ПРЕВРАТ (настояще)

---

— Накъде вървим?

— На север. Трябва да се отдалечим колкото се може повече от Уилбург. Ако ни хванат, с нас ще бъде свършено. А на север никой не смее да ходи. – Ави не беше особено обстоятелствен, но изглежда, че откакто Адуин му разкри кой е, нервността му се беше засилила, а това обясняваше и несигурното му поведение.

— Но не разбирам, защо трябва да бягаме? Трябва да се върнем и да се бием! Баща ми е там!

— Да. И вероятно е вече мъртъв, ако е вярно онова, което ми каза. Ако нещата стоят така, тогава най-важното за теб е, да не те хванат!

Адуин се размисли. Не можеше да разбере предателството на Кайл Одот. Защо го беше отвлякъл и дори се беше опитал да го убие! Вероятно е искал чрез него да изнудва баща му, но ако с крал Уилям се беше случило най-лошото, тогава и Адуин вече не му беше нужен. И кои бяха тези войници из града, които за малко да ги хванат при градските порти? Прекалено много въпроси, прекалено малко отговори.

— Не ми се искаше да бягаме. Можехме да се промъкнем в Двореца…

— И да ни хванат и убият. Виж, ако стигнем до северната граница, можем да потърсим помощ от там, на теб не биха ти отказали!

— Не, Ави, ние сме всъщност в доста обтегнати отношения със крал Реджис, преди няколко години за малко да тръгнем на война с тях!

— Аз други неща съм чувал…-гласът на Ави звучеше неуверено, дали защото не беше сигурен какви са точно отношенията между двете държави или защото не знаеше какво точно следва да отговори на Адуин… но каквато и да беше причината, предпочете да замълчи и да продължи напред. Вече два дни яздиха почти без почивка и умората беше започнала да надделява над ентусиазма от това ново за него приключение. Беше получил точни инструкции, къде да отиде и кого да потърси, но за съжаление беше получил и изричната заповед да не споменава на принца за плана докато не минат границата.

— Знаеш ли, всъщност ти въобще не приличаш на принц!

— Защо мислиш така? – на Адуин му стана забавно. В лицето на младото момче беше намерил другар, с когото може да говори свободно, който се държеше нормално с него, без да бъде сервилен или да внимава непрекъснато как се държи и какво казва.

— Ами, някак си… не знам, не си надут, не се цупиш непрекъснато, не си с корона. Ясно е, че сега нямаш охрана, но аз винаги съм си представял принца като някой с цяла армия от слуги, които се грижат за него и му изпълняват всякакви желания… Сигурно звучи глупаво, нали?

— Ами не – Адуин почти се смееше – и друг път съм чувал подобни неща. Но ако познаваш баща ми, не би си ги помислил. Да ти кажа честно, понякога ми се иска да има кой да върви след мен и да ми оправя бъркотиите, но баща ми е на мнение, че един владетел трябва да може сам да се грижи за себе си. „Как искаш да се грижиш за цяло кралство, ако стаята си не можеш да оправиш сам?“ Непрекъснато ми повтаря подобни неща и да ти кажа честно, предпочитам сам да си оправям всичко, отколкото да виждам баща ми ядосан. Никак не е приятна гледка!

— Често ли е сърдит?

— Не. Но казват, че е много по-затворен и мрачен, откакто майка ми си е тръгнала. Аз почти нямам спомени от това време, бил съм прекалено малък. Но и не смея много да го разпитвам на тази тема.

— Ядосва се?

— Не. Затваря се в себе си и спира да говори и да обръща внимание на каквото и да било. Веднъж много се скараха с Кайл Одот заради майка ми. Кайл му говореше нещо, баща ми му крещеше, че не иска да слуша… Мисля, че той просто още я обича.

— А защо са се разделили? В града съм чувал всякакви слухове, даже, че я е убил и е тайно погребана… -Ави замълча стреснато, нямаше намерение да казва подобни неща, кой знае как би реагирал принцът. Но Адуин сякаш нищо не забеляза.

— Да я е убил? Никога! От това, което ми е разказвал Кайл Одот, преди 16 години отношенията със северното кралство са били много обтегнати и всички искали да им обявим война, понеже при някакъв спор с Херцогството застанали на доста спорна позиция и всъщност се обявили твърдо против нашата идея за асимилация на Херцогството. Естествено, за да са още по-сложни нещата, майка ми се обявила в защита на Северното кралство и заплашила баща ми, че ще си тръгне, ако той поведе армията на север. В крайна сметка, до война не се стигнало, но всички започнали да я възприемат за предател и в един момент съветът на графовете излязъл с декларация, че баща ми трябва да избере между короната и майка ми. Тя не го чакала да вземе решение и си тръгнала. Това ми е разказвал Кайл. Дали е така, не знам, никой друг в Двореца не желаеше да говори за нея.

Настана известно мълчание. След малко Ави се обади:

— Всъщност, радвам се, че не ми се налага да живея в твоя свят. Какъв е този живот, в който трябва да избираш между семейството си и дълга… Не, благодаря, може да не съм богат, може да не знам къде ще спя утре, но предпочитам животът ми да е ясен, да знам кои са ми приятели и кои – врагове.

— Е, това всички го искаме, но за съжаление не винаги…

— Тихо! – гласът на Ави изведнъж стана рязък и, макар и тих, в него се усещаше заповедна нотка.

— Моля?

— Тихо! – повтори той и скочи от коня. – Наблизо има хора!

---

— Тайген, понякога наистина те мразя!

— Не ти вярвам!

— И аз не си вярвам, но това не променя факта, че съм ти много сърдита!

— И защо, ако може да попитам? Да не би аз да съм те помъкнал с мен от преди зазоряване, за да търсим бялата сърна, която се е превърнала в моя мания откакто сме пристигнали в Аутскърт?

— Не се подигравай! И ако искаш да знаеш, наистина я видях!

— Вярвам ти, Стаси, просто се чудя какво си правила извън градските стени в четири сутринта?

Астасия, наричана от близките си още Стаси, беше на 16 години. Внучката на крал Реджис бе една от най-обичаните личности в Северното кралство. Което, обаче, не означаваше, че беше лесно човек да общува с нея. Родена далеч на юг, тя бе израснала в среда, съвсем различна от порядките, с които бяха свикнали северните хора. И въпреки, че всички я приемаха такава, каквато е, за нея самата беше трудно да приеме света около себе си и винаги успяваше да изненада околните с поведението си. Ако очакваха от нея да е буйно и невъздържано момиче, не признаващо каквито и да било обноски, то тя бе тиха, сдържана и демонстрираща възпитание, подобаващо на кралския и произход. Ако, обаче, очакваха да бъде кротка, скромна и плаха млада госпожица, то тя се превръщаше в ураган от емоции, стихия, която никой не знаеше в каква посока ще се понесе и какво ще стори. И което беше най-лошото – младата принцеса успяваше някак си винаги да долови какво се очаква от нея и да се превърне в неговата противоположност. Някои наричаха това пубертет.

— Не исках да стоя в палата на графа. Там непрекъснато някой те пита какво искаш, от какво се нуждаеш, какво да направи за теб… Кошмар! Излязох да се разходя някъде надалече от цялата тази фалшивост и в един момент установих, че съм вече извън града. Мислех да се върна, но като се огледах – всичко беше толкова красиво и спокойно, никакви хора, никаква необходимост да се преструвам на каквато не съм. И реших да поостана докато… Я чакай малко! Защо говорим за мен? Ти си проблемът! Защо минахме границата? Защо не се върнахме?

— Нали ти казах преди малко, следите на сърната продължиха насам! Крал Реджис не е успял да научи дивите животни къде точно е границата, за да не я преминават.

— Пак се подиграваш!

— Не се подигравам, Стаси! Ти искаш да видиш сърната, аз те водя по нейните следи. Кое не е наред?

— Не е наред, че като научи майка ми, че сме минали от тази страна, ще ни се стъжни животът и на двамата!

— Ами тогава няма да научи.

— Не става така! Аз нямам тайни от нея и няма да започна точно сега да ги имам!

— Стаси,…

— Млъкни!

— Преиграваш!

— Млъкни, Тайген! Чувам нещо!

Тайген се стегна рязко, извади стрела и застана така, че да бъде между Астасия и евентуалната опасност. Известно време стояха неподвижни, после се чу лек шум в ляво от тях и още преди той да успее да насочи лъка си в тази посока, принцесата се провикна.

— Излез от там, не сме врагове.

Съвсем наблизо до тях се чу тих смях, после младежки глас се обади.

— Откъде знаеш кои сме, че да не сме врагове?

След това иззад дърветата се появиха две момчета и ги загледаха с интерес. Едното, което изглеждаше по-младо, държеше в ръката си нож и се опитваше уж непринудено да застане между лъка на Тайген и другото момче, което нищо не забелязваше, защото се бе вторачило в Астасия.

— Тайген, свали лъка.

Нищо не се случи. Всеки бе замръзнал в някаква поза - Тайген - с лък, насочен към непознатите, едното от момчетата - с нож, готов за хвърляне, другото - с очи вперени в Астасия.

— Тайген? Ехо? Би ли свалил лъка, моля?

Последната дума звучеше съвсем не на място, предвид интонацията, с която бе произнесена. Тайген процеди през зъби:

— Единият държи нож.

Момчето, което седеше по-назад, се обади и Астасия разпозна гласа, който се бе разсмял преди минута.

— Ави, прибери го. Не са врагове.

Ави не мърдаше. Което явно не се хареса на приятеля му и той в един момент просто тръгна напред, директно към Астасия, игнорирайки насочения лък.

— Спри! - изсъска Тайген, зачервен от напрежение. - Ще стрелям!

— Глупости! - каза младежът и протегна ръка към принцесата. - Аз съм Адуин, коя си ти?

Астасия само стоеше и му се усмихваше, по някаква причина неспособна да му отговори.

— Това е безумие! - изригна Ави и тръгна след него, прибирайки ножа. - Как се очаква да те пазя, след като се държиш като самоубиец?

Тайген изведнъж се разсмя и отпусна лъка. Някак си му стана жал за момчето с ножа, разпознавайки в него собствените си злополучни опити да опази човек, който си няма ни най-малка представа за опасностите по света.

Малко по-късно четиримата младежи се отклониха заедно към гората, обсъждайки бурно къде могат да си направят лагер за през нощта, сякаш цял живот са се познавали и са ловували заедно.

Избрали мястото, запалиха огън и завързаха конете в края на поляната и седнаха да се нахранят, разказвайки си между другото и причините, довели до срещата им.

— Стаси е видяла сърна, която я е впечатлила и сме тръгнали по следите и, но честно казано ги загубихме и...

— Загубили ли сме ги? И защо не знам? - прекъсна момичето Тайген, гледайки го с поглед, който искаше да каже "много съм ти сърдита".

— Ами не стана дума за това, бяхме заети да обсъждаме...

— Как не е станало дума, като през цялото време за нея си говорихме?! - отново го прекъсна тя.

— А защо тази сърна е толкова важна, че сте минали границата заради нея? - позаинтересува се Ави.

— Защото е бяла и носи щастие!

— Искате да убиете бяла сърна, за да ви донесе щастие? - в погледа на Адуин се четеше крайно учудване.

— Кой говори за убиване? - момичето ставаше все по-нервно. - Искаме да я хванем!

— Да я хванем ли? - изненада се на свой ред Тайген. - И с какво, ако може да попитам?

— Това не е моя работа, ти си ловецът!

— Ами аз до преди една минута смятах, че я гоним, за да я убием!

Астасия стана, изрита нервно тревата и тръгвайки към дърветата, не пропусна да отправи една последна стрела към Тайген:

— Отвратителен си! Да искаш да убиеш бялата сърна...

Тайген изглеждаше направо достоен за съжаление, гледащ неразбиращо след нея. Адуин се усмихваше лекичко, а Ави се чувстваше неудобно, несвикнал да присъства на подобен създаден от нищото скандал. След малко Тайген се обади унило:

— Познавам я почти откакто се помня, но никога не съм успявал да предвидя кое ще я ядоса и кое ще я направи щастлива. Единственото сигурно нещо около нея е чувството за несигурност.

— Вие откъде сте всъщност? - заинтересува се Адуин. За момент ловецът замълча, гледайки към двамата приятели, седнали срещу него, сякаш обмисляше какво да каже, после сякаш взе някакво решение и заговори.

— Идваме от Аутскърт. Градът е близо до границата и ако трябва да съм честен, на мен и друг път ми се е случвало да я пресичам, но досега винаги съм бил сам. Не искам да я въвличам в опасности.

— Тя изглежда се справя добре с опасностите. - засмя се Адуин. - На мен по-скоро ми прилича, че те избягват да бъдат въвлечени около нея.

Тайген се усмихна, после погледна в посоката, в която беше изчезнала Астасия и продължи.

— Наистина е много смела, но е прекалено импулсивна и често се забърква в ситуации, които налагат майка ѝ да се намесва, за да се оправят нещата.

— Майка и някаква важна личност ли е в Аутскърт? - попита Ави.

— Може да се каже. Хората я уважават и предпочитат тя да е благосклонна към тях, отколкото... - тук Тайген замълча и проследявайки погледа му, Адуин рабра причината. Астасия се връщаше, все още начумерена. Без да каже нито дума, тя дойде и седна до него. Ави се подсмихна, Тайген се намръщи, а Адуин не знаеше как да реагира.

