ПРЕВРАТ (Настояще)

Уилбург

Битката беше в разгара си. В началото армията на Уда успяваше да удържа на натиска на обединените сили на войските на Уилям IV и крал Реджис, но след от никого неочакваното пристигане на стрелците от Южното Херцогство изходът от сражението бе вече ясен.

Уилям беше последвал съвета на Кайл Одот и не влезе сам в боя, а остана встрани заедно със своя бивш тъст, който не изгаряше от удоволствие от неговата компания, но и не желаеше да загуби тази тънка нишка с миналото на дъщеря си, която успокояваше старото му сърце. Това, което и двамата не можеха да си обяснят, беше ненадейната намеса на войските на Херцогството. За никого не беше тайна, че въпреки привидния статус на Южното Херцогство като автономна част от кралството, никой нямаше директен достъп до него, Великият Херцог, ако въобще имаше още такъв, не плащаше никакъв данък в хазната и съвсем не на последно място – Уилям на два пъти беше повеждал кампании за асимилиране, които за малко не бяха довели до повсеместна война.

— Пробихме! – един от войниците на Реджис дотича и след малко несръчен поклон, несигурен към кого от двамата крале да се обърне, предаде важната вест – Ваши Величества, източната порта падна, войските ни навлизат в града!

Крал Реджис се обърна към Уилям.

— Твой ред е, синко, ако искаш да спестиш кръвопролитията, трябва да влезеш в града, за да видят хората кой предвожда тази армия.

— Благодаря. За всичко. – повече не можа да каже. Реши да тръгне, преди да се размекне окончателно и пред очите на всички да се превърне от крал в обикновен скърбящ мъж.

Вече вътре в града, Уилям бе посрещнат от ликуващия народ и от гледка, сякаш излязла от сънищата му - на десетки обградени войници на Уда, които хвърляха оръжията си и падаха на колене.

„Значи, все пак Кайл беше прав, като казваше, че ме обичат. С какво ли съм го заслужил, в крайна сметка не успях нито тях да опазя, нито собственото си семейство…“

Реши да не се замисля и продължи напред, твърдо решен да стигне колкото се може по-бързо до двореца. Зад него един от капитаните попита:

— Ваше Величество, какво да правим с войниците, които не се бият.

— Задръжте ги, но никакво насилие към предаващите се! Който е с оръжие в ръка, да бъде третиран като враг!

Вестта бързо се разнесе и скоро вече навсякъде из града войниците на Уда се предаваха.

В тронната зала, Гота се бе заградил с дузина войници от личната си гвардия, които обаче с влизането на Уилям хвърлиха демонстративно мечовете си на земята и се отдалечиха от графа.

— Какво предпочиташ, Гота, инфаркт по време на сън или публична екзекуция? – гласът на краля беше по-студен от лед. За разлика от думите му, острието в ръката му не предвещаваше възможност за избор.

— Не е нужно да се пролива повече кръв. – тихият глас зад него бе на появилият се кой знае от къде Кайл Одот.

— Той не заслужава да живее и ти го знаеш, Кайл. Последният път когато го видях му обещах, че ако се върне тук, ще умре. Аз съм крал и държа на думата си!

— Ти си крал и можеш да проявиш милост. – гласът на Съветника оставаше тих, но беше настойчив.

— Той е предател! И аз ще сложа край на неговите предателства!

— Да, но не по този начин. – Одот сложи ръка на рамото на краля и я задържа, докато той се обърна към него. След това продължи, сякаш още по-тихо. – Знаеш, че това не би я върнало, Уилям. Не трябва да го убиваш не заради него, а заради себе си. Нямаш нужда и от това. Запази сърцето си чисто, нека всичко приключи сега. И нека хората на Гота видят величието на владетеля, когото неволно са предали.

— Неволно?

— Не е било тяхно решението.

Уилям мълчеше. Войниците гледаха към двамата със смесица от респект и страх. Гота не бе промълвил и дума от влизането на краля в залата. В този момент в залата влязоха множество кралски гвардейци, техният капитан се приближи до краля.

— Отведете го! – Уилям посочи с меч към сякаш смалилият се Гота.

— А войниците, сър?

Гласът на владетеля на Вор отекна сякаш в целия дворец, ясен и категоричен:

— Всеки, който свали оръжие, е свободен да се прибере в къщи.

Войната бе приключила.

— Победихме!

Уилям се облегна на трона, доволен от приключилата битка, но и уморен. Странната отпуснатост от последните дни не го бе оставила.

— Да. – отговори Съветникът кратко и му подаде чаша с вече познат вкус, която му вля сякаш допълнителни сили. От къде го взимаше всичкия този чай непрекъснато?

— Какво има, Кайл? – Уилям не харесваше сдържаното поведение на Съветника. Резервиран и дистанциран Кайл Одот, това винаги означаваше проблеми.

