

— Предай се.

Тих смях е отговорът на човека.

Двама от мъжете вдигат меч. Но посоката е грешна. Защото гледайки напред, изпускат случващото се зад тях. Там петият от мъжете решава друго.

Четирима падат.

Петият се гледа с мъжа пред него.

Понякога хората се поздравяват. В случаи на спасен живот, може би и благодарят. Човекът до леглото започва разговора си различно:

— Остарял си.

— Ти не си.

Усмивка. Кратка. Поглед към телата.

— Какво се случва?

— Преврат. И първият си ти.

— Защо?

— Може ли луд човек да ти отговори?

— Кралят?

— Вече са там. Само той не знае.

— Принцът?

— Ще бъде следващият след теб.

— Значи трябва да ги изпреваря.

— Успех. Аз ще ги забавя.

— На теб не бих могъл да ти го пожелая.

Усмивка. Ръкостискане.

Човекът до леглото отваря гардероба. Може би му трябват дрехи. Не. Влиза вътре. Вратата се затваря. И той изчезва.

Другият стои умислен. После вдига едно от телата и го полага в леглото. Завива го. Нощта е студена.

Оглежда се и излиза.

Уилбург

— Предател - изсъска принц Адуин веднага щом му бе отпушена устата.

Закачуленият го изгледа и нищо не каза. От една страна дрехите му бяха от плат, който можеше да си позволи само богат човек, от друга страна, обаче, цветовете бяха тъмни - панталоните му бяха тъмно зелени, ризата беше черна, а наметалото - кафяво. Това бяха цветове, разрешени за простолюдието, никой човек, имащ малко по-високо положение в обществото не би се унижил да носи дрехи в подобни цветове.

— Свършено е с теб, когато баща ми разбере! - принцът се въртеше и извиваше на всички страни, опитвайки се да се освободи от въжетата, но опитите му бяха безуспешни.

— А кой ти каза, че ще разбере? - гласът на закачуления беше тих и опасен. Той извади ножа си и се приближи към младежа.

Адуин замръзна. Някак си досега не беше приемал на сериозно идеята, че може да бъде наистина убит, но изваденият нож придаваше нов облик на ситуацията.

Отвън се чу шум. Закачуленият остави ножа на масата и се приближи до вратата. Постоя известно време до нея, заслушан в звуците отвън, след което я отвори и излезе. Всичко се случи толкова бързо, че на принца въобще не му хрумна да извика за помощ.

Мина доста време, но похитителят не се връщаше. От впитите въжета, крайниците на младежа бяха изтръпнали, не усещаше нито ръцете си, нито краката. Вече се бе отказал да се опитва да се освободи, предишните му опити само бяха влошили допълнително положението. Замисли се, възможно ли беше да са омагьосани въжетата? Постепенно мислите му се прехвърлиха към двореца и баща му, който сигурно вече се беше побъркал от притеснение. Но нямаше какво да се направи, дори не беше сигурен, дали някой е разбрал, че е отвлечен. Вечерта беше заспал уморен в леглото си, а сутринта се бе събудил овързан и с вдървени крайници на това място. Сигурно го бяха упоили. Но как го бяха изнесли незабелязано от двореца?

Потокът на мислите му бе рязко нарушен от отварянето на външната врата. Той се стегна и си пое дъх, готов отново да нападне с остри думи закачуления, трябваше да му покаже, че дори в подобна ситуация, не е паднал духом и ще се бори за живота и честта си! Новодошлият, обаче, беше абсолютно непознат. Момче, може би на неговата възраст, ако можеше да се съди по дрехите, вероятно чирак от занаятчийския квартал. Момчето му направи знак с ръка да запази тишина, огледа се внимателно за други скрито хора в стаята, след което бързо пристъпи към него, взе ножа от масата и разряза въжетата.

— Благодаря ти! - гласът на Адуин скърцаше неприятно, устата му беше пресъхнала и изговарянето на дори само няколко думи му причини болка в гърлото. Дали не бе отровен? -Кой си ти?

