ПРЕВРАТ (Настояще)

Кралство Уилбург. Южен път.

Всички яздеха мълчаливо. Смъртта на Амерея бе прекалено неочаквана и никой не беше още готов да приеме факта, че нея вече я нямаше между тях.

Останките от разбитата армия на Уда се бяха хвърлили в диво и неорганизирано отстъпление, рязко загубили всякакво желание за битка след вестта за смъртта на техния крал. Сякаш силата, която ги караше да убиват и опожаряват ги бе напуснала в момента, в който душата бе напуснала бездиханното му тяло.

Обединената армия на Уилям и Реджис напредваше бавно към Уилбург, за всички беше ясно, че след кончината на лудия крал, победата бе само въпрос на време. И въпреки това, сред бойците липсваше каквато и да било еуфория. За мнозина от войниците от Севера, Амерея бе диамантът на кралството им, придаващ блясък на Двора на Реджис със своето обаятелно присъствие, умилостивяващо и облагородяващо характера на суровия и баща, а войниците на Уилбург осъзнаваха нейното значение за техния крал, който никога не се бе съвзел напълно след заминаването и преди години.

Адуин, Уилям и Реджис представляваха странна гледка, всеки потънал в спомени и мисли, едновременно нуждаещ се и избягващ компанията на останалите. Беше тъжно да се гледа три поколения владетели, яздещи един до друг, всеки един толкова отчаяно покрусен от смъртта на своята майка, съпруга, дъщеря...

Зад тях бяха Ави и раненият генерал Мано, който отказваше и да чуе за друг начин на придвижване, освен на бойния си кон.

Астасия бе препуснала напред и дълго време се противеше на всеки опит да бъде доближена. Тайген правеше отчаяни опити да я догони и по някакъв начин да достигне до съзнанието и, но получаваше в отговор единствено ядни погледи и ново препускане напред.

Малко след залез слънце армията спря. Разнесоха се заповеди, разпънаха се шатри, запалиха се огньове. Бяха разпратени часови, които да подсигурят, че няма да има ново изненадващо нападение, макар че вътрешно в себе си всички осъзнаваха, че без лудия крал, надали на някого би му хрумнало да предприеме такава стъпка.

След вечеря, двете владетелски фамилии се изнесоха извън кралската шатра и седнаха около специално запаления за тях огън. Дори за обикновените войници бе повече от ясно, че никой от близките на Амерея не би желал да остава без повод вътре, където всичко напомняше за злощастните събития от предишната нощ.

Реджис мълчеше и стоеше неподвижно, по войнишки изпънат, дори в седналото си положение. Само очите му издаваха какво се случва в този момент в душата му. Уилям полагаше сериозни усилия да изглежда спокоен, знаейки, че много от войниците тайно го наблюдават и осъзнаващ, че те имат нужда да виждат в него един силен и уверен крал. Адуин бе седнал до него и само от време на време му хвърляше по някой несигурен поглед. Ави подостряше някаква пръчка, сякаш си търсеше каква да е работа, която да отвлече мислите му от случилото се. По някакъв начин всички бяха приели присъствието му между тях като нещо съвсем естествено и нормално. Тайген гледаше с немигащи очи напред към огъня и отразяващите се в лицето му пламъци му придаваха абсолютно неестествен вид. Неговото присъствие между членовете на кралската фамилия също не се подставяше под въпрос, за всички той бе като неразделна част от Астасия. Самата Астасия успяваше най-трудно да овладее бушуващите в нея емоции. За пореден път изрита земята пред себе си и процеди през зъби:

— Смятам, че като приключим с Уилбург, трябва да продължим на запад.

Реджис я погледна косо и точно смяташе да и отговори, когато зад тях се чу глас.

— Армията няма работа на запад. Задачата ни е да се покаже, че справедливостта винаги тържествува. Хората на запад не са виновни.

След което новодошлият Кайл Одот седна до огъня при тях.

— Къде беше? - попита го Уилям.

— Имах работа. - отговори кратко Съветникът.

— Не те знам кой си, но това не е твое решение! - избухна Астасия и останалите в един момент осъзнаха, че тя не познава пристигналия.

— А аз знам коя си ти, защото сме се срещали няколко пъти, докато живееше на юг и после заедно с теб, приятеля ти тук и майка ти пътувахме към Реджисбург.

Астасия замълча за момент объркана, след което разтвори широко очи, разпознала с кого говори. След малко, обаче, продължи, отново възвърнала първоначалната си агресивност.

— Въпреки това, аз смятам, че семейството на Уда трябва да бъде веднъж завинаги изличено от този свят!

— Цялото? – повдигна вежди Одот.

— До девето коляно! – отговори ожесточено тя.

Всички се бяха вторачили в тях, сякаш събудили се от някакъв сън. В очите на Реджис и Уилям се четеше неодобрение, Адуин и Ави я гледаха с изумление. Само Тайген продължаваше да гледа съсредоточено в огъня, сякаш случващото се наоколо не го интересуваше по никакъв начин.

— Сигурна ли си в това, което казваш? – съвсем спокойно я попита Съветникът.

— Да! Всички! До последната капка кръв!

Реджис беше в шок. Никога не беше виждал такава кръвожадност, като изписаната на лицето на внучката му. Опита се да каже нещо, но Одот му направи знак и той замълча.

— Мисля, че ако това е желанието на Ваше Височество, можем да Ви помогнем още сега, да задоволите жаждата си за невинна кръв. – студено каза той и се обърна към Тайген – хвърли меча си на земята пред дъщерята на Амерея.