— Искам да говорим насаме. – Ето, проблемите вече бяха сигурни. Уилям плесна нервно с ръце.

— Оставете ни сами! Гвардейците също!

Хората бавно тръгнаха да напускат тронната зала, разменяйки си озадачени погледи. Кралят изчака да останат сами и се обърна към Одот. Гласът му беше мрачен, нямаше и следа от триумфа, с който бе поздравил войниците си само преди час.

— Е, слушам те. От няколко дни имам усещането, че нещо ми спестяваш. Че има нещо важно, което съм пропуснал и чакаш момента да ми го кажеш.

— Така е. Нямаше как да рискувам да ти го кажа досега, не можех да съм сигурен в твоята реакция, а войниците имаха нужда да виждат уверен и непоколебим крал.

— Е, явно моментът е настъпил. Говори.

— Уилям, - Кайл Вор Одот много рядко си позволяваше да се обръща към краля по име, въпреки, че беше един от малкото хора в Кралството, които имаха правото да го правят. Това съвсем изостри вниманието на монарха за следващите думи на неговия съветник. - Помниш ли двубоя ти с Уда? Ти се чудеше как така с твоята подготовка имаше проблем с него, нали? Истината е, че всичко е в меча. Както ви разказах снощи, по някакъв начин Уда се е докопал до едно от старите оръжия, създадено с технология, която отдавна не съществува.

— Искаш да кажеш, че имах проблем с него, не заради неговите умения, а заради онзи меч?

— Да. И това, за съжаление, не е всичко. Раната ти от този меч, макар и повърхностна, бавно те убива.

Уилям IV замълча. Сега разбираше умората от последните дни, желанието му непрекъснато да поседне, сънливостта, така нетипична за него... всичко.

— Нищо ли не може да се направи?- нямаше страх в гласа му. Още в началото, когато всичко започна с преврата на граф Гота, той бе приел възможността да приключи преждевременно житейския си път. Сега бе спокоен, знаейки, че Адуин е в безопасност, пораснал неимоверно през последните седмици, благодарение на изпитанията, на които бе подложен и с верни приятели, които бяха готови на всичко за него. А и не беше сам. Уилям с усмивка си помисли за Астасия, изгубения диамант на семейство Вор, който бе намерил на края на живота си.

— Не. За съжаление, техниката, която би могла да помогне, отдавна не съществува. С тези чайове, които ти приготвям последните дни, мога да забавя процеса с няколко седмици, дори месеци, но не мога да го спра. - гласът на Кайл Одот звучеше, като от оня свят. Поредното дете, което губеше... Поредната загуба като че ли на късче от душата му.

Уилям виждаше тъгата в очите му. Макар и да не разбираше, защо Съветникът държи толкова много на него, той беше щастлив, че бе послушал посмъртния съвет на баща си и бе спечелил такъв защитник и другар, който бе до него дори и в най-тежките моменти.

— Няма проблем, приятелю! Помниш ли, ти веднъж ми каза, че Адуин ще бъде по-мъдър владетел от мен. Мисля, че с твоя помощ, той наистина може да се превърне в Крал, достоен за старите времена! Може би, дори да успее да обедини отново трите кралства! Не мисля, че скоро е имало такъв момент, когато подобна цел е изглеждала толкова лесно осъществима! А и момчето е не само добро, но и амбициозно! Хората имат нужда от свежа кръв на престола, от човек с нови идеи и необременен от тежестите на миналото...

Кайл Одот се стараеше да остане спокоен. Тъгата му за това, че не бе успял да опази Уилям се смесваше с гордостта му от спокойствието, с което владетелят приемаше вестта за скорошния си край и далновидната мисъл, която доказваше, че той бе истински горд потомък на великата фамилия Вор.

— Тогава, може би ще бъде добре, Ваше Величество да говори с принца и да го подготви за събитията през следващите месеци.

— Определено. Даже си мисля, че няма нужда да чакаме моя край. Нека коронацията на Адуин не бъде помрачавана от траура по преминалия в отвъдното негов предшественик. Нека той преживее щастливо началото на своя възход!

Съветникът мълчеше.

— Доведи го, Кайл. Нека говоря с него сега.

Вече почти отчаян, че не може никъде да намери своя ментор и готов да се откаже, принцът го видя да излиза в компанията на някакъв военен от едно от сервизните помещения, държащ в ръката си кана със странно ухаеща течност.

— Кайл, може ли да поговорим?

Съветникът каза тихо нещо на капитана, с отличителните знаци на Херцогството и го отпрати, след което се обърна към Адуин.

— Слушам?

— Имах разговор с баща ми, който, доста изненадващо според мен, иска да се оттегли и да остави трона в моите ръце.

— Мисля, че това би било доста трудно, Ваше Височество. Все пак тронът е доста тежък - доколкото зная, за поставянето му са били нужни една дузина хора.