— После! Сега няма време! Трябва бързо да се махаме, преди да дойдат за теб! Чух, че искат да те убият! - момчето изглеждаше изплашено, но се стараеше, макар и не съвсем успешно, да не му проличи.

— Кои са те? Няма да посмеят! Ти знаеш ли кой съм аз? - вече свободен от въжетата, принцът бе добил самоувереност, още повече и с ножа в ръка, който неговият млад освободител му бе подал.

— Сигурен ли си, че няма да посмеят? Аз не бих рискувал! Градът като че ли е полудял! По улиците е пълно с войници с непознати отличителни знаци, търговските улици са затворени, говори се, че в Двореца е извършен преврат! - момчето говореше накъсано и се оглеждаше непрекъснато към вратата.

Адуин пребледня. Преврат? Какво ли е станало с баща му, дали е жив, дали е на свобода?

— Да се махаме от тук! - прекъсна отново мислите му момчето и този път принцът го последва. Отвори внимателно вратата и след кратък оглед навън, двамата младежи излязоха от старата къща и тръгнаха забързано по улицата, напред към неизвестността.

Вътре в къщата, в съседната стая, облегнат до вратата стоеше закачуленият и се усмихваше.

Казвам се Кайл Вор Одот. В Двора ме познават като Кайл Одот, съветник на Негово Величество Уилям IV. Аристократите не знаят много за мен. Всъщност, единственото, което знаят е, че малко след като се качи на трона, Уилям ме повика от Южното Херцогство в Двореца и ме направи свой първи съветник, с цел да заздрави отношенията с Херцогството и то да не напуска съюза. И дори това не е вярно. А хората извън столицата вероятно въобще не знаят кой е съветник на краля и има ли въобще той такъв.

Истината е, че дори Уилям знае прекалено малко за мен. Когато убиха баща му и той трябваше преждевременно да поеме бремето на управлението, прочете оставеното от му от стария крал писмо, с което научаваше за моето съществуване и за желанието на баща си, да управлява с помощта на моите съвети, понеже аз съм имал възможността, с времето да науча много за изкуството на политиката и на войната и имам добра преценка за хората и ситуациите. Много мило писмо, демонстриращо голямото доверие на баща му към мен. Вероятно това би ме поласкало изключително много, ако не бях диктувал лично писмото на стария крал. Когато се срещнахме около месец по-късно, Уилям беше в известен шок, разпознавайки в мен чичото, с когото си бе играл като дете. Само дето тогава се казвах по различен начин. А, да, имаше още една подробност, която го смути неимоверно много - видимата ми възраст беше същата, която той помнеше от детските си години. До сега не сме имали възможността да коментираме това малко несъответствие. Опасявам се, че ако не успея да изпреваря граф Гота и неговите съзаклятници, може и никога да не получим повече тази възможност. Но поне съм спокоен, че принцът не попадна в ръцете им. Младият Ави ще се погрижи, той да стигне невредим северната граница, в случай, че най-лошото не може да бъде предотвратено. Но не е нужно засега да бъда черноглед, Уилям е още жив, чувствам го. И ако успея да го измъкна от ръцете им, останалото, надявам се, ще бъде доста по-лесно. Единствено ще трябва да измисля някакво обяснение пред Адуин, защо съм го отвлякъл. Но всичко по реда си...

— Всичко приключи, Ваше Величество! Имате изключително прост избор и ограничено време да го направите! - граф Гота удари овързания крал Уилям с жезъла, очевидно се забавляваше да го тормози, не обръщайки внимание на неодобрителните погледи дори на собствените си войници.- Вариант Едно-Вие подписвате, че се отказвате от трона в моя полза, след което "умирате от инфаркт в съня си" и Вашият син остава жив, с надеждата да наследи трона от мен, когато моето време изтече, което няма да е скоро, понеже аз съм по-предпазлив човек от Вас... и ако дотогава някоя благородна госпожица не ми е родила наследник. Признавам, дори се досещам коя ще бъде дамата. Вариант Две-Вие не подписвате, обвинявам Ви публично в таен съюз със Севера и предателство към кралството, след което ще Ви екзекутират публично, като преди това ще заколя принца пред очите Ви. Решението е Ваше.