Тайген го погледна с празен поглед, след което стана, свали меча си от колана и го постави пред нея.

— Не разбирам? – в гласа на Астасия за първи път се появи несигурност. Кайл Одот, обаче, не се интересуваше от това.

— Вдигни го.

— Защо? – заинати се тя.

— Защото, ако го вдигнеш ще ти дам това, което толкова желаеш.

Астасия се наведе към меча, но не успя да го вдигне. След кратък объркан поглед, се изправи и отново опита, но отново с никакъв успех. Уилям гледаше втренчено към оръжието, а ръката му опипваше ръкохватката на собствения му меч, с който той никога не се разделяше.

— Не разбирам… - отново повтори тя, съвсем неуверено. Съветникът, обаче, не беше приключил.

— Тайген, откъде имаш това оръжие?

Младежът отговори, без да гледа към никого конкретно. Гласът му беше глух и безизразен.

— Взех го ръцете на лудия, когато изнасяхте тялото на кралица Амерея. На него така или иначе не би му послужило повече.

При споменаването на името на дъщеря му, Реджис потръпна, след което се обърна встрани, сякаш не искаше никой да вижда лицето му.

Астасия продължаваше да гледа объркано, а Одот продължи неумолимо:

— Е, принцесо, можем да започнем „великия поход“ сега. Опитай се да забравиш за момент всичките случаи, когато този младеж е спасявал живота ти и убий престолонаследника на трона на Уда. Убеден съм, че той няма да ти попречи.

Всички се бяха изправили. На лицата им беше изписан неподправен шок. Астасия гледаше към Тайген с широко отворени очи, от които по някое време тихо бяха започнали да текат реки от сълзи. Никой не проговаряше. Тайген отново гледаше в огъня, лицето му изразяваше пустота.

В един момент Уилям се приближи към него и попита тихо:

— Какъв ти беше.

Момчето го погледна и отговори също тихо и абсолютно безизразно.

— Брат на баща ми. – замълча за момент и продължи още по-тихо. - И също така, убиец на дядо ми, баща ми, майка ми и сестра ми.

Тишината, последвала думите му, беше зловеща. Уилям прегърна последния наследник на Уда и известно време никой не помръдна. После само каза:

— Ела, синко. Нека заедно почетем паметта на своите близки.

Рано сутринта, току изникващото иззад хоризонта слънце огря един неподвижен силует на хълм, недалеч от нашироко разположената армия. Към него бавно се катереше по възвишението друга фигура. Достигнала го след минути, тя спря. Бяха далече от всяко живо същество наоколо, затова никой не можеше да чуе разговора между тях.

— Цяла нощ те търсих.

Отговори и тишината.

— Не можеш да се криеш от мен!

И отново тишина. Този път - по-дълга. После седналият на земята се обърна и без да каже каквото и да било, подаде ръка на момичето зад него. То я пое и седна. Две самотни фигури. И тишина.

Много по-късно, когато слънцето се бе издигнало над хоризонта и войските долу поеха по своя път, момичето се обади.

— Искам да ми простиш.

Момчето хвана отново ръката ѝ, без нищо да каже. Но момичето не се отказа.

— Искам да ми простиш.

Момчето се обърна и за първи път проговори.

— Няма за какво да ти прощавам.

— Знам, че беше непростимо.

— Наистина няма за какво да ти прощавам.

— И аз бях там, помниш ли? И си спомням всяка дума от това, което казах.

— Той уби майка ти. Която, впрочем, беше като майка и за мен. Разбирам те.

— Не, не ме разбираш.

— Пак се инатиш.

— Защото искам да ми простиш.

Отново настана тишина. Но не за дълго.

— Искам да ми простиш.

— Този разговор вече беше.

— Напротив. Кажи, че ми прощаваш.

Момчето се обърна към момичето.

— Виж, наистина нямам какво да ти прощавам. Но имам въпрос към теб.

— Какъв въпрос?

— Би ли могла да направиш нещо, което мразиш?

— Не.

— Дори ако те помоля?

— А ще ми простиш ли?

— Няма нищо за прощаване.

— Тогава просто го кажи.

— Ако твоите деца успеят да вдигнат меча на убиеца.

— Аз нямам деца.

— Но все някога ще имаш.

— Да, но... Чакай, този меч е от онези. Съветникът го каза.

— Да. Знам.

— Но него само Уда могат да го вдигнат!

— Както казах - да направиш нещо, което мразиш...

— Какво мразя?

Последва ново мълчание. Но и то не бе за дълго.

— Хей, ти какво ми каза преди малко?

— Нищо. Преди малко мълчах.

— Не си играй! Ти каза, че искаш моите деца да вдигнат онзи меч.

Мълчание.

— Каза го!

— Не отричам.

Мълчание.

— Шега ли беше.

— Не.

— Не?

— Тези дни не са особено подходящи за шеги.

— Но ти ми каза...

Мълчание. Дълго. Този път се обади момчето.

— Е?

— Какво "Е"?

— Съгласна ли си?

— Ако кажеш, че ми прощаваш.

— А мога ли да ползвам други думи?

— Ако са ясни и точни.

— Мисля, че са много ясни и съвсем точни.

След известен размисъл:

— Добре.

Съвсем кратко мълчание. И после:

— Обичам те.

Съвсем точно и много ясно, наистина. Както и отговорът на момичето, което се хвърли без думи върху момчето.

По-долу армията вече изчезваше зад хоризонта. Двата силуета, станали един, бавно изчезнаха в тревата.