— Кайл! Сериозен съм!

Кайл Одот се усмихна топло.

— Зная, Адуин. Просто не виждам аз с какво мога да бъда полезен в тази ситуация.

— Ами като начало можеш да се съгласиш да бъдеш мой съветник, така както си бил и на баща ми!

— Това е волята на принца или на неговия баща?

— Понякога наистина си нетърпим! - Адуин изгледа сърдито Съветника - Предложението бе на баща ми, но аз твърдо го искам и бих те помолил да останеш и без неговата намеса. Освен това, той твърди, че сме далечни роднини. Вярно ли е това? Наистина ли си Вор?

— Хм, неочаквано от Уилям. Да, Вор съм. Пълното ми име е Кайл Вор Одот.

— Чудесно! Това предопределя нещата. Така или иначе не мога да вярвам на друг повече, отколкото на един Вор, а и фактът, че това си точно ти... Остани, не знам дали бих се справил сам. - в гласа на Адуин се появиха нотки, които напомниха на Съветника за годините, когато той се грижеше за останалото без майчина закрила дете.

— Можеш да разчиташ на мен, Адуин. Така или иначе съм дал обет да пазя кралската фамилия.

Сякаш тежък камък падна от сърцето на принца. Младият мъж явно бе осъзнал каква бе ролята на Съветника за опазването на кралството и на неговия собствен живот и мисълта, че може да разчита на мисълта и меча на Одот му даваше така нужната увереност, да поеме върху раменете си тежестта на монарха, който може да кове съдбата на кралството и на света.

— Благодаря ти, Кайл! Не бих могъл да си представя тази задача, без твоите напътствия и подкрепа! -Адуин прегърна Кайл и за момент отново заприлича на малкото момче, което беше доскоро. После нещо в лицето му се промени, отдръпна се, за да може да погледне Съветника в очите и продължи с усмивка - А сега искам да обсъдя с теб една безумна идея, но не бързай да я отхвърляш, преди да я чуеш цялата! Мисля, че е настъпило времето за една сериозна стъпка напред, която би могла да промени картата на света...

Южно Херцогство

Две фигури стояха на едно възвишение недалече от Илиополис и тихо разговаряха.

— Можеш да го направиш.

— Ти си съгласен?

— Да. Определено е дошло времето да продължите напред. Хайде, знам, че отдавна го искаш.

— Никога не съм бил на друго мнение. Още тогава бях против разделението.

— Налагаше се. Но сега, заедно със заздравяването на старите рани, ще можете да отгърнете нова страница и постепенно да видите пътя, за който бяхте слепи толкова дълго време.

— А ако пак се провалим?

— Тогава ще потърсим нови пътеки. Не се страхувай да гледаш напред! Най-страшното вече мина. Уда изпълниха своето предназначение и бъдещето скоро ще бъде открито за вас.

— Не ме притеснява бъдещето. Не знам дали са научили уроците на миналото.

— Е, те затова имат теб. Да им помагаш и да ги насочваш.

Кайл погледна към съществото до него, което му се усмихна в отговор и изчезна.

Казвам се Кайл Вор Одот. В кралствата ме познават като Кайл Одот, съветник на Негово Величество Адуин I.

Хората не знаят много за мен. Знаят, че съм бил съветник на бащата на императора, крал Уилям IV. И че в момента в който Адуин се качи на трона в Илиополис, аз бях човекът, който убеди владетелите на трите кралства да приемат неговата върховна власт, в името на бъдещето на нашата цивилизация. А и кой би посмял да се противопостави на Великия Херцог, управител на смятаната до скоро за загубена столица и владетел на Южното Херцогство. Макар че, задачата ми всъщност не беше тежка. Крал Реджис, който бе съкрушен от смъртта на любимата си дъщеря, нямаше против да остави бремето на решенията в ръцете на нейния първороден син и негов внук - Адуин. Крал Тайген, под влиянието на любовта на своя живот, Нейно Величество Астасия, също подписа Договора за обединение на кралствата, а фактът, че запазваше короната си в рамките на новосъздадената империя, беше абсолютно достатъчен за него, все пак беше дал обещание на Астасия, че тя ще бъде неговата кралица и това не се променяше. Колкото до Крал Ави, той прие своята корона като подарък от сина на Уилям, но за него владетел на страната му завинаги си оставаше Адуин.

Загледах се в смачканите листове, оцелели като по чудо от стария ми дневник и се замислих. Като че ли настъпваше ново време на мир и просперитет. Разбира се, аз ще продължавам да внимавам, защото не мога да допусна нещата да се срутят сега, когато сме толкова близо до възстановяването на цивилизацията, за която се борихме още от началото. Началото... Не! Това е Началото! Тук и сега! И този път ще се постарая да се възползваме от шанса по-добре!