Гота удари отново Уилям и се усмихна, доволен от избора, който му беше оставил. Естествено, че Адуин щеше да умре и в двата случая - не можеше да си позволи, привържениците на краля да имат знаме, под което да се обединят - но не беше нужно да уведомява последния носител на короната от династията Вор за това.

— Наистина ли ме мислиш за толкова глупав? - гласът на Уилям звучеше уморено, но спокойно. - Ако беше хванал Адуин, той сега щеше да бъде тук, в тази зала, за да можеш да ме изнудваш. Явно момчето по някакъв начин е успяло да ти се измъкне, което ми дава увереността, че от него ще излезе добър крал. А и армията, сигурен съм в това, ще застане на негова страна!

Гота удари силно Уилям Вор IV с жезъла през лицето и го изгледа с дива омраза, която досега успяваше да скрие под самодоволната си усмивка.

— Да, намирам, че си глупав! Защото само глупак би сложил за главнокомандващ на армията военачалник, който е роднина на най-големия му враг. Армията ти, скъпи Уилям, е на път към южната граница, за да спре изненадващото нападение, което... не съществува. Но когато те разберат това, за теб вече ще бъде прекалено късно!

— Градът е без защита? - крал Уилям пребледня. Дори в тази ситуация, той беше Кралят, чиято цел е да защитава своите поданици и от мисълта, че столицата е беззащитна го обля студена пот.

— О, не се притеснявай, защитена е! И от теб, и от всеки потенциален граф - любител на силни усещания. Крал Уда изпрати неговите войници да ни помогнат в тази малко необичайна ситуация. В замяна, както вече споменах, кралството ни ще получи млада благородна дама и по-точно - неговата дъщеря, която ще ми прави приятна компания на кралския престол. Както можеш да забележиш, имам "кралско" виждане по въпроса. И дори аз да не съм от владетелска династия, то жена ми и наследникът ми ще бъдат. Така че, ти загуби по всички точки. А сега, бъди така любезен да подпишеш, за да не ти поднеса главата на сина ти на сребърен поднос!

Лицето на Уилям Вор беше абсолютно бяло. Чужди войски в столицата! Това беше нещо, което не се беше случвало от векове! Дори на сватбата си, той не бе разрешил на кралската гвардия на родителите на Амерея да влязат в града. Беше конфузна ситуация, която му струваше много. Но принципите му бяха железни и той никога не ги нарушаваше, дори когато това водеше до конфликти с Кайл Одот. Къде ли беше чичо му сега? Дали бе успял да се спаси? Дали той беше причината Гота да не бе успял да намери Адуин?

Нов удар с жезъла го изтръгна от мислите му.

— Ваше Величество? Над поражението си ли разсъждавате? - иронично го попита тържествуващият граф.

— Не. Всъщност мислех затова, че никой крал в историята ни не е допускал - дори с цената на живота си - чужда армия да влезе в столицата.

— О, това е наистина интересна мисъл! И налагащият се извод е, че твоят живот приключва тук!

— Да, това е очевидно. Другият явен извод е, че ти си предател и не би трябвало да бъдеш допуснат до трона. - Уилям говореше като че ли не на Гота, а на неговите войници, които се спогледаха смутено. Може би тази мисъл не беше съвсем нова за тях, в светлината на последните събития.

Силен удар с жезъла в гърба го свали на колене.

— А аз достигнах до друг извод - че няма да подпишеш декларацията, която така великодушно ти предложих. И също така ми се струва, че за да те обявя за предател, не е нужно да си жив. - Гота хвърли жезъла и извади меча си.

— Не мисля, че това е разумно.- нов глас се намеси в разговора и графът рязко се обърна.

