Symphony no. 3 in F major, op. 90

В началото на 80-те години Брамс е на върха на славата си. Той е перфектният симфоник на Австрия и Германия, има много верни поклонници сред професионалните музиканти и просветените любители, които в значителна степен допринасят за широкото разпространение на неговата музика. На първо място сред тях е диригентът и пианист Ханс фон Бюлов, според когото композиторът е третото велико „Б“ в историята на немската музика: Бах-Бетовен-Брамс. „Аз ще му спечеля част от нацията, която все още не знае нищо за него, въпреки че вече е 48-годишен и е успял да подари на света толкова прекрасна музика“ – казва Ханс фон Бюлов и в писмото си до Брамс добавя: „Да преобразувам огъня, таящ се в твоите произведения, от скрит във видим – това е любимото ми занимание! Посвещавам изцяло на теб диригентската си палка“. А Брамс на свой ред му посвещава своята Трета симфония , фа мажор, оп. 90. Творбата е написана през лятото на 1883 във Висбаден, макар някои изследователи да изказват предположението, че авторът използва в първата ѝ част ескизи от по-ранните си години. В посвещението на първата страница на партитурата пише: „На моя сърдечно любим Ханс фон Бюлов, от неговия верен приятел. Йоханес Брамс“. Премиерата е на 2 декември 1883 във Виена под диригентството на Ханс Рихтер. Но макар да има голям успех, симфонията не е приета безапелационно. На първото ѝ изпълнение публиката рязко се разделя на две: едни я аплодират, други я освиркват. В пресата се появяват резки и критични отзиви. Това е свидетелство за отдавна водената война между привържениците на Брамс и Вагнер, която се обостря след смъртта на Вагнер на 13 януари 1883. В своята трета симфония Брамс отново се връща към образите на драматичната борба. Тук той вече дава ново решение на жанра, съчетавайки в едно класически и романтични традиции. Тази симфония не прилича нито на Първата, нито – на Втората му симфония, макар да въплъщава основните принципи на стила на композитора, залегнали в тях. Драматургията ѝ е оригинална – тя се развива от патетичната и тревожна, но все пак достатъчно светла, мажорна първа част, към драматичен, наситен с борба минорен финал. На практика идейната насоченост на Третата симфония е напълно противоположна на Първата, която се движи от скръб към утвърждаване на радостта. Обратният път – от мажор към минор – като цяло е рядък похват в симфониите от 19-и век. В средните части са използвани типичните за Брамс, но нехарактерни за неговите съвременници-композитори, интермеци – т.е. отсъства оживеното скерцо. В сравнение с първите две симфонии, средните части на Третата си разменят местата по отношение на емоционална дълбочина и наситеност: андантето сега е наивно-простодушно, а алегретото – изпълнен със затаена скръб романс. Първата част на симфонията започва с важен мотив от три ноти, който по-нататък ще пронизва много от темите на симфонията. Той има конкретен смисъл, зашифрован в буквените обозначения на нотите (f— as—f) : това е юношеският девиз на композитора „свободен, но радостен“ (frei aber froh). Мотивът е представен в тържествени акорди на духовите. Тук Брамс, подобно на Шуберт, използва хармонични светлосенки: съпоставяне на мажор и едноименния минор. След това мотивът заляга в основата на главната тема, красиво разпята от цигулките, и я съпровожда контрапунктично. Пламенна, патетична, емоционално неустойчива, темата се колебае между мажора и минора, като нито за миг не спира развитието си. Двете средни части са сред най-очарователните интермеци на Брамс. Втората част – едно камерно анданте – пленява със своята безхитростна простота и тънко изящество. Напевна тема, в духа на приспивна песен, се изпълнява от кларинети и фаготи, а след това се варира в други инструменти. Вариациите се прекъсват от поява на нова тема, отново в кларинет и фагот, но по-експресивна и завършваща със загадъчни акорди. При повторението на първата тема върху нея сякаш се спуска сянка. Тя се раздробява, подложена е на разработка. Едва в новите вариации в репризата се връща първоначалното непомрачавано от нищо настроение. Но кодата отново е пълна със страстни въжделения и затаени предчувствия. Третата част за първи път в тази мажорна симфония утвържава минорна тоналност. Задушевният романс с изключително красива тема, може би една от най-добрите на Брамс, е роден от битово-чувствения жанр. Но той е тънко и одухотворено преобразуван от композитора, който, по точните наблюдения на един негов изследовател, притежава свойството да премахва характера на всекидневност от обичайните явления и надзърта в дълбините на човешката душа. Използването на размери в ямб и хорей и неустойчивите хармонии лишават темата от баналност, придават ѝ скрита напрегнатост и тревога. Песенността, както при Шуберт, е подчертана от вокалния тип на изложението: виолончели, цигулки и валдхорни повтарят три строфи от темата. Още три строфи, вече в друга оркестрация, звучат в репризата. А средната част на тази тричастна форма е обагрена от типичното брамсово настроение: „усмивка през сълзи“. Много кратка, тя е построена на редуването на две теми, различни по жанрови източници и оркестрация с оттенък на танцувалност – в духовите и затаено лирична – в струнните. Техни отгласи още веднъж възникват в кодата, завършваща с мъчително-страстна въздишка. Финалът е драматичната кулминация на симфонията . Именно тук се разразява отдавна подготвяната буря. Свободно третираната сонатна форма ражда обилие от теми, които се трансформират в процеса на развитие. В кодата на частта се събират най-важните теми на цикъла: тризвучният начален мотив от първата част, преобразен след това в мажор, и мотивът на съдбата. Накрая, подобно на дъга след страшна буря, по израза на един от изследователите, във флейтата се появява мотивът от първата част - фа—ла бемол—фа , който обгръща симфонията с великолепна рамка. Отговаря му главната тема от първата част в светъл фа мажор. Заедно с нея, в басите неизменно се повтаря първоначалният лайтмотив. Но в най-острия момент от катастрофата бурята внезапно утихва. Както и в първата част, Брамс не показва завършека на борбата, окончателната развръзка на битката: бурята на страстите е отшумяла, меко струи светлина, просветлено звучи мъжествено-героичната тема, с която е започнала симфонията.