— Е, кои сте и защо сте тук? - обърна се тя към него.

Не очаквайки толкова директен въпрос, принцът се запъна, не знаейки какво да каже. Вместо него отговори Ави.

— Живеем в Уилбург. Или по-точно живеехме в Уилбург до преди не много време.

— Страхотно. - намеси се Тайген. - Виждали ли сте краля?

— Не. Поне аз не съм. Но сме чували всякакви истории за него.

— И защо пътувате на север? - зададе пак въпроса си към Адуин Астасия.

— Ами имаме известни семейни проблеми и...

— И избягахте от вкъщи? - в гласа и личеше опасен ентусиазъм, който накара Тайген да се напрегне.

— Определено може и така да се каже.

— Това е страхотно! - възкликна тя.

— Не виждам кое му е страхотното! - гласът на Тайген предвещаваше буря.

— Не, наистина не е страхотно. - намеси се Ави. - В смисъл, може и да е забавно да пътуваш с приятел из непознати места, но на мен малко ми липсва дома.

— И на мен. - в гласа на Адуин определено се усещаше тъга. Астасия подозираше по-голяма история зад "семейните проблеми", но точно се готвеше да разчопли темата, когато Тайген се намеси.

— Аз предлагам да лягаме, че не се знае утре какъв ден ни чака.

Преди момичето да успее да се противопостави, Адуин се изправи и каза мрачно:

— Така е. Вие се погрижете за огъня, а аз ще нагледам набързо конете. И дано нямаме лоши изненади утре.

На следващия ден се събудиха малко преди изгрев слънце и започнаха да си събират багажа.

— Вие накъде ще ходите? – попита Адуин Астасия, стараейки се да не изглежда заинтересуван.

— Как накъде? Ще търсим сърната! – тя изглеждаше почти изненадана, че някой може да зададе такъв глупав въпрос.

— Аха… Но вчера Тайген не каза ли, че сте загубили следите?

— Да. Ще си говорим друг път с него по темата. Но след като така или иначе сме вече тук и няма начин да ни бъде спестен скандалът с майка ми, по-добре да я намерим!

— Бихме могли да ви придружим и да търсим заедно с вас… - принцът гледаше към Астасия в очакване на реакция на предложението, но реакцията дойде изотзад.

— Няма да стане! Тръгнали сме на север!

Ави изглеждаше доста нервен и гледаше Адуин настойчиво в очите, сякаш искаше да му припомни нещо.

— А бързате ли? – попита съвсем невинно Астасия, правейки се, че нищо не разбира. – Убедена съм, че ако сме заедно, ще я намерим по-бързо и тогава можете да дойдете с нас до Аутскърт.

Тайген беше застанал до конете и гледаше намръщено.

— Да, чудесна идея! – усмихна се Адуин, игнорирайки тотално зачервеното от гняв лице на Ави. След това се обърна към Тайген. – Ти не си против, нали?

Ловецът измърмори нещо неразбрано под носа си и възседна коня. Астасия, сияеща също се запъти към нейния.

— Прекрасно! Да тръгваме тогава!

През целия ден яздеха паралелно на границата, стараейки се безуспешно да открият следите на сърната. Всъщност следите ги търсеше Тайген, който непрекъснато се разсейваше и общо взето се занимаваше основно с това да полага сериозни усилия да не изглежда ядосан, поглеждайки непрекъснато назад към Астасия и Адуин, които яздеха съвсем незаинтересовани от това, в каква посока яздят, заети да обсъждат най-различни неща от живота. Ави също се тревожеше от непредсказуемостта на Адуин, откакто бяха срещнали младежите от севера и се чудеше как да намери възможност да го върне към първоначалния план. Принцът, обаче, се държеше така, сякаш нищо не помнеше от събитията през последните дни, увлечен от разговорите си с непознатото момиче.

След цял ден безсмислено обикаляне, Тайген, вече съвсем изнервен, предложи да спрат за през нощта. Без никакви протести останалите се съгласиха. След като устроиха лагера на една поляна, ловецът помоли Астасия да му помогне да съберат заедно дърва за огъня. Тя го погледна учудено, но нищо не каза и тръгна с него. Ави, се приближи до седналия до едно дърво принц, чудейки се как да го заговори. Адуин гледаше към дърветата, където бяха изчезнали Астасия и Тайген.

— Ти си влюбен в нея.

Изненадан поглед, последван от сух, неестествен смях.

— Глупости. Просто се дразня, че някакъв хлапак ѝ се увърта и се опитва да ѝ замае главата.

Адуин се размърда и се опита да се намести по-добре. Липсваше му леглото.

— Хлапак? Той е на 17, а ти си на 18. Каква е разликата?

— Една година може да бъде огромна разлика, повярвай ми! А и аз съм принц, а той е най-обикновен селянин! - Адуин замълча за момент, стреснат от потока на мислите си и от това, което беше казал току що. - Извинявай, Ави, нямах това предвид.

— Няма проблем, знам какво имаш предвид. Че си влюбен в нея.

— Не. Не съм влюбен в нея, просто не искам... просто... Ох... Знаеш ли, още щом я видях първия път, исках да я хвана, да я прегърна и да не я пускам повече!

— Това казвам и аз. Ти си влюбен в нея.

— Не, не съм влюбен! Не знам как да ти го обясня, чувствам я като част от себе си, искам да я пазя, да я защитавам, да се грижа за нея...- той замлъкна за момент и Ави се възползва от тишината.

— Може и да не знаеш, но това се нарича любов.

— Не е любов. Не изпитвам никакво привличане към нея!

— Адуин..., ти по принцип нали харесваш момичета? - гласът на Ави беше леко неуверен.

— Разбира се, че харесвам момичета, знам какво изпитвам като видя красиво момиче!

— Е, тя е доста красива, бих казал! Ако тази дума въобще може да я опише. Не мислиш ли?

— Определено! Но тя е като статуетка, която трябва да пазя, да не се счупи, тя е...

— На мен лично не ми прилича на статуетка. Или пък това ще да е най-живата и своенравна статуетка, която съм срещал някога...

— За какво говорите? - Адуин подскочи стреснато и бързо се изправи. Астасия се бе приближила и ги гледаше с любопитство.

— За любовния живот на Адуин. - Ави се разсмя, а Адуин сърдито се отдалечи в гората.

— Той има ли си приятелка? Как се казва тя? - Астасия приседна на мястото, където до преди малко лежеше Адуин и се загледа в посоката, в която той бе изчезнал.

— Бих казал, че любовният му живот е малко объркан.

— Как така? - Астасия изглеждаше истински заинтригувана.

— Ами, как да ти кажа, обича едно момиче, но не е влюбен в него.

— О? И защо?

— Ами не знам. Изглежда сам е объркан от този факт и се опитва, доста безуспешно, между нас казано, да разбере какво се случва в сърцето му. -Ави се чувстваше горд, че може толкова експертно да говори за чувствата на принца.

— А тя как се казва?

— Хм, такива информации ще трябва да ги оставя на него да ти ги каже. Сама разбираш, като негов доверен приятел, трябва да пазя тайните му.

— Не съм сигурна, че разбирам, но щом казваш. А той защо се разсърди?

— Малко е нервен тези дни. Имаше някои семейни проблеми, които е трудно да бъдат решени и това му създава известни главоболия.

— Разбирам. - отговори Астасия, мислейки си, че абсолютно нищо не разбира.

— А ти? Имаш ли си приятел?- Ави я гледаше с любопитство.

— Разбира се, имам много приятели!

— Имам предвид, някой с който да сте по-близки? Тайген се държи доста свойски с теб.

— Тайген ми е най-добрият приятел. И сега като ме караш да се замисля, като че ли нямам по-близък човек от него. С изключение на семейството ми де.- прибързано добави тя.

— Да. Това не улеснява много нещата. - замислено измърмори Ави.

— Кои неща?

— Никой да не мърда! - извика нов глас наблизо до тях и иззад дърветата се появиха множество войници.

Астасия се претърколи рязко до най-близкото дърво и се изправи с гръб към него, вадейки в движение меча си.

В същото време Ави също беше станал и с извадено оръжие се оглеждаше на всички страни, опитвайки се да отгатне от коя посока ще дойде първата атака.

— Деца, защо не приберем оръжията и не си поговорим кротко? Така никой няма да пострада, дори и приятелят ви тук. - към тях се приближи едър мъж, явно водачът на нападателите, държейки като щит пред себе си Тайген, който се мяташе във всички посоки, опитвайки се да се освободи, не обръщайки внимание на ножа, опрян в гърлото му.

Беше прекалено тъмно. Адуин се промъкваше между дърветата, опитвайки се да не вдига излишен шум. Нападателите бяха замъкнали приятелите му до собствения си лагер, който беше на петнайсетина минути на запад от мястото, където Тайген бе предложил да нощуват. Очевидно не се страхуваха от нищо, защото бяха запалили големи огньове, които се виждаха отдалече, но въпреки това Адуин не можеше да си позволи да рискува, беше повече от сигурно, че имаха и патрули, които да обикалят наоколо да ги пазят от неочаквани изненади.

Отне му почти час да се промъкне незабелязано до лагера. Астасия и Тайген бяха завързани с дебели въжета за едно дърво на края на лагера, уви, добре осветени от огъня. До тях нямаше пазачи, но наблизо бяха насядали на земята дузина войници. Униформите им бяха същите, като на онези, които Адуин видя в столицата. Огледа се за Ави и изтръпна. Младият му приятел стоеше прав пред някакъв едър човек, който очевидно беше главатар на нападателите, от двете му страни стояха мъже в униформи и здраво го държаха. Изборът беше труден – на кого да се опита да помогне първо, ако въобще това бе възможно. Беше задължен на Ави, но мисълта, че нещо може да се случи на Астасия го побъркваше. В крайна сметка реши първо да насочи усилията си към двамата завързани на края на лагера. Така или иначе не можеше да освободи Ави без бой, а ако нещо се случеше с него, поне Астасия и Тайген биха могли да се измъкнат. При мисълта за Тайген отново го споходи неприятното чувство на ревност. Но реши да не му обръща внимание за момента. Дори си помисли колко е благороден – спасява конкурента си за сърцето на момичето, което само с присъствието си му докарваше сърцебиене.

Пролази максимално тихо до дървото, за което бяха завързани и изкара ножа си.

— Кой е? – прошепна Тайген.

— Шшт! Аз съм Адуин. Стойте тихо и не мърдайте, не е нужно да привличаме вниманието на пазачите.

Започна да реже въжетата.

— Изчезвай от тук. – изсъска Астасия.

— Малко повече благодарност, моля! Все пак рискувам да ме заловят заради вас.

— Изчезвай, Адуин! – повтори тя напрегнато. – Те са тук, защото търсят теб!

От изненада принцът щеше да изпусне ножа.

— Как така? Никой не знае кой съм!

— Е, те знаят. Из цялото ви глупаво кралство има разпратени патрули да търсят теб! Щеше да е по-лесно, ако ни беше казал кой си наистина, а не да ни пробутваш тъжни истории!

— Не ни е глупаво кралството! – от нерви, Адуин за малко да каже последното изречение на висок глас. Възприемаше всяка обида към кралството като обвинение отправено лично към него или към баща му.

— Извинете, че ви прекъсвам приятния разговор, но ще може ли малко по-тихо? – позаинтересува се Тайген. – Или предпочитате да им предоставите това, което търсят?

Въжетата паднаха, отрязани на земята. Адуин сложи ножа в ръката на Астасия и прошепна:

— Не мърдайте за известно време. Искам да се опитам да стигна до Ави, а ако се вдигне тревога, нищо няма да стане.

— Ти си луд. – Астасия явно не беше в най-доброто си настроение, което беше разбираемо предвид ситуацията, в която се намираха.

— Както кажеш. Просто постойте още двайсетина минути все едно сте вързани. – и Адуин запълзя назад.

Отне му известно време да доближи частта на лагера, която беше най-близо до Ави и главатаря на нападателите. Между него и тях имаше голямо дърво, зад което се скри, обаче отпред гореше огън, който осветяваше всичко. Нямаше как да стигне по-близо без да бъде видян, но пък оттук можеше да чува добре.

— Слушай момче, не ни разигравай, защото пред никого не съм поемал обещания да останеш жив! Знаем, че си бил заедно с принца, видели са ви в една таверна на сто мили на юг оттук!

— Не знам за каква таверна говориш! – гласът на Ави леко трепереше, но очите му гледаха решително в лицето на главатаря.

— Тази същата, където сте сменили конете си! Къде е принцът?!

Кръвта нахлу в главата на Адуин и вече беше почти скочил, за да се хвърли към главатаря, когато някой рязко го притисна към земята, запушвайки му в същото време устата!

Навсякъде се въргаляха трупове. Гледката беше съсипваща за нервите на Астасия.

— Нужно ли беше? – почти изкрещя тя в лицето на гвардейския капитан, който стоеше до нея и наблюдаваше безизразно, докато хората му разчистваха поляната.

— Кое? – попита спокойно той, от което тя се вбеси още повече.

— Тази касапница! Нужна ли беше?

