Piano Concerto no. 4 in G major, op. 58

ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН (1770 – 1827) започва работа по Четвъртия концерт за пиано през 1805 и до юли следващата година е приключил. През март 1807 той сам го изпълнява (от ръкопис) в двореца на принц Лобковиц. За официалната премиера, готвена за 22 декември 1808 във Виена, Бетовен се обръща към други двама пианисти – първо към Фердинанд Рис, който обаче смята, че не може да го научи за оставащото до концерта време и предлага да изсвири вместо това третия. Засегнат, Бетовен си взима нотите и и дава на Фьодор Щейн, но и той в последния ден преди събитието „бие отбой“ и иска да изсвири (вече изпълнявания от него) трети. Така на Бетовен му се налага да изпълни творбата сам и това е последната му публична изява като пианист. След премиерата именитият критик и композитор Йохан Фридрих Райхарт специално отбелязва „необичанйно високата трудност“ на концерта и „удивителното съвършенство и виртуозност“ на изпълнението на Бетовен. След това този труден и красив концерт е забравен до 1936, когато Менделсон го претворява блестящо на сцената в Лайпциг. На този концерт присъства Роберт Шуман, който е изключително впечатлен и пише, че „седял неподвижно, затаил дъх и не смеел на помръдне от възхищение“. Една от отличителните черти на четвъртия концерт е неговата лиричност, която на моменти в първата, и особено във втората част, преминава в пасторалност, която обаче на свой ред е „изместена“ от ведри проблясъци на танцувалност. И така характерното за Бетовен цялостно драматично развитие, съпътствано със стремителна енергия и блясък С напредването на възрастта той става все по-изобретателен и музикалното му въображение достига нови висоти. Именно в четвъртия концерт той „дръзва“ да започне не с оркестрово въведение, а с партията на пианото – много смел и радикален ход, който малцина се решават „да копират“ дори и след това. За втората част Бетовен (според биографията на композитора, написана от Адолф Маркс през 1859) споделил със свои приятели, че е бил вдъхновен от легендите за Орфей, който с песента си укротил силите на ада, за да слезне в подземното царство при своята Евридика. Така музиката му развълнуваните емоции постепенно „оттласкват“ всички пречки и прегради. Тази връзка се споменава и от известния ученик на Бетовен, Карл Черни, според когото „слушайки бавната част, човек не може да не се върне към драматичните и трагични сцени от античността“. Тук партията на оркестъра е силна, наситена, в стакато, докато пианото звучи по-меко, по-спято, с богати хармонии. И постепенно оркестърът отстъпва и притихва, само виолончелите и контрабасите се връщат към началната показност. Третата част е по-класическа, а-ла Хайдн, едновременно непретенциозна и запомняща се с лекотата на музикалния изказ. Чак тук Бетовен използва тромпетите и тимпаните и така добива завършеност този най-многолик и уникален сред клавирните концерти на Бетовен, концерт в който композиторът не „сплита“ партиите на пианото и на оркестъра, аз на моменти ги противопоставя и ги „оставя“ да се борят за надмощие. Можем да си представим какво преживяване е било за публиката тогава в Theater an der Wien да чуе за една вечер този концерт, Месата в до-мажор, Хоралната фантазия и цели две симфонии – Пета и Шеста. Само Бетовен.