Да стигна до двореца се оказа сериозен проблем. Първото ми предположение снощи, когато шпионите ми донесоха за началото на преврата беше, че по някакъв начин граф Гота е успял да спечели армията на своя страна. Логично беше, все пак военачалник беше неговият първи братовчед. Още помня скандала, който имахме с Уилям на тази тема, но той просто си го беше наумил и не се отказа от безумната идея, въпреки моите доводи, че по този начин подарява властта в ръцете на семейство Гота. За да защити решението си, той ми разви някакви фантастични теории за честта на военните и професионализма на генерал Мано Гота. Надявам се никога да не разбере какво си мислих за него и теориите му през нощта, докато се опитвах да изкарам опиянения Адуин от Двореца.

Отново се сетих за Уилям I, който премести столицата по причини, свързани единствено с неговия собствен комплекс за малоценност. В Илиополис подобен преврат нямаше как да се случи! Градът беше създаден, за да пази фамилията Вор... Но всичко това е така или иначе вече в миналото.

Вдясно от мен се чу шум. Веднага приседнах до стените на къщата, покрай която минавах, надявайки се минаващите да ме вземат за някой бедняк, опитващ се да припечели малко с просия. Иззад ъгъла се появиха войници. Отново тези странни униформи, които ми изглеждат толкова познати и в същото време чужди. Трябва да се разровя в паметта си, със сигурност съм имал нещо общо с тях, иначе нямаше да ми се свива така корема като ги видя.

— Хей, ти! Разкарай се от тук веднага!

— Ама как така, господин офицер, аз винаги си седя тук и никога досега не съм пречил на никого! - с плачевен глас измънках. Добър артист съм, не може да ми се отрече. За малко да се засмея при тази мисъл. Дано само не се загледат в дрехите, поръчал съм си ги такива, че да не привличат внимание, но все пак кралските шивачи имат стил, който винаги може да бъде разпознат от набитото око.

— Днес пречиш, разкарай се! - войникът се стараеше да бъде строг, но бях сигурен, че нищо няма да ми направи. Все пак, току що го бях "повишил" в офицер. Стар трик, но винаги минава...

— Добре, тръгвам, господин офицер, само не се сърдете. - и закуцуках в посока - Двореца. Зад мен се чу смях.

Изведнъж изстинах! Сетих се къде съм виждал тези униформи - в двора на ненормалния крал Уда! Какво става тук? Нима Гота е паднал толкова ниско, че да се съюзи с този откачен самозванец?

Забързах към двореца. Ако тук са замесени външни интереси, няма време за преструвки. Почти тичах, като в движение освободих каланските ножове, за да мога да реагирам при следваща среща с войниците. Близо до Двореца, те едва ли щяха да са толкова невнимателни и да пропуснат някой да се движи свободно.

Право пред мен се появиха изневиделица още двама. Засилих се към стената в дясно, отблъснах се с отскок от нея и в движение ударих с дръжките на ножовете войниците по в главите. Още преди те да се сринат на земята, аз вече тичах с все сили към Двореца. Трябва по някакъв начин да стигна до сградата на охраната при портите, където имам приготвени за извънредни ситуации оръжия. Само с два ножа няма да мога да стигна до Уилям.

Пет минути по-късно и шест войника по-малко, вече бях до Двореца. Наложи се да бъда по-твърд с войниците, които охраняват Портите, защото трудно мога да внимавам да опазя и себе си и живота на осемте наемници до сградата. В смисъл, предполагам, че са наемници. Не вярвам Уда да е толкова полудял, че да предприеме открита атака срещу Уилям. Вътре в сградата на охраната отворих скрития гардероб и измъкнах верния ми меч, лъка, стрели и още два ножа. Нека сега да ме спре някой! Ха!

