Triple Concerto in C major, op. 56

Тройният концерт на Лудвиг ван Бетовен - за цигулка, виолончело и пиано - е едно от най-светлите, радостни и празнични произведения на гениалния немски композитор. Уникален по своя характер, той с право се нарежда сред бетовеновите шедьоври. Написан е през 1803, а през 1804 е публикуван от издателството Breitkopf & Hartel.
Антон Шиндлер, ранният биограф на Бетовен, твърди, че концертът е бил създаден от композитора за неговия ученик Ерцхерцог Рудолф Австрийски, член на императорската фамилия. По онова време ерцхерцогът, който впоследствие под ръководството на Бетовен става прекрасен пианист и композитор, е бил едва 14-годишен и по тази причина може да се предположи, че композиторът се е старал да напише ефектна, но относително проста клавирна партия, обграждайки я с двама по-виртуозни солисти. Няма доказателства обаче Рудолф да е изпълнявал когато и да било това произведение пред публика. Премиерата на концерта се е състояла едва през 1808 на летните концерти във виенския парк Аугартен, а на заглавната страница на първото издание има посвещение, в което е написано друго име – на Княз Лобковиц, също покровител на композитора.
Тройният концерт е нетипичен за времето на Бетовен, когато жанрът инструментален концерт е предполагал един или двама солисти. Ако в епохата на барока за жанра кончерто гросо е било нещо напълно естествено да има „състезание“ между групите солисти и оркестъра, то по-късно концертите, в които заедно с оркестъра свири ансамбъл, а не солист, са изключителна рядкост. Изборът на солиращи инструменти фактически превръща произведението в концерт за клавирно трио и това е единственият концерт на Бетовен за повече от един солиращ инструмент. Трите инструмента – това са три човешки гласа и обикновено така се характеризира творбата в музикалната критика. В заглавието й при изброяване на инструментите най-напред се споменава цигулката, но всъщност водещата роля е поверена на виолончелото – с него започват всички теми и всички части, неговата партия е най-сложната от всички. Сякаш с човешки, топъл глас виолончелото звучи първо, след него възвишено запява цигулката, а най-накрая всгъпва пианото с универсалния си тембър. Най-сложното в тройния концерт на Бетовен е постигането на ансамбъл: както между самите солисти, така и в тяхното взаимодействие с оркестъра. При изпълнението на творбата от изключителна важност е музикантите да изповядват една естетика. В същото време обаче трябва задължително да има и преход от единната стихия към различни състояния.
Първата част на концерта е широко мащабна, в умерено маршово темпо. Тя включва декоративни самостоятелни пасажи и лежерни повторения, вариации и разширения на различни теми. В тази част, както и при другите две, виолончелото влиза соло с първата тема. Необичайно за концерт от такъв мащаб, частта започва тихо, с постепенно крешендо в експозицията, с основната тема, която по-късно е представена и от солистите. Също необичайна е модулацията на изложението към минор, вместо към очаквания сол мажор.
Бавната втора част – в си-бемол мажор – е своеобразно мащабно въведение към финала, който следва без пауза. Виолончелото и цигулката споделят мелодичния материал на частта помежду си, докато пианото осигурява дискретен акомпанимент.
Няма пауза между втората и третата част, която започва с драматични повтарящи се тонове. Тя е написана под формата на полонез (наричан още "polacca"), емблема на аристократичната мода в епохата на Наполеон, което съответства на маниера на "учтиво забавление", характеризиращ като цяло този концерт. Ритъмът, подобен на болеро, също характерен за полонезата, може да се чуе в централната минорна тема на финалната част. Освен солистите, които свирят на цигулка, виолончело и пиано, концертът включва още 1 флейта, 2 обоя, 2 кларинета, 3 фагота, 2 валдхорни, 2 тромпета, тимпани и струнни. Флейтите, обоите, тромпетите и тимпаните мълчат по време на втората част.