Капитанът я погледна, все така спокоен, сякаш се опитваше да прецени как да и отговори. Войниците вече почти привършваха с неприятната задача и скоро никой, минаващ случайно оттук, нямаше да може да заподозре какво се бе случило.

— Ваше Височество, предполагам сте наясно, че ако Ви се случи нещо, аз ще съм на мястото на тези жалки нещастници, когато дядо Ви разбере.

— Какво да ми се случи, ние вече бяхме свободни, трябваше ни само време да се измъкнем!

— Което ме навежда над въпроса, как точно се освободихте?

В този момент се приближи Тайген и с леко тревожен глас попита:

— Къде е Ави?

Капитанът се обърна объркано към него.

— Кой?

— Момчето, което разпитваха онези, които ни нападнаха.

— А, пленникът е вероятно вече в лагера ни, където чака, след като свършим тук, да бъде разпитан.

— Пленникът?! – изригна Астасия, но преди да може да продължи, Тайген сложи ръце на раменете ѝ и тихо ѝ зашепна нещо. След това се обърна към капитана:

— Ави е наш приятел и ще се радваме да го освободите. Освен това ще трябва да поостанем още малко тук, защото наблизо има още някой, когото трябва да намерим, преди да тръгнем. Вероятно сте го подплашили с нападението, но със сигурност е някъде наоколо.

Капитанът го погледна по начин, който беше труден за разчитане – имаше някаква насмешка в него, но почти недоловима.

— И той ли Ви е приятел? – попита.

Астасия го изгледа с поглед, който ако можеше, би убил.

— Да. Да не би да сте го срещали?

„Добре е, че не гледа мен така“ – помисли си Тайген – „Сигурно ще предпочета да забягна обратно при лудия, ако ме погледне по този начин…“

Капитанът, обаче, остана съвсем невъзмутим.

— Имаше още един младеж, когото заловихме, точно преди нападението. Беше доста разюздан, та се наложи да го вържем малко по-здраво. – Тайген хвана здраво Астасия, която, ако се съди по изражението ѝ, щеше всеки момент да се нахвърли върху гвардееца.

— Не се притеснявайте. Сигурно е добре. Закараха го и него в лагера.

— Чудесно. – побърза да каже младежа, преди момичето да отговори. – Тогава и ние отиваме там. – и той повлече крайно ядосаната принцеса, надявайки се да предотврати по-нататъшния скандал. После се сети нещо и спря – Капитане, нали не е ставало дума пред пленни… пред другото момче, коя е Астасия?

— Не.

— Супер, нека така да си остане. – обърна се към нея – Нали, Стаси?

Тя само му хвърли кос поглед и тръгна сърдито напред.

— Не се сърди, те са си малко груби, но със сигурност не са искали да ти навредят!

Адуин гледаше със студен поглед напред, но не отговори на Тайген, който в този момент го развързваше. Видимо не беше пострадал, поне не физически. По друг начин, обаче, стоеше въпросът със самочувствието му. Когато бяха отстранен и последните въжета, той просто се отдалечи от всички и седна до едно дърво, накрая на лагера. Войниците, покрай които мина го поглеждаха мимоходом, но никой не каза и дума. Очевидно бяха вече получили инструкции да не закачат принудително докарания "гост".

— Какво, всъщност, се случи? - попита Ави, докато на свой ред го освобождаваха.

— В какъв смисъл? - Астасия беше някак разсеяна и току поглеждаше по посока на Адуин.

— Ами, цялото това нападение беше доста странно. Наблюдавах битката доста отблизо, ако може така да се каже и начинът по който бяха групирани вашите приятели - тук той отправи многозначителен поглед към Тайген, осъзнавайки, че момичето в действителност не го слуша - беше най-малкото необичайно. Най-многото войници не се насочиха към централния огън, където се бяха събрали повечето наемници, а около вас, сякаш вие сте по-опасни... или имат заповед да ви опазят на всяка цена невредими. И не изглеждаха никак готови за общуване с наемниците. Беше ... брутално. - гласът му още трепереше от вълнение, но в него се усещаше и някаква доза възхищение.

Тайген се засмя.

— Може и да имаш право. Майката на Стаси е много почитана личност в Аутскърт и силно се съмнявам някой да иска да я види разгневена.

— Глупости. - намеси се Астасия и се обърна към тях. - Никога не съм виждала майка ми ядосана.

— Това е, защото не беше наблизо, когато се загуби преди две години в гората край Реджисбург. Беше забавно да се гледа как тя раздаваше заповеди на гвардейците, придружени с летящи чаши и чинии. - Тайген се разсмя при спомена. - Знаеш ли колко е трудно да стоиш мирно, докато към теб лети цялата домашна посуда?

— Глупости, това не е истина! Майка ми...

— Момент, момент! - прекъсна я Ави. - Защо майка ти е заповядвала на гвардейците на Реджисбург, нали сте от Аутскърт?

Астасия и Тайген се спогледаха.

— Имаме роднини в столицата и често ходим при тях. - смутолеви момичето.

— Аха... И гвардейците във вашата столицата изпълняват нарежданията на всички гости? - Ави гледаше намръщено. - Какво точно ни спестявате вие двамата?

За голямо облекчение на младежите от Севера, в този момент се приближи гвардейският капитан и прекъсна разговора.

— Трябва да тръгваме. Твърде е възможно тази група да не е била сама наоколо и скоро някой да ги потърси. Ще ми е доста по-спокойно, ако се случи да има следващи подобни "срещи", да сме на наша територия.

Астасия хвърли последен поглед към Адуин, който в този момент се изправи и тръгна към тях и безмълвно пое юздите, които и подаде един от войниците.

Кралство РеджисСлед като минаха границата, капитанът видимо се успокои. Астасия за пореден път препусна напред, но този път никой не я спря. Капитанът се загледа след нея за кратко, след това въздъхна и се обърна към Тайген.

— Какво правихте, всъщност, толкова навътре?

— Преследвахме една сърна.

— Моля? – вероятно това не беше в списъка на очакваните отговори.

— Ами от няколко дни Стаси беше полудяла на темата „бяла сърна“. Била я видяла да обикаля около Аутскърт. Завчера я заварих часове преди зазоряване да се скита извън градските стени, тя ми показа следите от сърната и тръгнахме след нея.

— Бяла сърна? – в гласа на капитана се усещаше съвсем ясно какво мисли по въпроса.

— Тя твърди, че е бяла. Аз не съм я виждал. Просто тръгнахме по следите ѝ и в един момент вече бяхме извън пределите на кралството.

— Ако нещо и се беше случило… - капитанът не продължи, а и Тайген предпочете да не отговаря.

Малко по назад Адуин разговаряше тихо с Ави.

— Нали не си им казал нищо, докато ме нямаше?

— Не. Никой не знае кой си. Което, според мен, драстично намалява шансовете ти да се пребориш за момичето.

— Ави, нямам никакви аспирации към нея! Просто я харесвам!

— Да бе, сякаш не виждам как я гледаш непрекъснато. Пак ти казвам, кажи ѝ, че си принц и наблюдавай реакцията ѝ! Всяко момиче мечтае да срещне принц!

— Виж, в Северното кралство не са луди поклонници на нашата фамилия. А и не мисля, че Астасия е като другите момичета. Освен това, казвам ти го за стотен път, не съм влюбен в нея! Дори не мога да си го представя!

— Ами тогава остави ловецът да я омотава в мрежите си!

Адуин замълча за кратко и точно Ави си помисли, че е успял да го подтикне поне към размисъл за бъдещи действия, заговори отново.

— Той всъщност е добро момче. Наблюдавах го. Грижи се за нея, а и тя му вярва.

Ави изгледа принца, както се гледа луд.

— Адуин, ти не си ѝ баща, ти си конкуренция с това „добро момче“!

— Не, не съм. Ако тя го обича, аз ще съм щастлив за тях. И дори бих ги поканил при нас в двореца, за да живеят по-нормален живот, а не да се лутат из гори и гранични градчета.

— Покани само нея!

Адуин се разсмя.

— Откажи се, наистина!

— Как да се откажа, като те гледам как я зяпаш!

— Ей така, просто се откажи!

— От какво да се откаже? – попита ненадеен глас и двамата погледнаха към Тайген, който се беше изравнил с тях и ги наблюдаваше с интерес.

Адуин, видимо забавлявайки се отговори:

— Моят приятел Ави е с много развито въображение и включва и мен във фантазиите си.

— Ооо, – възкликна Тайген – вие двамата… Съжалявам, не знаех,…

— Стига глупости! – прекъсна го абсолютно изнервен Ави. – Не става дума за мен, а за Адуин! Има си една любов, ама не ще да го признае, дори пред себе си!

Тайген ги гледаше с непроницаем поглед и Адуин чак в този момент схвана двойния смисъл на това, което беше казал. Избухна в неудържим смях и колкото и да се стараеше, не можеше да се успокои. Ави сърдито избърза напред, а Тайген остана да язди до принца.

— Пристигнахме! - извика радостно Астасия и се устреми към изникналите зад поредното възвишение крепостни стени на Аутскърт.

От града се зададе група конници, която бързо се приближаваше към тях. Най-отпред яздеше красива жена на средна възраст. Облеклото и не оставяше съмнение за благородния и произход. Доближавайки Астасия, тя спря и скочи на земята. Момичето се хвърли от седлото без никакво предупреждение към жената, която, обаче, не загуби ни най-малко равновесие, посрещайки го с отворени обятия.

— Амерея. - каза Тайген, гледайки със смесица от възхищение и страхопочитание към двете жени.

— Какво? - възкликна яздещият до него Адуин и дръпна рязко юздите на коня си. Лицето му силно пребледня.

— Амерея. - повтори Тайген и посочи напред, незабелязал реакцията на принца. - Майката на Астасия.

— Какво има? - обади се Ави, гледайки смутено към Адуин, който стоеше неподвижно, гледайки напред, сякаш е видял призрак.

— Амерея. - тихо каза той.

— Нали това казах - обърна се към него Тайген. - Амерея - майката на Астасия.

Междувременно всички бяха спрели на почетно разстояние от двете жени. Адуин слезе бавно от коня си и тръгна напред към тях с вдървена походка.

— Какво му има? - обърна се Тайген към Ави с неразбиращ поглед.

Известно време Ави гледаше след отдалечаващия се Адуин, после се обърна към Тайген и каза със задавен глас:

— Амерея е кралицата на Уилбург, майката на Адуин.

Амерея гледаше втренчено приближаващия се Адуин и в очите ѝ се четеше изумление.

— Мамо? - Астасия, усетила, че нещо не е съвсем наред, се отдръпна леко от майка си и проследи погледа и. - Мамо, това е един приятел, когото срещнахме, докато преследвахме сърната. Казва се...

— Адуин? - прекъсна я майка ѝ. Първоначално Астасия реши, че въпросът в гласа на майка ѝ е отправен към нея, но после разбра, че Амерея всъщност говори на приближилото се момче.

— Вие... познавате ли се? - гледаше тя объркано ту единия, ту другия.

Отговор не последва. Адуин бе спрял на две крачки от майка ѝ и я гледаше с широко отворени очи. Астасия погледна отново към майка си и видя странен блясък в очите ѝ, вперени в момчето срещу нея.

— Мамо?... - каза тя в един глас с Адуин.

Неразбираща какво се случва, тя отново погледна към него и после към майка си, само за да види вече свободно течащите от очите ѝ сълзи. В този момент Амерея, сякаш събудила се от някакъв транс, се спусна към Адуин, сграбчи го и го стисна така, като че ли смяташе да го задуши с прегръдката си. Момчето също я прегърна, без да отрони дума и двамата останаха така, обзети от безвремие, изолирани от външния свят.

Астасия продължаваше нищо да не разбира и отправи безпомощен поглед към приближилия се капитан, но той само поклати глава.

Цяла вечност по-късно, Амерея се отдръпна от момчето, от очите ѝ все още се стичаха сълзи и погледна към Астасия с любящ поглед.

— Стаси, благодаря ти!

— За какво? - никога в живота си принцесата не се бе чувствала толкова глупава. Разбираше, че е свидетел на изключително събитие, но не разбираше какво е то.

Амерея я прегърна, целуна я дълго по косата и каза:

— Ще говорим като се приберем. Има неща от миналото, които не знаеш. Но като начало, можеш да се запознаеш с брат си.

После я целуна отново по косата, прегърна отново Адуин и се обърна към капитана, който стоеше почтително встрани, превърнала се отново във властната жена, която всички познаваха.

— Да се прибираме, капитане. Не искам децата ми да се разболеят в този студ.

Астасия стоеше като вкаменена и гледаше взиращия се в нея с широко отворени очи Адуин, сякаш го виждаше за първи път.

Вечерята беше особено странна. Всички бяха в приповдигнато настроение, от една страна, защото младата принцеса се бе завърнала невредима от поредното непредвидено от когото и да било приключение, от друга страна защото се бе разнесла новината за пристигането на сина на Амерея, а всички знаеха за болката ѝ по загубеното ѝ семейство и се надяваха, че този неочакван подарък от съдбата ще допринесе за заздравяването на емоционалните ѝ рани. Надеждите бяха, обаче, бързо попарени от разказа на Адуин за събитията в Уилбург.

— И си сигурен, че намесен Лудия Уда? – попита за кой ли път графа на Аутскърт.