Спрях за малко да помисля. Ако информацията и е вярна и всичко това е работа на граф Гота, то в момента, имайки предвид тщеславието му, той е в тронната зала. Уилям е или в подземията, или при него. Но за да стигна до тронната зала, ще трябва да мина през всичките наемници и през личната охрана на Гота, което би било прекалено рисково. Не се притеснявам за себе си, но един изнервен Гота може да свърши всякакви глупости. Затова реших да мина по по-трудния път - по външната стена. Е, ако ме видят отвън, ще съм доста удобна мишена, но за какво им е да гледат към стените - особено ако мина от северната страна - кой луд би тръгнал да се катери, при наличието на толкова удобното централно стълбище...

След десетина минути вече бях на нивото на тронната зала и дори за мое удобство, някой бе оставил прозореца широко отворен. Не трябва да забравям да разбера кой е и да му благодаря. От вътре се чу гласа на Гота:

— За да те обявя за предател, не е нужно да си жив.

Погледнах, докато свалях лъка от рамото си и видях предателя да насочва меча си към Уилям. Реших да се намеся в разговора, вече с опъната тетива:

— Не мисля, че това е разумно.

Гота се обърна и аз пуснах стрелата.

Всичко стана много бързо и никой не можа да отреагира. В единия момент граф Гота беше насочил оръжие към крал Уилям IV, в следващия беше на земята, от високия прозорец до него се бе приземил Кайл Одот, който беше насочил меч към войниците.

— Какво ще правим днес? Ще живеем или ще умираме? - въпросът му хич не беше закачлив, достатъчно беше човек да види искрите в очите му, за да разбере, че е готов да използва оръжието си, независимо от славата, която му се носеше - на човек, уважаващ живота на другите (нещо рядко срещано през последните десетилетия).

— Графът... - промълви единият от войниците, гледащ неспокойно към проснатия на земята Гота.

— Жив е. - отговори Кайл без да се обръща. - Стрелата е напоена с лека отрова, от която ще му се гади известно време, когато дойде на себе си. Но не знам, дали ще може да използва дясната си ръка в бъдеще. Което е най-малкото, което може да се случи на човек, посегнал на Негово Величество. А това ни връща към въпроса, какво ще правим с вас.

— Ваше Благородие, -започна единият войник, който се беше окопитил по-бързо. - ние не знаехме за съглашението между графа и Уда! Нашата работа е да пазим членовете на фамилията Гота.

— Тогава се погрижете за него, но тук в залата, не искам допълнителни изненади! И ако някой влезне в следващите няколко минути, първият, който ще загине, ще бъде вашият граф! - след тези думи Кайл бързо се насочи към Уилям и с няколко бързи движения разряза въжетата, с които бе овързан.

— Закъсня. - Уилям звучеше спокойно, но Кайл Одот знаеше, че това е заради присъстващите в залата войници. Кралят винаги пазеше името си на делови човек в присъствието на други хора.

— Съжалявам, трябваше да се погрижа за принца.

— Той къде е? - в тона на монарха прозвуча едва доловимо притеснение.

— Далече. - кратко отговори съветникът, не желаеше да дава повече информация в присъствието на войниците на Гота. Те може и да не бяха предатели, но бяха се клели във вярност към графа.

— Защо?- Уилям бе озадачен.

— Това не е свършило, Ваше Величество. Граф Гота е в ръцете ни, но в града се разпорежда чужда армия.

— Да, зная. - в гласа на монарха се усещаше приближаваща буря. - Войниците на Уда са тук в подкрепа на Гота.

— Нека обсъдим по-късно проблема, Ваше Величество. Първо бих желал да осигурим Вашата безопасност!- Кайл Одот беше видимо напрегнат.

— Какво има, Кайл?

— Крал Уда може да е луд, но не би се захванал да помага на чужда кауза просто така. Има нещо много гнило в цялата работа и аз не вярвам, че граф Гота седи на дъното на всичко това.

— Спокойно, Гота си разказа всичко, Уда му е обещал за съпруга дъщеря си, затова и войниците му са тук.

Кайл Одот изглеждаше още по-напрегнат.

— Ваше Величество, крал Уда няма дъщеря!