Double Concerto for Violin and Cello in A minor, op. 102

Композиран през лятото на 1887 и изпълнен за първи път на 18 октомври същата година, Концертът за цигулка, виолончело и оркестър оп. 102 е последната пиеса на Йоханес Брамс, написана за оркестър. При писането, авторът е изпитвал известни тревоги, свързани с това, че експонира два инструмента, които „не са негови”, които не владее. Концертът е писан за челиста Роберт Хаусман и за стария Брамсов другар Йозеф Йоахим. Някои Брамсови биографи смятат, че Концертът е предназначен да послужи като ръка, протегната за помирение към Йоахим, след период на влошени взаимотношения между двамата приятели. Скъсването (временно) е следствие от развода на Йоахим и факта, че Брамс заема страната на бившата му съпруга. Известно е също, че написването на този уникален дуо-концерт е донякъде и плод на Брамсовото одобрение на человия концерт от Дворжак. Много неща са характерни за концерта: заявяването на солистите с бурна начална каденца – такава каденца, само че accompagnata предшества и изложението на главната тема от солиста в Първа част на Цигулковия концерт; третирането на цигулката и челото като единен, разширен струнен инструмент, суровата икономичност на тематизма. Интересно е, че един от основните мотиви в първа част се образува от пермутациите на тоновете ми, фа и ла (E-F-A), което се тълкува като музикален превод на абревиатурата на личния девиз на Йоахим: Свободен, но самотен (Frei Aber Einsam). Брамс предава ръкописната партитура на Йоахим с надпис „на този, за когото е написан”. Композиторът сам дирижира премиерата. Клара Шуман не харесва творбата, намирайки, че „не позволява на инструментите да блеснат”. Друг критик намира Концерта за една от „най-недостъпните (или неприветливи) и лишени от радост Брамсови пиеси”.
Последното мнение – поне според мен – е всъщност комплимент към тази действително сурова, лишена от фамилиарност композиция. Очевидно е обаче, че особена, трудна радост и публиката, и изпълнителите откриват в Концерта, понеже и до днес той една от най обичаните и предпочитани пиеси от симфоничния репертоар.
…И дълго ще отеква трепетната изненада от неочаквания, но поразително красив и елегантен прощален жест на солистите в самия край на баладичната бавна част. Жест, който директно предсказва късната интимност на оп. 118 и 119.