— Не мога да съм сигурен. Бях отвлечен от двореца от човек, на когото имах абсолютно доверие, но после Ави ми помогна да се измъкна. – В този момент, Ави изглеждаше по-скоро виновен, както забеляза Амерея, но нито той каза нещо, нито тя. – После тръгнахме на север и малко след срещата с Астасия и Тайген бяхме нападнати от наемници с непознати униформи. Аз успях да се измъкна и докато ги подслушвах, преди Вашите войници да се намесят, на няколко пъти споменаха името на Уда.

Всички слушаха внимателно разказа на принца, с изключение на Астасия, която поглъщаше лакомо количество храна, достойно за цял полк и само от време на време хвърляше по някоя усмивка на новонамерения си брат.

— Аз смятам, да тръгна утре сутринта за Реджисбург. – обади се ненадейно Амерея. – Без значение дали става дума за вътрешен преврат или за намеса на Уда, баща ми трябва да знае и да предприеме адекватни мерки.

— Не е нужно, Вие да тръгвате, Ваше Височество, – намеси се графа. – ще изпратим вестоносец, който да уведоми краля за нововъзникналата ситуация.

— А Вашият вестоносец ще може ли да го убеди да вземе отношение по въпроса и да се намеси, преди да е станало късно? – изгледа го саркастично Амерея. – Не, това е моя работа и ще я свърша аз. Моля за ескорт, тръгвам рано сутринта.

Амерея се изправи и тръгна да излиза от салона. Току пред вратата се обърна и каза:

— Астасия, Адуин, препоръчвам ви да си лягате. Утре ни чака път и не искам да заспивате по седлата.

— Но, майко, аз мога и тук да остана! – гласът на Астасия, за изненада на Адуин, беше съвсем друг, нищо общо с уверената принцеса, която раздаваше заповеди на всички в гората.

— Не! Нямам намерение после пак да разпращам войската да те търси в четирите посоки на света. – отговори строго Амерея, погледна към Адуин и завърши – Трябва да сте готови по изгрев слънце, така че, колкото по-бързо си легнете, толкова по-добре.

Адуин само кимна и се усмихна вътрешно в себе си – до преди един ден не беше съвсем сигурен дали майка му е жива, бе живял само с надежди и спомени от детските години, а ето я сега, само часове след като се бяха намерили, се държи, сякаш цял живот са били заедно и всичко винаги е било съвсем наред. Харесваше му. Много му харесваше!

На вратата на спалнята на Амерея се почука. Още преди да успее да отговори, вратата се отвори и през нея се промуши Астасия, която без да отреагира по никакъв начин на озадачения поглед на майка си, дойде при нея и легна в леглото ѝ.

— Това какво следва да означава? – гласът не можеше да подведе принцесата, в него липсваха каквито и да било строги нотки.

— Не ми се спи и си намерих книга от библиотеката. Точно тази, която ти ми каза да прочета. Но не съм сигурна и, че ми се чете, затова ще си говоря с теб.

Амерея се разсмя. Астасия беше най-непокорното дете на света, но по някакъв начин успяваше всичко да направи да изглежда така, че да не можеш да ѝ се разсърдиш.

— За какво искаш да си говорим?

— Ами за много неща. Защо не си ми казала, че имам брат, защо не знам, че баща ми е крал, защо искаш да прочета точно тази книга, защо не ми даваш да излизам нощно време навън, защо не харесваш графа на Аутскърт, защо…

— Достатъчно, достатъчно. – смееше се Амерея. – За да ти отговоря на всичките въпроси, ще трябва да стоим тук и през следващите няколко дни. Коя е книгата?

— Не помниш ли? Онази за Началото.

— О, доколкото си спомням, тя отдавна е изчезнала.

— Не, ето я!

— Празни корици, Стаси. Само предговорът е останал от цялата книга. Още преди доста години самата легенда, която е била описана тук е била отмъкната от някого и дори и аз не съм я чела. Бях ти казала, че за да познаваш миналото ни, трябва да си прочела легендата за началото, но…

— Ами ето я – прекъсна я Астасия – тук пише „Началото“!

— Да, но отвори я и виж какво има вътре – само кратко въведение и неразбираеми картини.

Принцесата се сгуши в майка си и отвори старата книга.

"Отдавна вече никой не си спомня Началото. Единствено в Южното Херцогство има останали легенди от стари времена, но те са толкова невероятни, че едва ли някой друг, освен малките деца, им обръща по-сериозно внимание. Ала въпреки, че никой не вярва в тях, те са се запазили до днес по една доста тривиална причина - децата наистина ги харесват и обичат дори да ги разкрасяват, използвайки собственото си въображение. А за родителите легендите са един лесен начин да примамят малчуганите вечер да си легнат, за да чуят отново любимите си истории преди сън. Говори се дори, че по времето, когато писмеността е била все още широко разпространена, е имало книги, които са разказвали за двамата братя, създали Империята на Вор. За съжаление, вече малцина могат да разчитат старите знаци, единствено аристократите в трите кралства и управниците на Херцогството са просветени в това старо изкуство, а книги има останали само в кралските библиотеки. Говори се, също така, че в старата столица Илиополис има библиотека с невиждано големи размери, в която има не само книги с легенди, но и такива, които описват подробно как човек може да създаде летящи градове и чудовища, които могат да унищожават всичко с огнения си дъх, но описанията били толкова сложни, че дори тези, които могат да четат не могат да ги разберат. Дали това е наистина така, обаче, знае единствено Великият Херцог, който е толкова митична личност, че мнозина се съмняват въобще в неговото съществуване. Но никой не изразява на глас собствените си съмнения, тъй като армията му и благородниците, които пазят реда в Херцогството хич не са митични и се справят с доста реални и категорични действия с всеки, дръзнал да постави под съмнение неговата власт.

Тук представяме легендата за създаването на ворската цивилизация, но без никакви гаранции за автентичността ѝ, защото, както сами ще се убедите, голяма част от нея звучи неразбираемо до нелепост! И така, ето я историята, с която заспиват вечер повечето деца в Херцогството:"

(За съжаление следващите страници от това писание липсват, грубо откъснати, сякаш някой е искал легендата на всяка цена да остане скрита за хората извън Южното Херцогство.)

— Не разбирам, майко, защо е загубена историята? Как така никой не помни началото? Защо не записваме всичко, което се случва, за да могат хората да не забравят миналото? - Астасия беше едновременно ентусиазирана от това, което бе прочела и разочарована, че липсваха най-интересните страници, които можеха да отговорят на въпросите, които отдавна я измъчваха.

— Не е забравена историята. Поне не тази, която се разказва в южните земи. Аз я помня. Дори на теб съм ти я разказвала, когато беше още малка. - Амерея се усмихваше с любов на дъщеря си и по стар рефлекс, без да го осъзнава, я галеше нежно по косата, както правеше още когато бе със своята малка принцеса в изгнание в Южното Херцогство. - Ако се постараеш, можеш да се сетиш.

Астасия потъна дълбоко в себе си, търсейки в спомените си времето на своето детство.

"Малкото момиче успя да скрие прозявката от майка си, която за хиляден път се опитваше да го приспи, разказвайки легендата за династията Вор. Това беше традиция в Южното Херцогство, последното останало да пази Великата тайна. Астасия знаеше историята за митичните хора, способни да създадат летящи градове, знаеше за магичната библиотека на забранения град Илиополис, за създаването на ворската цивилизация. Всъщност всички деца от Херцогството знаеха. Принцесата остави ясния мелодичен глас на майка ѝ да говори. Замисли се, колко се бе вълнувала в началото, слушайки историите и вярвайки, че е специална. А сега знаеше, че много повече се вълнува от Тайген. Виждаше русите му коси и отнесения му поглед в своето съзнание всяка вечер, точно преди да заспи. Той бе обсебен от своята тайна, която пазеше само за себе си, а тя - от него. Понякога си представяше, че е потомка на Великия Херцог, или дори на двамата братя, които са създали всичко. И че той е нейният мъж. Крал Тайген. Стана и тъжно. Защо трябваше да напускат Херцогството, защо трябваше да ходят в студения Север? Последната ѝ мисъл, преди да заспи бе, че трябва някак си да убеди майка си, да вземат Тайген с тях, когато тръгнат..."

На следваща сутрин тръгнаха за Реджисбург. Амерея яздеше напред, придружена от Адуин, зад тях Астасия не се отделяше от Тайген. Най-отзад бяха Ави и гвардейския капитан, следвани от дузина войници, пратени от графа на Аутскърт, да пазят членовете на кралското семейство.

— Какво ти има? - попита Тайген.

Астасия го погледна сърдито, после се сети, че той всъщност не е виновен за нейните мрачни мисли и се опита да му се усмихне.

— Имам баща.

— Всички хора имат. Нали знаеш как стават бебетата?

— Не е смешно, Тайген! - сопна му се тя и пришпори коня, но приятелят и бързо я настигна.

— Извинявай. - каза в опит да я успокои. Напоследък Астасия бе по-нервна от обикновено. Сякаш прекалено сензитивното момиче усещаше, че нещо не е наред и това и влияеше на настроенията, които се меняха на всяка минута.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Ти не знаеш какво е да си нямаш понятие кой е баща ти и изведнъж - хоп! - вече си се сдобил с нов родител!

— Да, така е.

В следващия момент Астасия се усети какво е казала.

— Ох. Извинявай! Не знам какви ги говоря. Напоследък ми е трудно с всичко наоколо и все на теб си го изкарвам... Извинявай, Тайген!

— Няма проблем. Аз наистина не знам какво е да не знаеш кой е баща ти.

— Ти... помниш ли го?

— Неясни картини. Нищо смислено. Но винаги, когато си мисля за него и за майка ми, сърцето ми се стопля. Знам, че са ме обичали. И не мога да им отвърна с друго, освен и аз да ги обичам. Опитвам се да пазя в съзнанието си спомена за тях и да се боря в живота, защото знам, че те биха искали да успея.

— А имената им помниш ли?

— Да. Баща ми се е казвал Дрейк, а майка ми - Захира. Имал съм и сестра - току що родена, когато... - Тайген млъкна.

— А къде сте живели? В Южното Херцогство?

— Не. На запад.

— О? В кралството на лудия? Този род само проблеми създава! А ти... Тайген? Какво има?

Тайген бе станал съвсем червен, очите му блестяха, дишаше много тежко и на пресекулки.

— Аз... Добре съм, Стаси, нищо ми няма. - каза, но гласът му беше неразпознаваем.

Астасия го изгледа, след което се провикна:

— Майко! Нека спрем за малко!

— Недей, всичко е наред. - опита се да каже Тайген, но никой не му обърна внимание, принцесата вече бе решила вместо него.

— Майко!

Амерея спря и се обърна.

— Спираме за почивка! Уморих се!

Майка и повдигна вежди, но нищо не каза.

В покрайнините на Уилбург

Един от войниците помогна на ранения Гота да се качи на коня.

Кайл Одот стоеше изправен на седлото и гледаше намръщено към столицата. До него Уилям беше готов за път, макар и видимо все още объркан от последните събития.

— Е, Гота, надявам се, че това, което видя в града е достатъчно, за да разбереш, че си просто дребна пионка в чужда игра. – Гласът на Кайл звучеше студено и съдържаше някаква скрита заплаха. – Опитай се да осмислиш факта, че „подчинените“ ти наемници се опитаха да разгледат вътрешностите ти, когато те видяха в компанията на Негово Величество и никак не проявиха разбиране към призива ти да се оттеглят от Уилбург.

— Аз… ще разбера какво се случва и ще си върна контрола над тях.

— На твое място не бих опитвал. Те изпълняват заповедите само на Уда.

— Уда е мой приятел! – опита се да се тросне Гота, в моментен изблик на гордост. Преди Одот да успее на му отговори към него се приближи Уилям.

— Уда извърши преврат в моето кралство благодарение на твоето предателство, Гота. Говорим за един ненормален, който дойде на власт, избивайки семейството на собствения си брат. Всички помнят това! И ти му повярва! Точно на него! Заложи съдбата на всички твои и мои близки на карта, оставяйки столицата беззащитна в ръцете на армията на един луд!

Виждайки, че Уилям скоро ще изгуби контрол над нервите си, Кайл Одот побърза да се намеси.

— Ок, няма нужда да се косим за миналото, сега нека се опитаме да спасим бъдещето. Ние с Негово Величество ще тръгнем на север, да потърсим помощ, а ти, Гота, се прибираш в собственото ти графство. И ако разбера, че си се върнал в столицата… - Съветникът остави изречението незавършено, но заплахата, която увисна във въздуха, беше абсолютно ясна и категорична.

Гота мрачно кимна.

— Не се притеснявайте, няма да се върна. – Спря за момент, опита се да каже още нещо, но се отказа и просто се обърна и пое към дома на дедите си, следван от малцината останали му верни войници.

Одот гледаше замислено след него без да помръдне.

— Не му вярвам, Кайл. – обади се Уилям.

— И аз, Уилям. И аз. – сега Съветникът звучеше уморено. – Определено не му вярвам, но някои уроци хората трябва сами да си ги научат.

— А защо го пуснахме тогава? Сега той знае накъде ще тръгнем и може да прати войниците на Уда след нас.

— Кой ти каза, че знае?

