Viola Concerto, Sz. 120, BB 128

В последните години от живота си Бела Барток живее скромно в малък апартамент в Манхатън, в горната част на Уест Сайд. Той споделя живота си със своята втора съпруга – пианистката Дита Пастори, пише произведения, поръчани му от влиятелни музикални фигури. За съжаление му липсва само едно – здраве – и по тази причина композиторът не доживява да види признанието, което музиката му получава в края на 50-те години на 20-и век. Днес името му се споменава с обожание редом с имената на Стравински и Шьонберг, като един от трите безспорни колоса на съвременната музика. В началото на 1943, след няколко трудни години, в които Барток има всички основания да се чувства депресиран от редките изпълнения на негови произведения и последвалата финансова оскъдица, най-сетне настъпва обрат. На бял свят се появява неговият Концерт за оркестър, поръчан от Сергей Кусевицки, и премиерата му с Бостънския симфоничен оркестър е повече от успешна. Вследствие на това неколцина цигулари – най-вече Йехуди Менухин – изведнъж „откриват“ и започват да изпълняват пренебрегвания до този момент Втори цигулков концерт на Барток (написан през 1938) и творбата е възторжено посрещната в САЩ и Великобритания. Макар към края на 1943 композиторът да е диагностициран с левкимия, външният му вид все още с нищо не подсказва страшното заболяване и Барток изглежда в цветущо здраве. Той дори пише на свой приятел, че най-сетне благодарение на получените хонорари е успял да си подсигури едно прилично, макар и скромно съществуване. След премиерата на Концерта за оркестър, композиторът получава поръчка от Менухин за цигулкова соната, а известният виолист Уилям Примроуз, член на Лондонския струнен квартет, го моли да напише Концерт за виола и оркестър. Примроуз е убеден ,че Барток ще съчини достатъчно сложна пиеса, с която той да може да демонстрира изпълнителските си умения и го уверява, че „не бива да се чувства по какъвто и да начин възпрепятстван от очевидните технически ограничения, които налага инструментът“. За съжаление, започвайки да пише концерта, Барток вече е в последния стадий на болестта си и не успява да довърши творбата. След смъртта му остават само ескизи на концерта. Мрачен и сдържан по природа, Барток е видимо окуражен и стимулиран от вниманието на такива значими личности като Кусевицки, Менухин и Примроуз. Той завършва сонатата за Менухин и като подарък за рождения ден на съпругата си написва своя Трети клавирен концерт. Смъртта обаче го застига преди да довърши третата част на творбата и последните 17 такта остават ненаписани. По-късно приятелят на композитора, композиторът и диригент Тибор Шерли, ги открива сред черновите му и ги прибавя към партитурата. Шерли също така подготвя и комплектоването и издаването на Концерта за виола, поръчан от Примроуз.
На 8 септември 1945, по-малко от три седмици преди смъртта си, Барток пише на Примроуз: „Много съм щастлив да Ви съобщя, че вашият концерт за виола е нахвърлян на чернова, така че партитурата скоро ще бъде готова. Това означава, че остава да се свърши само чисто техническата работа... Ако нищо не ми попречи, ще бъда готов след 5-6 седмици и ще ви изпратя копие на оркестровата партитура през втората половина на октомври. Тази творба ще бъде доста прозрачна, по-прозрачна от цигулковия концерт. Също така, мрачният и по-мъжествен характер на вашия инструмент оказва влияние и върху цялостния характер на произведението. Най-високият тон е „ла“, но пък аз използвам доста често по-ниските регистри. Концертът е написан в много виртуозен стил. Вероятно някои пасажи ще Ви се сторят неудобни или неизсвиряеми. Ще ги обсъдим по-късно според Вашите наблюдения“. Уви, няма „по-късно“. Барток умира на 26 септември 1945, отнасяйки със себе си голяма част от онова, което си е представял за виоловия концерт, който със сигурност е присъствал много повече в главата му, отколкото – на хартия. „Черновата“, за която говори той, са всичко на всичко 15 неномерирани ръкописни страници, напълно невъзможни за дешифриране от хора, които не са запознати с неговите методи на писане . Дори самият Шерли, който се заема с подреждането им, бързо разбира пред какво предизвикателство е изправен. Налага му се да допълни хармонията и цялостната оркестрация, което по неговите думи „представляваше най-малката трудност, тъй като водешите гласове и контрапунктични линии, върху които е композиран съпроводът, бяха ясно указани върху ръкописа“. „Чисто механичната работа“ обаче, за която говори Барток, и която за него наистина би била такава, се оказва доста по-трудна и отнема повече от две години, за да бъде направена от друг човек. Концертът за виола и оркестър е изпълнен за първи път на 2 декември 1949 от Симфоничния оркестър на Минеаполис. Солист е Уилям Примроуз, а на диригентския пулт застава някогашният ученик на Барток – Антал Дорати.
Ето какво казва Тибор Шерли за концерта:
„Първата част започва със соло виола, акомпанирана от леки ритмични удари. Подобното на каденца ускорение на солото излага първите 13 такта като въведение, след което темата действително започва... Втората тема е „фантастична хроматично- контрапунктична“ и няма аналог сред цялата друга музика, написана от Барток. Фразите се издигат, падат и се преплитат. И въпреки всичко ефектът е на отпускащо спокойствие. Кратка интермедия Lento parlando предшества втората част... Тя извиква представата за импровизация на кантор. Мотив в соло фагот води към самата втора част. Експресивната простота на тази музика е определена от триделната – АБА – песенна форма. Тук Барток е успял да използва всички регистри на виолата... Вече към края, отново прозвучават мотивите от темата на първата част, забързвайки се към каденцата, която без пауза води право в алегрето- интродукцията на третата част. Финалът е контраст на всичко предшестващо. Той е весел танц, написан в рондо форма и е по-скоро румънски, отколкото – унгарски по своя характер. Соло виолата се движи в задъхано темпо, което се забавя леко само във фолклорната мелодия на триото... Оттук-нататък възходящите и низходящи хроматични формации напомнят подобната употреба на хроматизми във втората тема на първата част. Четирите такта на фортисимо тутти, последвани от изкачващите се пасажи на виолата довеждат до спиращ дъха край.“