— Моля? – Уилям погледна изненадано към Кайл Одот. – Ти сам му каза, че ще търсим помощ от Севера. Макар, че дълбоко се съмнявам, там да ме посрещнат с почести…

— Не знам как биха те посрещнали в Севера, но и не ме интересува в момента, защото ние отиваме на юг.

— На юг? Ти луд ли си?

— Не. И, повярвай ми, това е по-важно от всичко друго!

— Сега ли го реши?

Кайл погледна към Уилям и се усмихна.

— Не, реших го вчера сутринта. – и преди да изчака реакцията на изненадания си приятел, обърна коня си и пое към Южното Херцогство.

Южната граница

— Сър? Да навлизаме ли?

Генерал Мано изгледа с ядосан поглед полковника.

— Да съм Ви наредил да влизате?

Вече почти седмица армията лагеруваше близо до основния път, всъщност единствения път, който водеше в Южното Херцогство. „Армия“ беше много пресилена дума, ако се сравняваше сегашният брой на войниците с този, който пишеше в архивите, но генерал Мано така или иначе не вярваше много на това, което беше чел в тях. Звучеше прекалено нереалистично, а и излишно. Кому беше нужно да поддържа толкова много войници, което бе доста скъпо начинание, след като реално войни не бе имало от повече от сто и петдесет години. Да, имаше моменти на напрежение между трите кралства, но обикновено проблемите се изчистваха с преговори. А и, както често си мислеше Мано, една война не би решила проблемите, а би ги задълбочила. Не много военно мислене, според собствените му капитани, но времето беше доказало, че генералът е прав.

Поне досега.

Преди около две седмици, братовчедът на генерала – известният граф Гота – го бе повикал на изненадваща среднощна среща. И му бе разказал за тайния план за преврат на Съветника Одот. Според Гота, Кайл Одот бе успял по някакъв начин да влезе в контакт с Великия Херцог - или който управлява Херцогството днес, темата беше доста забулена и нищо не се знаеше със сигурност – и го бе уговорил да нападне Уилбург, за да свали Уилям от трона и сам да седне на него. Мано още помнеше целия разговор кристално ясно.

“-Кучият син е успял да приспи вниманието на Уилям и сега се готви да заеме мястото му. – беше му казал Гота.

— Но защо не уведомим краля за плановете му и да го арестуваме?

— Мано, според теб на кого ще повярва Уилям? На теб и мен или на Одот? Не виждаш ли, че му се е доверил за всичко, дори вече го праща да води от негово име на заседанията на Съвета!

— А защо му е тогава на Съветника да сваля, краля, след като така или иначе има пълна власт?

— Защото е зъл! Защото иска още власт! Защото мрази фамилията Вор!

Мано се беше замислил. Въпреки, че никога не беше харесвал Кайл Одот, определено не му изглеждаше, Съветникът да мрази краля. Но кой знае, може да беше добър артист.

— И как според теб би успял подготви толкова тайно преврат?

— Е, ти да не искаш да го обяви публично? Ако искаш да направиш успешен преврат, трябва никой да не знае за това! Да бъде неочаквано и да те връхлети изневиделица! – Гота звучеше направо ентусиазирано.

— Но ти знаеш, значи не е толкова тайно и неочаквано.

— Да, защото моите хора случайно хванаха вестоносец от Южното Херцогство, който носеше новини на Одот! Може би не знаеш, но преди да стане Съветник на краля, той е живял там и явно по това време се е запознал с важни хора, които сега са решили да му помогнат.

— Съветникът е живял в Южното Херцогство? Мислех, че никой не може стъпва на негова територия?

— Той явно няма проблем! Дори се говори, че предателката, която беше женена за Уилям, с негова помощ е успяла да избяга точно там! Може и тя да му помага, за да си отмъсти на всички нас, затова, че я разкрихме!

— Искам да разпитам този вестоносец!

— Мано, не ми ли вярваш?

— Вярвам ти, разбира се, само че…

— Слушай! Помниш ли, когато ти помогнах да станеш Главнокомандващ на армията? Тогава ти ми се закле, че един ден ще ми върнеш услугата!

— Ти ме накара да се закълна. – в гласа на генерала се долавяше видимо неодобрение. – Сякаш не бих ти помагал и без това. Но не виждам какво общо има всичко с…

— Дойде моментът, Мано! Искам си услугата!

Генералът въздъхна тежко.

— Какво искаш?

— Кажи ми първо какво е състоянието на армията.

— Добро е. Момчетата тренират всеки ден. И аз не зная за какво...

— Колко са?

— Три полка – общо около десет хиляди човека. Единият пази столицата, вторият е на границата с Реджис и третият следи какво се случва на западната граница – там последните години е нестабилно, откакто онзи Уда свали братовчед си…

— Знам. Стара история. Слушай сега! Искам да изненадаме нападателите от Южното Херцогство!

— Да ги изненадаме? Как точно?

— Има само един начин – контраатака!

— Ти си луд! Никой от войниците няма да иска да навлезе в тяхна територия! А и тогава за всички агресорите ще сме ние!

— Добре, не е нужно да навлизате, просто ги изчакайте те да минат границата и ги ударете!

— Не знам. Хората ще се уплашат. Помниш ли историите, които ни разказваха като малки за войната с Реджис?

— Ба! Градски легенди!

— Възможно е. Но хората им вярват.

Историята беше, че преди около сто и петдесет години на трона на Северното кралство бе седнал Борс II, който бе решил да нападне Уилбург. Тогавашният владетел на Уилбург бе поискал помощ от Южното Херцогство и те бяха пратили два полка, които всъщност бяха изнесли всичко на гърба си. Армията на Уилбург почти не бе участвала в сраженията, защото всичко се беше развило със скорост, която никой не бе очаквал. За два дни войските на Борс II се бяха оказали обкръжени в една долина и всеки, който се опиташе да тръгне нанякъде, получаваше стрела от невидими стрелци, разположени като че ли навсякъде наоколо. Сутринта на третия ден никой от командващите на обкръжената армия не се събуди. През нощта бойци на Южното Херцогство се бяха промъкнали през охраната и през всичките войници, без някой да ги усети и бяха обезвредили всички – генерал, полковници и капитани. Разбира се, войниците се предадоха, но командващите полковете на Херцогството не бяха разрешили да бъдат взети в плен, с обяснението, че те само са изпълнявали заповеди и всички бяха пуснати да си вървят у дома. От тогава насам отношенията между двете кралства бяха обтегнати, нещо, което Уилям се опита да промени, женейки се за северната принцеса, но затоплянето беше кратко. Друг допълнителен ефект от тази битка бе, че никой не желаеше да навлиза в териториите на Херцогството. Легендите за него се удвоиха, хората разказваха все по-небивали истории за това, което се предполагаше, че се случва там.

— Не бива да се притесняваш за това, какво вярват хората. – прекъсна Гота мислите на братовчед си. – Ти си сериозен човек и не можеш да вярваш на глупости! Освен това, ако привикаш и полковете от северната и западната граница, никаква сила не може да ви излезе насреща!

— Нали разбираш какво искаш от мен? Да оставя и столицата, и двете външни граници беззащитни!

— А ти нали се сещаш кой ще бъде героят, когато предотвратиш нападението? Така или иначе, в момента няма кой да ни нападне от север или запад, още им държи влага от миналия век. А ако се справим с агресорите от Юга, вече никога никой няма да смее да ни посегне!

Мано се замисли. Не му се искаше да оставя столицата беззащитна, но не знаеше как да се противопостави на братовчед си. Беше му дал дума. Гота сякаш му прочете мислите.

— Закле ми се, Мано! А и в крайна сметка не искам от теб нищо друго, освен да изпълниш дълга си и да станеш герой!

— Добре. Ще го направя. Ще трябва време да уведомим полковете по границите, обаче.

— Имаш около седмица. И помни – никой не трябва да разбере какво правите, иначе Съветникът може да бъде предупреден!”

— Сър, войниците са нервни. Цяла седмица стоим тук, провизиите свършват, моралът пада.

— Пратете вестоносец до столицата. Нека дойде, аз лично ще му кажа при кого да отиде и какво да предаде.

Път на юг

Тръгнахме на юг. Съвсем естествено за мен, но не и за Уилям, който редуваше желанието си да се върне в Уилбург с това да тръгне към северната граница след сина си. Не исках да му обяснявам, че при преврат най-важното е владетелят и престолонаследникът да не бъдат заловени. Което означава априори две неща: първо – не трябва да се намират в столицата, където е прекалено голяма вероятността някой да ги разпознае и да бъдат заловени и второ – в никакъв случай не трябва да са заедно, за да се увеличи шансът за оцеляване на поне единия от тях. Понеже подозирах, че ако започна да му обяснявам тези неща, това надали щеше да доведе до повишаване на настроението му, предпочетох да замълча и да слушам жалванията и протестите му, че се отдалечаваме и от двете желани от него дестинации. А имах и друга цел. Гота бе споменал, че е пратил армията на юг. Искрено се надявах да не са се изкушили да навлязат в териториите на Южното Херцогство, защото, бях сигурен в това, подобен акт би ги обрекъл на бърза и безсмислена смърт. Достатъчно добре бях запознат с уменията на защитниците на Херцогството, за да си правя илюзии, че при едно евентуално нападение някой би могъл да оцелее. Иначе, фактът, че графът е избрал да ги изпрати в тази посока беше по-скоро обнадеждаващ, защо означаваше, че не им вярва и иска да ги държи по-далече от столицата. В така поставената ситуация аз, логично, имах обратната цел – да елиминирам генерал Мано Гота и да върна армията в Уилбург. А за тази цел никой не би могъл да ми помогне повече от самия владетел на кралството – Негово Величество Уилям IV.

— Пак ти казвам, Кайл, това е грандиозна грешка! Моето място е в столицата! Като ме видят, хората ще се вдигнат и ще пометат тази пасмина наемници!

— На мен не ми приличаха на пасмина. По-скоро са доста добре организирани и знаят какво целят и как да го постигнат!

— Кайл! Как можеш да говориш така! Ти на чия страна си?

— На твоя, разбира се, но това не включва задължително да подпомагам опитите ти за героично самоубийство. Предпочитам да си неоткриваем жив крал, отколкото добър спомен.

— Аз няма да се дам лесно! Знаеш, че съм добър с меча!Въздъхнах. В последно време членовете на фамилията бяха все добри хора, което беше прекрасно, защото имах и други спомени от преди няколко века... Но всичките си оставаха до един деца. Ентусиазирани, честолюбиви, добронамерени... деца.

— Да, знам. Но по-важно за един крал не е да е добър с меча, а да е жив, за да има кого да следват поданиците му. Освен това, пътуваме на юг с една определена цел – да разберем доколко още ти е вярна армията.

— Армията?

— Да, ти имаш армия, помниш ли? Онази, която повери на братовчеда на Гота!

Усетих леко стягане в стойката на Уилям.

— Продължавам да смятам, че това беше най-добрият избор, и че генерал Мано не ме е предал!

— Е, скоро ще разберем.

И двамата се умълчахме. Мисълта, че е възможно армията да ни е предала беше потискаща, но дълбоко в мен един глас ми подшушваше, че не трябва да се безпокоя по този въпрос.

Часове по-късно, продължавахме да яздим, всеки замислен над своите си проблеми, когато в един момент рязко се напрегнах! Познавах добре тази реакция на подсъзнанието ми – наблизо дебнеше опасност! Намалих темпото и се огледах, игнорирайки недоволното пърхане на жребеца, който бе неприятно изненадан от внезапната промяна на скоростта. Нищо не видях. С времето, обаче се бях научил да вярвам на тези мои инстинкти, които бях придобил преди много години, при една от най-странните срещи в живота ми.

— Какво има? – попита Уилям изненадан, когато скочих от седлото на земята.

— Нека спрем за малко – казах. – Има нещо, което ме тревожи.

За моя изненада, кралят ме послуша без да спори. Вероятно бе да е уморен от дългите часове езда и да има нужда така или иначе от малка почивка. Обърнах се, за да опитам да му обясня притесненията си и в този момент го чух. Някой се приближаваше в галоп и щеше да мине съвсем наблизо, явно без да ни е забелязал. Изчаках още малко да се приближи и когато вече щеше да се появи иззад хълма пред нас се обърнах към Уилям.

— Стой тук – прошепнах и скочих обратно на седлото.

Конникът ме забеляза в последния момент, дръпна рязко юздите, което хич не се понрави на неговия кон, който изцвили и се изправи на задни крака, изхвърляйки ездача си на земята.

Бедният човечец се изправи и се опита да побегне, зарязвайки коня на произвола на съдбата, но все още не ми се е случвало да бъда свидетел на ситуация, в която човек надбягва кон. Половин минута по-късно войникът – беше видимо по дрехите, че е войник – гледаше вторачено към върха на меча, който стоеше на десетина сантиметра от носа му.

— Нищо няма да кажа! – би прозвучало смело и героично, ако не му трепереше гласът толкова много.

— Няма проблем, аз и без това нищо не съм попитал. – усмихнах му се в отговор. Вероятно това можеше да мине за мило поведение от моя страна, но предполагам, че мечът в ръката ми разваляше в някаква степен впечатлението.

— Знам кой си! Ти си предателят! Нищо няма да кажа! – повтори той мантрата си.

Отдавна никой не ме беше наричал предател. И като се размисля, фактът че никога не съм предавал никого не намаляваше особено неприятното усещане всеки път, когато чувах тази дума употребена по мой адрес.

— Виж ти! И кого съм предал, ако може да знам?

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че Уилям се е приближил – войникът игнорира и въпроса ми, и меча, падайки на коляно и гледайки с изцъклен поглед някъде зад мен. Прибрах оръжието, беше видимо, че няма да имам нужда от него. Зад мен се чу глас:

— Това е излишно. Можеш да станеш. – И Уилям се приближи спокойно с царствена походка. Кой ги учеше всичките на това? Със сигурност не бях аз, защото ако знаех как става, отдавна сам да съм се възползвал и то в редица ситуации от това величествено появяване.

— Ввввашше Ввеличество! – успя да каже войникът с известни усилия.

Никога не съм разбирал това страхопочитание, което обикновените хора изпитват към кралските особи. Да, вярно е, че те имат по-различен живот, но в крайна сметка не се различават от останалите по нищо – и те се появяват на този свят със същия рев като другите, и те имат нужда от пелени като бебета, и те се хранят, спят, влюбват... няма реална разлика между тях и “обикновените” хора, с изключение на властта, която притежават. Но всъщност, всеки един човек, поставен на тяхно място, може да се справи със задълженията им не по-зле, ако е достатъчно добре подготвен. Защо тогава е цялото това преклонение? Една единствена личност съм срещал в живота си, пред която подобно поведение би могло да бъде оправдано, но пък в този случай аз, за голям късмет, не осъзнавах напълно какво ми се случва и с кого говорех, така че дори тогава се държах нормално. В смисъл, “нормално” за моите стандарти. В смисъл, както си се държа с всички хора. В смисъл – изнервящо за другите... Но по-добре да не мисля много за онова време, че нещата са и без това достатъчно загрубели в момента, не е нужно и аз да добавям огън в пожара.

— Кой си ти, войнико и накъде си се запътил? – Уилям звучеше като... монарх. Не можех да не призная пред себе си, че се справя добре с ролята, която му е отредила съдбата.

— Казвам се Саид, Ваше Величество – започна войникът видимо успокоен от спокойното поведение на краля – и бързам за столицата, за да съобщя на граф Гота каква е ситуацията с агресорите. – тук той ме погледна с известна нервност, явно в неговите представи аз имах нещо общо с агресорите му. Не беше съвсем неправ, само дето нямаше никакви агресори, поне на южната граница.

— И каква е ситуацията? – Уилям звучеше заинтересован.

— Ами... – войникът се запъна и гледаше притеснено ту към владетеля, ти към мен.

— Да? Или има нещо, което е за ушите на Гота, но не и за моите? – ето ги онези искри в очите му, типични за всичките Вор, които се появяваха преди да животът на хората около тях да стане с една степен по-труден. Или по-интересен. Въпрос на гледна точка.

— В никакъв случай, Ваше Величество! – много бързо отговори войникът. – Просто не знам дали следва да говоря в присъствието на преда... на Вашия съветник.

— Е, в такъв случай мога да те уверя, че се чувствам в по-голяма безопасност да остана насаме със Съветника, отколкото с граф Гота. Това достатъчно ли е? – ето ги пак онези искрици. – Слушам те, Саид, с какви новини бързаш за столицата?

Яздихме към границата, стараейки се да поддържаме бързо темпо, без да изтощаваме прекомерно конете. Или поне аз се стараех. Уилям препускаше напред и се налагаше на няколко пъти да му напомня, че ако конят му рухне от умора, това няма да му помогне да стигне по-бързо до своята армия.

Саид яздеше до мен и непрекъснато ме разпитваше за случилото се в столицата. Явно беше потресен, че въобще някой, а още повече и уважаваният от него граф Гота би тръгнал да извършва преврат срещу обичания от всички Уилям. Също така, за моя голяма радост, фактът, че Уилям ме възприемаше безапелационно за свой съюзник в създадената ситуация, изличаваше от мислите му абсурдната идея, че бих могъл да бъда предател. Е, аз си знаех, че в никаква ситуация не бих предал Уилям, но въпреки това никога няма да разбера как е възможно да вярваш до толкова в нещо, че да си готов да дадеш живота си за това убеждение и час по-късно да си на противоположното мнение. Човешкият мозък ще си остане мистерия за мен!

— Ето ги планините! – посочи ни безспорния факт Уилям, прекъсвайки монолога на Саид за необходимото уважение към кралската институция и членовете на управляващата династия.

Южното Херцогство беше обградено от планински масиви, в подножието на които течеше река Лин. Именно реката беше общоприетата граница, която отделяше херцогството от кралството.

Иззад един от хълмовете се появи някакъв човек, който вървеше спокойно към нас. Изглеждаше малко странно. Не това, че не яздеше, а нещо друго... Уилям се обади.

— Хубаво е, че пристигнахме до границата, явно съм вече уморен и очите ми правят номера. Този човек там ми изглежда като прозрачен.

Стомахът ме присви. Попитах бързо.

— Саид, наблизо ли е армията?

— Да, на десетина минути езда по течението на реката.

— Чудесно, вие продължавайте, аз ще дойда направо там. И ще се радвам да ги предупредите, да не стрелят по предателя, като ме видят.

Саид ме изгледа начумерено, а Уилям попита:

— Проблем ли има? Ако искаш можем да поспрем?

— Не, Уилям, благодаря ти. Просто имам нужда да остана за малко насаме със себе си. Знам, че си нетърпелив, върви. И Саид? – войникът се обърна към мен – Ако се случи нещо с краля...

— Не е възможно да му се случи нещо, не се притеснявайте, цяла армия има тук, която ще го пази!

Не му казах, че точно армията ми създава притеснения, само кимнах. Уилям ми кимна в отговор и двамата продължиха напред. Аз слязох от седлото и зачаках. Не след дълго човекът вече се бе приближил достатъчно.

— Здравей, Кайл.

— Здравей.

Никога няма да бъда спокоен в неговото присъствие, знам го.

— Кралството е във война. – каза ми съвсем спокойно.

— Знам. За малко да изгубим членовете на фамилията.

— Е, ти при всички случаи си се подсигурил.

— В смисъл?

— Той не знае, че има дъщеря, нали? Не знае за нейната значимост?

— Никой в кралството не знае. – Не ми харесваше накъде тръгва разговорът.

— Ще има тежка битка, Кайл. Ще има и жертви.

Краката ми натежаха.

— Какво се иска от мен?

— Нищо. Ти вървиш така или иначе по пътя, по който трябва. Не затова съм тук. Искам да си поговорим за след войната...

Графство Гота

— Ваше Височество, той пристигна!

Стоящият до камината Гота се обърна и кимна. Нямаше нужда да говори, слугите му се бяха научили да го разбират и без думи.

Пет минути по-късно гостът влезе в кабинета му. Беше изключително висок и едър мъж, с едри черти и черни очи, които сякаш хвърляха мълнии изпод гъстите му вежди. Буйната му брада скриваше по-голямата част от лицето му, което вероятно беше добре, защото това, което се виждаше, беше по-скоро зловещо - множество белези от стари и не чак толкова стари рани, огромен нос, който изглежда бе чупен повече от веднъж, а изпод дългата до раменете му коса се виждаха уши, на които висяха различни странни обеци.

— Защо те намирам тук, Гота? Не трябваше ли да си в кралския дворец в Уилбург? - прогърмя гласът му, стряскайки старото куче в ъгъла, което сепнато надигна глава и се загледа в едрата, заплашително изглеждаща фигура, която стоеше в средата на стаята.

— Аз... Ваше Величество, аз...

— Ти какво? Не разбирам? - прогърмя отново гласът, а кучето бавно и внимателно се заизнизва през останалата незатворена врата, без да изпуска госта от поглед, сякаш очакваше той всеки момент да се обърне и да го подгони.

Гота преглътна тежко.

— Всичко беше под контрол, но се появи Съветникът и...

— Аз не ти ли наредих първо с него да се справиш, нещастнико! - прекъсна го посетителят и направи крачка към него, вдигайки ръка в юмрук. Гота инстинктивно отстъпи назад, но там беше камината.

— Нннаправих ввсичко, ккакто нареддихте, Ввваше Ввеличество. Ввойниците мми доккладваха, чче е ммъртъв.

Уда се загледа в него със съвсем открито презрение. Времето се проточи и в момента, в който Гота вече започваше да се моли наум да припадне, гласът прогърмя отново.

— Говори! Всичко! Започвай!

Гота тръгна бавно странично към стенната масичка в ъгъла, без да изпуска ужасяващия си гост от поглед.

— Къде тръгна, бе! - изгърмя гласът, който той преди чуваше в мечтите си, а напоследък - повече в кошмарите.

— Аз... Ввода..

Стигнал до масичката, той се опита да вдигне водата с дясната си ръка, забравил, че е ранена и неизползваема, в резултат на което гарафата падна на земята и се разби на хиляди малки парчета. Гота гледаше към разлятата течност с див ужас, неспособен в този момент дори да мисли.

— Слуга! - извика гостът и на вратата се показа пребледнял прислужник. - Донеси му вода! Веднага!

Малко по-късно, съвзел се донякъде от първоначалния ужас, Гота започна да разказва. Опитваше се да бъде спокоен, но лявата му ръка продължаваше да трепери и разливаше останалата вода от чашата в краката му.

— Точно, както заповядахте, още преди да влязат в града основните части, пратих войници в спалнята на Одот. Те са го убили в леглото му, докато спи. Или поне така са смятали. После войската завзе централните райони на столицата и обгради двореца. Още преди изгрев слънце, както наредихте. Вътре нямахме почти никаква съпротива. Но по някакъв начин принцът беше изчезнал. Може и да не е бил в двореца по време на нощните събития, макар че нямахме информация да излиза сам, крайно невероятно е баща му да го пуска, той е още дете. И точно разпитвах Уилям къде го е скрил, когато Одот, който трябваше да е мъртъв, се появи от тавана на тронната зала.

— От тавана?

— Да. После той стреля в мен, но не ме улучи, уцели само ръката ми, която сега не мога въобще да я движа.

— Разказвай! Не ме интересува ръката ти!

— Ами той излезе с Уилям извън града, по пътя обезвреди доста войници. Движеше се като мъгла. Не разбирам как е възможно човек да се движи по подобен начин.

— Нататък!!!

— Ами това е. Излязоха извън града и тръгнаха на север. Сигурно ще търсят убежище при Реджис.

— Защо смяташ, че са тръгнали на север? Прати ли някой да ги проследи?

— Аз… аз… не… Те казаха, че тръгват на север.

— Глупако, искали са да смяташ, че ще тръгнат на север. Разбира се, че са тръгнали на юг!

— Но какво ще правят на юг?

— Ще се опитат да върнат армията в Уилбург! Глупак!... Но и това има решение. Винаги има решение. – Уда се замисли за кратко. – Аз ще разделя моите войски - три полка ще оставя тук да пазят, за да не му хрумне на Реджис да се намеси и той в играта, защото със сигурност някои от неговите шпиони са се измъкнали от обсадата и са му съобщили за случващото се. А с останалите пет полка ще тръгна да пресрещна Одот и храненика му. И ще изчистим тъпата ти грешка – веднъж и завинаги.

Графът закима бързо в съгласие, но лудият крал не обърна никакво внимание на сервилниченето му. Приближи се до него и с гробовен глас продължи:

— А сега ми кажи нещо, Гота. Той защо те остави жив? – при тези думи Уда замахна и зашлеви графа през лицето. От удара той падна на земята. – Връщаш се в столицата и ще ме чакаш в тронната зала. Искам всеки да види, че си мой верен слуга. Разбра ли ме?

Гота стоеше на земята и не смееше да мръдне, камо ли да погледне към надвесения над него крал.

— Разбра ли ме?! – прогърмя отново гласът над него. Последното, което видя Гота, бе приближаващия се към лицето му ботуш.

Кралство Реджис

Пристигнаха в Реджисбург по обяд на третия ден. По време на цялото пътуване Адуин яздеше до Амерея и разговаряше с нея на всякакви теми, сякаш искаше да навакса загубените години и да опознае майка си по-добре. Най-важните въпроси, обаче, не посмя да зададе. Имаше нужда от време. Имаше и детски мечти и илюзии, които се страхуваше да не бъдат разбити от отговорите, които би получил. Важното беше, че майка му бе тук, до него и показваше ясно, че го обича.

Столицата бе крайно различна от всички градове, които бе виждал досега. Не, че бяха много. Градът на фамилията Реджис бе построен изцяло от светъл камък, изцяло липсваха други цветове, всичко бе в различни оттенъци на бялото. Видът на сградите също бе особен - повечето бяха изградени в различни овални форми, без ръбове, на много места се виждаха високи кръгли кули със заострени към небето върхове, които сякаш пробиваха облаците.

Адуин погледна назад към Астасия, която не обръщаше никакво внимание на града около нея, потънала в разговор с Тайген.

— Тя често ли е идвала тук? - попита той майка си.

— Тя живее тук. Това е нейният град, някой ден, ще му бъде владетел.

— След теб...

— Не, Адуин. Аз минах вече през това. А и, де юре, все още съм кралица на Уилбург. Нямам желание да поемам и това бреме върху себе си. Но тя има време, баща ми е още жив и здрав и в много добра форма. Надявам се още дълго да управлява и да ни къса нервите с непрестанните си забележки.

— А тя... Астасия в какви отношения е с дядо си?

Амерея се усмихна.

— Той е и твой дядо. И както ще видиш сега, хич не е толкова страшен!

— Сега?!

— Да. Това отсреща е Двореца на Реджис.

В този момент към тях се приближиха войниците на двореца, облечени в снежно бели униформи.

— Ваше Величество, Негово Величество, баща Ви, Ви очаква.

Амерея скочи от коня и погледна назад. Астасия и Тайген вече се приближаваха, зад тях се виждаше и Ави, който продължаваше да разглежда всичко наоколо с удивление.

— Никога не съм виждал подобен град. - каза, когато дойде до Адуин. - Като излязъл от приказките е.

— Твърдят, че архитектурата наподобява тази на старата столица. - обади се Астасия.

— А? Коя стара столица? - не разбра принцът.

— Илиополис.

— Ооо, онази столица! - Адуин натърти на думата "онази".

— А дали някой някога я е виждал наистина? - усъмни се Ави.

— Мой приятел е бил в нея. - намеси се Амерея и без да обръща внимание на изумените им погледи, се обърна. - Да вървим!

Крал Реджис приличаше доста на кралете от детските книжки с картинки, които Адуин бе виждал в библиотеката в Уилбург. Едър, но не прекалено, с дълга бяла коса и кралска диадема на главата, бели дрехи от някакъв непознат, специален плат, и червено наметало, което, както принцът знаеше, беше символ на върховната власт в кралството. Наметалото доста приличаше на това на баща му, но вътрешно в себе си Адуин трябваше да признае, че на Реджис му стоеше доста по-добре.

Астасия изпревари майка си и без да се интересува от какъвто и да било протокол и официалности, се хвърли към дядо си. Адуин тайно погледна към войниците, които леко се усмихваха, но усмивките им бяха добродушни, без всякаква следа от изненада или неодобрение. Явно бяха добре запознати с нестандартния характер на принцесата.

— Винаги ли е такава? - попита тихо принцът приближилия се Тайген.

— Израснала е в Южното Херцогство. - отговори ловецът, сякаш това обясняваше всичко.

След официалното представяне, всички бяха поканени на обяд. Адуин често хващаше погледа на краля върху себе си. Поглед, в който се усещаше някаква, едва прикрита тъга. Разбира се, звездата на масата бе Астасия, която емоционално и с много цветни обяснения разказваше за приключенията си по време на преследването на бялата сърна. Около час по-късно, крал Реджис се изправи и, извинявайки се с усмивка за умората от напреднала възраст, напусна залата. Амерея стана и без да каже дума, излезе след него.

— Не!

— Но аз нищо не съм казала!

— Знам какво ще кажеш и отговорът е 'не'!

— Татко, той е в беда!

— Искаш от мен невъзможното, Амерея! Нима забрави отношението му към нас? Той се отказа от теб много отдавна, време е и ти да го забравиш!

— Това не е вярно! Аз си тръгнах от него, не той от мен! И го направих, защото го обичах и знаех, че е в безизходица! По същата причина те моля сега - помогни му!

Крал Реджис се вгледа в дъщеря си с тъга. Възрастта му вече си личеше ясно. Челото му бе изпълнено с бръчки, всяка една като спомен за тежък, но решен проблем. Косата, която беше оставил да порасте и вече бе до раменете му, беше снежно бяла. И последните сиви кичури бяха изчезнали от нея. Някога величествената му стойка бе сега леко прегърбена, като че ли се бе уморил и огънал под тежестта на короната.

— Разкажи ми какво прави Астасия?

— Не сменяй темата! - сопна се Амерея и почти щеше да тропне с крак. Усещайки, че се държи като дъщеря си, тя изведнъж се засмя. Реджис, който отдавна не я беше толкова превъзбудена, също се усмихна, прегръщайки я.

— Не я сменям, красавице моя, просто искам да съм сигурен, че сте добре.

Амерея, чувствайки се отново като малко момиче, се отпусна в обятията на баща си и заговори през сълзи, които сякаш изгориха душата на стария крал.

— Не съм добре, татко. От шестнайсет години се старая да бъда силна, да не мисля за него, да бъда добра дъщеря и добра майка. Астасия израсна сама, без баща, не искам да знам какво ѝ е, когато гледа своите връстници, които растат в нормални семейства. И имам чувството, че нарочно избягва всички щастливи младежи - най-близките ѝ приятели са кой без баща, кой без майка, някои - пълни сираци. А сега може и наистина да остане без баща! Ако не се намесим, съдбата на Уилям е подпечатана... Не искам да го загубя. - Реджис погледна дъщеря си. - В смисъл - знам, че отдавна съм го загубила, но знанието, че е там някъде - жив - винаги ми е давало сили да продължавам напред. А сега съществува реалната опасност той да изчезне завинаги от живота ми и от мечтите ми. Не мога да го допусна. Никога няма да си го простя! Затова те моля, татко, само ми дай възможност да го спася. Мога да тръгна с войските още утре и след две седмици ще съм си обратно у дома!

Кралят погали косата на дъщеря си.

— Не мога да те оставя да тръгнеш, дъще. - Амерея го погледна с отчаяние в очите, но Реджис, правейки се, че не забелязва, продължи - Този, който трябва да стои начело на армията е кралят и когато тръгнем към Уилбург, аз ще яздя най-отпред.

— О, татко! - Амерея силно прегърна баща си и двамата останаха дълго време неподвижни, сякаш движението на вселената бе спряло. Спомените заляха крал Реджис. Като че ли времето се бе върнало назад, когато малката принцеса Мери играеше на коленете на баща си, който, колкото и да се опитваше, никога не можеше да бъде достатъчно строг с нея.

Късно вечерта, след като всички други се бяха оттеглили да почиват, Адуин стоеше на масата до майка си, гледаше я и се чудеше, дали и се сърди повече или се радва, че може да бъде наблизо до нея.

— Но защо, майко? Защо въобще сте допуснали те да решават вашата съдба! Ти си била кралица, а баща ми - крал!

— Странно нещо са хората, Адуин. Сами дават власт над себе си – от любов, или от уважение, или от учтивост, а може би просто защото са възпитани по този начин и така е прието. А за едно кралско семейство нещата са още по-сложни. Кралят не трябва да бъде над останалите и също трябва да се подчинява на определени правила, защото винаги гледат и взимат пример от него. Това, което го отличава от другите е по-голямата отговорност – обикновеният поданик отговаря за себе си, кралят отговаря за всички. Баща ти беше поставен пред невъзможен избор – беше принуден да избира между семейството си, което обича и отговорността, която носи като владетел. Каквото и да беше избрал, хората щяха да го презират – или защото поставя себе си над закона, или защото е изоставил семейството си в името на властта. Затова и аз трябваше да взема това решение вместо него. И го направих. Най-трудното решение в живота ми. А представяш ли си, как щеше да реагира той в онзи момент, ако беше разбрал и, че съм бременна със сестра ти?

— А аз? Ти ме остави, без да знам какво се случва!

— Ти беше прекалено малък за да разбереш каквото и да било. Но въпреки, че ми се късаше сърцето, аз бях спокойна за теб! Защото те оставях в сигурни ръце! Когато Кайл уреди моето заминаване за Южното Херцогство, той ми се закле, че ще се грижи за теб и че няма да пострадаш при никакви обстоятелства!

— Да, след което ме предаде!

Амерея се вгледа в сина си с любов, усмихна му се и го попита тихо:

— А ти някога интересувал ли си се, кой е казал на твоя приятел къде си и му е наредил да те доведе тук?

Адуин се замисли. Ави през цялото време беше абсолютно целенасочен в стремежа си да го доведе до границите на Северното кралство, но никога не му каза защо.

— Ти ли го изпрати?

— Не. Кайл Одот. – Адуин гледаше майка си втрещено. - Говорих с Ави когато пристигнахте и той ми предаде съобщението на Съветника, че ситуацията в Уилбург е извън контрол и е прекалено опасно за теб да останеш там. Каза ми също така, че Кайл е искал да смяташ, че е предател, за да не се върнеш. Защото, както и самият Ави е забелязал, си много смел, но понякога си дори по-безразсъден и от Уилям. За него е много важно, ако нещо се случи с баща ти, да можеш да оцелееш, за да възстановиш равновесието, когато се качиш на трона.

— Защо Кайл се интересува толкова много от нашето семейство? Не вярвам да го е страх, че ще му се случи нещо, ако някой друг поеме управлението на Уилбург.

Амерея се засмя сухо, после се размисли. Колко много още имаше да учи Адуин, беше настъпил онзи особен момент в живота, когато вече не беше дете, но още не беше и възрастен човек. Колко безгрижна беше тя на тази възраст. И колко много се беше струпало на неговата глава сега.

— Ще ти дам един съвет. Когато всичко приключи, попитай баща си, кой е Кайл Одот. Но преди да го попиташ, го накарай да ти обещае, че ще получиш честен отговор на въпроса си. Ще се изненадаш, повярвай ми, Адуин!

— А защо ти не ми кажеш?

— Защото съм дала обещание да не казвам на никого. Дори на теб или на собствения ми баща. Но повярвай ми за едно – Съветникът никога няма да те предаде – дори да сте смъртно скарани, в решителния момент, той ще те подкрепи! Както е правил винаги досега!

— Това звучи мистериозно. А и защо да сме смъртно скарани?

— Е, ти самият какво си мислеше за него до преди малко, не помниш ли?

— Хм… Добре. Ще го направя, като се прибера. Но и ти си идваш в къщи, нали?

— Не знам. Това ще реши баща ти, когато се видим. Минаха много години. Може вече сърцето му да е изстинало към мен.

— Не мисля. Последният път, когато един от графовете спомена по време на обяд, за „предателката Амерея“, отнесе пълно блюдо с печен глиган и доста време след това не смееше да се появи в Двореца.

Двамата се засмяха. После Амерея стана изведнъж сериозна и го хвана за ръката.

— Адуин, ако нещо стане с мен, ти ще се грижиш за сестра си, нали?

— Майко, нищо няма да стане с теб!

— И аз така се надявам. Но в този момент баща ми се готви за бой с Уда и когато армията тръгне, аз ще бъда от дясната страна на крал Реджис.

— Не!

— Напротив, синко. Той е мой баща и води тази битка само заради мен. В такъв момент аз нямам правото да стоя встрани и няма да го оставя сам.

Южната граница

Кралят и Съветникът седяха до реката и наблюдаваха лениво движещата се вода. Зад тях войниците полагаха максимални усилия да покажат, че са в добра форма, надявайки се да бъдат забелязани от владетеля.

— Кайл, знаеш ли, наскоро осъзнах, че ти никога не си ми говорил за себе си. Не знам нищо за теб - нито за миналото ти, нито за родното ти място... малкото, което знам, съм го чувал като дете от баща ми. А и на всичките ми въпроси той отговаряше с "ще ти обясня, като пораснеш". Което така и не стана.

— Кое не стана? Не порасна?

Уилям се засмя.

— Може би това също. Но имах предвид, че така и не получихме с него възможността да си поговорим открито и спокойно. Все беше зает с проблеми, а накрая... - Уилям не довърши. Кайл също се умълча за известно време и точно когато кралят реши, че няма да получи отговор на незададения въпрос, проговори.

— Не говоря много за себе си, защото и сам не бих повярвал на повечето от това, което бих казал, ако се слушам отстрани. Всъщност, много от кралете в Уилбург никога не научаваха истината за мен, но баща ти беше един от тези, на които можех да се доверя, без да се притеснявам, че ще ме сметне за луд...

— А от колко дълго си наоколо всъщност? Имам чувството, от това, което знам, че сякаш си живял стотици години.

Кайл се усмихна. Уморена усмивка на човек, живял и видял повече, отколкото може да понесе един обикновен човек.

— Живял съм. Помня Началото, макар че на моменти всичко ми изглежда като случило се в някакъв сън.

— Началото? - Уилям гледаше с широко отворени очи, опитвайки се да осмисли идеята на чутото.

— Да. Помня първия император и старата столица, когато тя беше център на властта, познанието и изкуствата. Помня лудия Джерард. Помня разделението на кралствата при Уилям I. Знаеш ли, в твоя род винаги е имало велики хора, но също и опасни и неадекватни владетели, които са успявали за кратко време да унищожат съграденото от поколения.

— Е, аз ще остана вероятно в спомените ти като виден представител на втората група.

И двамата се засмяха, макар и смехът им да не беше особено весел.

— Наистина имаше такава опасност, Уилям, но ти се спря и премисли, с което доказа, че си достоен владетел!

— Да, владетел, който не успя да запази дори собственото си семейство. - в гласа му звучеше дълбока горчивина. - Даже не знам, дали е жива...

— Жива е. От време на време се интересувам какво се случва с нея и...

— И нищо не си ми казал?! - прекъсна го кралят развълнувано. - Говори, къде е, какво прави, добре ли е?

Кайл Одот се разсмя и се загледа с някаква странна топлота във владетеля.

— Мислех, че е изчезнал този твой младежки плам, а то само темата не съм намирал, която да го събуди!

— Да, да, добре. Кажи ми сега, какво знаеш за нея? Добре ли е? Сама ли е? - последният въпрос беше отправен по-предпазливо.

— Не, не е сама. - виждайки рязко потъмнелия поглед на Уилям, Съветникът бързо продължи - в смисъл, при баща си е и с близките си. Няма друг мъж в живота и.

Уилям си пое дъх с видимо облекчение, после се сети нещо и пак се обърна към Кайл.

— Но как така е при баща си, нали замина за Южното Херцогство?

— Да, беше за няколко години в Херцогството, но после баща ѝ я повика. А и причината за оставането и на юг вече не беше актуална.

— Каква причина? И въобще, ти защо си толкова добре запознат какво се случва там?

— Интересувам се. Знаеш, че живеех там, преди да ме повикаш.

— Да. А беше ли в контакт с тях, когато исках... когато смятах да... - Уилям не можа да продължи. Сякаш търсеше думи за случилото се, но те бягаха от мислите му. Кайл реши да му помогне.

— Бях. Но не съм коментирал случващото се. Само в един момент се наложи да им пратя вест, да не бъдат офанзивни.

— А те защо биха те послушали?

Известно време Кайл Одот не проговори. Стоеше и гледаше напред замислено. Погледът му се рееше към Южното Херцогство, по лицето му се сменяха сенки на различни емоции, сякаш си спомняше отдавна забравени неща от миналото, които ненадейно са изплували на повърхността.

Внезапно той стана и се обърна към Уилям.

— Трябва да отида до Херцогството!

Изненаданият владетел също се изправи.

— Ами ние сме точно тук - ето го отсреща.

— Не, трябва да се срещна с хора вътре в Херцогството. Трябва да мина границата. Сам.

Уилям изглеждаше несигурен.

— Може да те убият. Може да го приемат като акт на война.

— Не, няма да ме убият. Познават ме и ми вярват.

— След толкова години? Добре, и аз идвам с теб!Кайл се усмихна с онази уморена усмивка, която го караше да изглежда като мъдрец на поне сто годишна възраст.

— Не, Уилям. Няма да идваш с мен. Ти си нужен тук на армията си. Представяш ли си как биха се почувствали, да те оставят да навлезеш сам в територия, която все още приемат вътре в себе си за вражеска.

— Аз няма да съм сам! Ще съм с теб!

— С мен? Предателя? - преди Уилям да успее да избухне, Одот сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. - Те имат нужда от теб. Да знаят, че си с тях, да знаят, че са значими, защото пазят своя крал. А и, ако трябва да сме честни, това, което предстои, ще могат да го направят само, ако си ти с тях!

— Какво? - попита разколебаният крал.

— Трябва да тръгнете към столицата! Не знаем кога Уда ще пристигне с армията си и ако закъснеем и той ни изпревари, Уилбург ще бъде наистина загубен! Ако пристигнеш преди него, ще се справиш с лекота с наемните войници и това ще бъде важен знак за всички, че кралят владее положението!

Настана тишина. Видимо беше, че Уилям не желаеше да се разделя със своя най-близък приятел. Но накрая просто рече:

— Колко ще се бавиш?

Кайл Одот се усмихна.

— Преди да си се усетил, ще съм отново при теб.

Уилям IV понечи да каже нещо, но след кратък размисъл само поклати глава и прегърна Съветника.

— Тръгвай. И каквото и да правиш там - Успех!

Кралство Уилбург, Южен път.

Никой не разбра кога точно започна битката. В единия момент беше спокойна нощ, в следващия - горяха шатри, чуваха се викове, дрънчаха оръжия.

Вероятно съгледвачите на Уда бяха забелязали още през деня придвижването на армията и бяха наблюдавали отдалече спирането и устройването на лагера.

Явно бяха успели да обезвредят часовоите изключително тихо, защото до момента на самата атака така и никой от войниците на Уилям не разбра, че не са сами и, че ги дебне заплаха.

Още в началото на нападението две тъмни фигури тръгнаха покрай войнишките палатки към центъра на лагера, където бе разположена най-голямата шатра. Стараеха се да заобикалят осветените места и струпванията на разбудените от бой войници, а в редките случаи, когато някой ги забележеше, се нахвърляха бързо и яростно към него и нещастникът приключваше земния си път, преди да може да извади оръжие или да извика.

В кралската шатра никой не спеше.

Уилям дискутираше до късно през нощта с Мано и един от приближените му капитани, как трябваше да протече битката за столицата. Всички предложени от генерала подходи означаваха много повече жертви, отколкото Уилям бе склонен да понесе.

— Това са войници, Ваше Величество, - точно казваше генералът. - тяхната задача е да се бият и когато е нужно - да умрат за своя крал.

— А моята задача, Мано - отговаряше за кой ли път Уилям - е да предотвратявам ситуациите, в които те да трябва да умират! Трябва да намерим друг вариант!

В този момент до тях стигна шума от започналата битка.

— Какво...

В шатрата влезе запъхтян и окървавен войник.

— Ваше Величество, - каза и тръгна към краля. Мано, обаче го пресрещна и застана пред него.

— Говори, войнико, какво става на...

Войникът изненадващо извади нож и го заби в гърдите на генерала. Всичко от този момент нататък се разви с главоломна скорост. Предателят се опита да заобиколи падналия Мано и да тръгне към Уилям, който без каквато и да било видима причина се преви, и се хвана за главата. Присъстващият на срещата капитан извади меч и замахна към войника в момента, в който на свой ред блестящото острие на влезналата в шатрата огромна фигура се заби в неговите гърди.

Уилям разтърси глава, сякаш освободил се от някаква сила, която го държеше и се изправи, вадейки своя меч - легендарната реликва на Вор. Огледа се наоколо, регистрирайки в движение трите паднали тела и насочи погледа си към новодошлия.

— Уда.

— Вор. - каза другият и нападна.

Отвън битката бе зловеща. Мнозина от войниците на Уилбург бяха посечени, преди да могат да разберат какво се случва. Някои, неуспели навреме да се събудят, намираха смъртта си под срутващите се върху тях горящи шатри. Други загиваха от стрелите, идващи невидими в нощта, преди дори да успеят да изкарат оръжието си.

Постепенно армията се окопити, оживелите от първия щурм офицери се стараеха да групират своите войници в някаква защитна линия, но вече бе късно за отпор. Голяма част от лагера гореше, хората на Уда бяха заобградили оцелелите и постепенно ги изтласкваха към центъра.

И точно когато вече всичко бе видимо загубено, се чуха рогове в нощта. Объркани, и двете страни спряха за момент, неразбиращи кой и откъде напада. От ариергарда на войските на Уда се чуха изненадани крясъци, последвани от викове отстрани и сякаш от нищото изникна тежката конница на Севера, която се вклини сред биещите се, разделяйки двете армии една от друга. Самотна фигура се отдели от конниците и се насочи, препускайки, към кралската шатра в средата на лагера. От почти всички страни се чуваха възгласите на войниците на Запада, които, неочакващи изненади откъм гърба си, не успяваха да се организират срещу новите противници, безпощадно се врязващи се в редиците им и повалящи всеки, изправил се пред тях.

Вътре в кралската шатра, боят бе невиждан. Двамата крале се биеха свирепо, всеки един от тях - готов да унищожи другия при първата отдала му се възможност, без никакво значение от цената. Оръжията им звънтяха и при всеки допир като че ли оживяваха - по повърхността им играеха сенки, които се събираха там, където предстоеше да се пресекат, в момента на допира и двата меча заблестяваха и от тях изхвърчаха искри, а във въздуха се понасяше звук, като от камбанен удар.

Тежко раненият генерал Мано бе вдигнал глава и наблюдаваше с изумление разиграващото се пред него, изпитвайки съвсем конкретни съмнения, дали това, което вижда е истина или е резултат от предсмъртна агония.

Оръжията продължаваха своята песен, по лицата на владетелите се четеше огромно напрежение. Уилям усещаше почти физически омразата на Уда. Това, което кралят на Вор не можеше да разбере, бе, защо не успява да пробие защитата на врага. Знаеше, че Мечът на Вор има собствена сила, която бе в състояние да пречупи всеки противник. Вместо това, обаче, този път той самият се чувстваше на косъм от пречупването. Виждаше, че мечът му се подчинява безусловно и въпреки това не успяваше да достигне до Уда, сякаш някаква невидима сила му се противопоставяше и го принуждаваше да отстъпва точно в момента, когато пред него се откриваше възможност да атакува.

В един момент, правейки крачка встрани, Уилям се спъна в тялото на падналия на земята войник и залитайки, изпусна своя меч, който падна с ярък звън на земята. Виждайки това, с див ликуващ крясък, Уда се хвърли към него и замахна. По-скоро инстинктивно, отколкото с мисъл, Уилям се извъртя назад и встрани, при което почти избегна удара. В гърдите му се отвори широка, но не дълбока рана. И друг път бе получавал рани, затова не се притесни и се огледа за меча си. Но в следващия момент почти загуби съзнание от рязката и изненадваща болка, която без никаква видима причина се разпространи от раната и мина като вълна през цялото му тяло. Част от съзнанието му проследи как Уда, гледащ го с очи, пълни с ненавист, замахна повторно. И в този миг някой влезе в шатрата и се хвърли напред, заставайки между меча на Уда и него. Острието мина съвсем леко през тялото на влезлия, и с падането му се отклони отново. Изненадан Уда отстъпи назад, взиращ се почти с ужас в лицето на човека срещу себе си. Погледът на Уилям се проясни за момент и той видя осъществен най-големия кошмар, който бе сънувал неведнъж през последните шестнайсет години от живота си.

Двамата крале промълвиха в един глас:

— Амерея!

Кралицата на Уилбург погледна към Уилям, вдигна ръка към него, опитвайки се да го достигне, но в следващия момент застина на място и миг по-късно рязко се свлече на земята.

Владетелят на Вор трескаво се наведе и взе своята съпруга в ръце. Погледът му казваше всичко. В този момент не се интересуваше от нищо друго наоколо, беше без значение, че врагът му е пред него с оръжие в ръка. Стискаше безжизненото тяло на Амерея, а очите му виждаха само жената, която бе обичал цял живот и която бе загубил отново, този път - завинаги.

Уда изглеждаше първоначално объркан. През лицето му преминаваха различни гримаси - първоначално съжаление, срам, тъга, които, обаче, постепенно бяха изместени от гротескно тържество.

— Не тъжи, кралю, ей сега ще се присъединиш към нея! - каза и се разсмя с див, неистов смях. След което вдигна меча с две ръце, готов да завърши това, което готвеше от толкова години. - Кажи "сбогом" на света!

В този момент в шатрата се втече Кайл Одот и за по-малко от секунда погледът му обходи всичко и всички.

— Не! - каза в момента, в който Уда замахваше и вдигна ръка напред.

Лудият крал изхвърча на около метър, загуби равновесие и падна на колене, но бързо се съвзе и стана, тръгвайки обратно към Уилям, вдигнал отново оръжието в ръцете си. Раненият Мано гледаше с ужас, не разбирайки какво се случва.

С бърза крачка Съветникът тръгна към Уда, пресичайки пътя му към необръщащия никакво внимание на случващото се наоколо Уилям IV и вдигайки в движение от земята падналия кралски меч. Без да спира нито за момент, ръката му оформи полукръг, минавайки през лудия крал и спря. Погледът на застаналия неподвижно по средата на крачката си Уда беше невярващ, втренчен в острието на Вор. После животът в него изчезна, главата му се отдели бавно и падна почти заедно с рухващото на земята тяло.

Управлението на узурпатора на Западното кралство беше приключило.

Кайл се приближи към Уилям, изпускайки в движение меча, от който вече нямаше нужда.

Кралят вдигна невиждащ поглед към него.

— Няма я. Загубих я. Пак я загубих.

Не беше ясно дали говори на Кайл или на себе си. Съветникът, изглеждащ внезапно остарял, приклекна бавно до него и го погали по главата, сякаш беше малко дете.

— Трябва да си силен, синко. Сега трябва да си силен. Не трябва да оставяш саможертвата ѝ да бъде напразна.

Уилям само поклати глава. След почти цяла вечност положи бавно тялото на Амерея на земята и понечи да се изправи, но изведнъж, без всякакво предупреждение се строполи до жена си. Кайл Одот бързо се наведе и виждайки раната му издаде стон, сякаш сам бе ранен. После, забелязвайки като че ли за първи път опитващия се да се изправи Мано, се обърна към него.

— Това от меча на Уда ли е?

Генералът само гледаше с подивял поглед и мърмореше нещо неразбираемо.

— Кажи! От Уда ли е тази рана?

— Ти... видях те... ти го държеше... меча на Вор... ти го държеше... меча на...

Кайл Одот се приближи и го разтърси за раменете, без да се интересува, че генералът е ранен.

— Мано, трябва да знам. Тази рана на Уилям от меча на Уда ли е?

Генералът само кимна. Одот започна да проклина и бързо зарови в сака, който почти винаги беше на рамото му, когато бе на път. Заговори сякаш на себе си:

— Не е късно. Ще се справя. Не е късно. Ей сега. Ето, тук е. Не е късно...

До него Мано, явно все още в шок, продължаваше да мърмори:

— Видях те... Държеше реликвата... Видях я как дойде сама в ръката ти... Мечът на Вор беше в ръката ти... Видях го...

Това беше картината, която завари Реджис, когато влезе в кралската шатра, придружен от гвардейците си.