Symphony no. 4 in E minor, op. 98

ЙОХАНЕС БРАМС (1833-1897) е само на 20 години, когато Шуман в статията „Нови пътища”, публикувана в музикалното му списание, възвестява на цяла Германия: „Той дойде! Този юноша с млада кръв, над чиято люлка са бдяли грации и герои”. В него вижда достойния продължител на музикалното наследство на Бетовен и подтиква младия композитор да започне да пише в по-големи оркестрови форми. Брамс обаче е неуверен в собствените си знания и възможности. След няколко изоставени опита, споделя с диригента Херман Леви: „Никога няма да напиша симфония! Не си представяш, каква смелост трябва да имаш, за да се решиш на това, когато чуваш стъпките на гиганта зад себе си!” . Гигантът е Лудвиг ван Бетовен – заедно с Йохан Себастиан Бах са кумирите, пред които той благоговее. Близо две десетилетия (1854-76) Брамс работи над Първата симфония в до минор оп. 68 и я завършва на 43 години. След една година, през 1877, представя Втората в ре мажор оп. 73. В подобна близост една след друга, създава Третата във фа мажор оп. 90 (1883) и Четвъртата в ми минор оп. 98 (1884-85). Последната Симфония № 4 композира, както е обичайната му практика, през летните ваканции. Този път той пребивава в алпийското селище Мюрццушлаг в Щирия. През лятото на 1884 написва първите две части на творбата, а на следващото лято - през 1885, създава първо финалът на симфонията и след него третата част. Държи в тайна своя замисъл и когато го питат какво пише по време на почивката, той отговаря: „Нищо толкова грандиозно! Събрах куп полки и валсове” . Трудно можем да повярваме как завършвайки този шедьовър, 52-годишният Брамс е изпълнен със страхове относно възприятието на този опус от приятелите му, от публиката. В писмо до диригента Ханс фон Бюлов споделя: „Наистина се страхувам, че има тръпчив вкус като климата тук. Черешите не узряват по тези места, вие не бихте ги яли!” . Страховете още повече се изострят, когато завърнал се във Виена, заедно с Игнац Брюл свирят новата симфония на пиано 4 ръце пред неколцина най-близки приятели и почитатели. Критикът Едуард Ханслик е смутен още от І част, журналистът Макс Калбек му препоръчва да публикува финала като самостоятелно произведение и да напише нов. Елизабет Херцогенберг се тревожи от сложното взаимодействие на мелодични мотиви и тематични връзки: „Човек се радва с цялото вълнение на изследовател или учен, когато открие тайните на Вашето творение! Но идва момент, в който се прокрадва известно съмнение..., че красотата му не е достъпна за всеки меломан” . На премиерата обаче – тя е на 25 октомври 1885 в Майнинген с Придворния оркестър под диригентството на автора – публиката е покорена от силата и мащаба на Четвъртата симфония. Тя е най-експресивното и трагично симфонично творение, което Брамс създава. Солертински я определя като „инструментална драма, която се развива от скръбни размисли и емоционални полети в първата част към трагична катастрофа накрая” . В основния си контур четиричастният цикъл (бързо – бавно – скерцо – финал) има атрибутите на класико-романтичната симфония на виенските класици, Шуберт и Шуман. Но композиторът изпълва тази форма с дълбока и оригинална диалектика в развитието на драматургията. Симфонията започва с верига от низходящи терци, които се изливат в лирична мелодия, родствено близка с Баховия хорал „Mein Jesu” („Мой Иисусе”). Цялата първа част динамично се движи в огромно разнообразие от тематични мотиви, текстура, цветове и ритъм, съчетани изобретателно в плавен логичен поток. Брамс изявява невероятната си способност да генерира теми, движения от най-малкия мелодичен материал. И в този опус демонстрира блестящо голямото си майсторство в мотивно-вариационното развитие. Напрежението на първоначалното сонатно алегро се уравновесява от графичната красота на втората бавна част, обагрена тонално с архаичния фригийски лад. Неочаквано, за първи път в своя симфония, Брамс вклинява като трета част звънко и енергично скерцо, което веднъж шеговито описва като „Маршът на Александър Велики до Индия” . И след него във финала се разстила усещането за нарастваща, безмилостна трагедия. Дали в тази симфония Брамс мисли за собствената си тленност, за смъртта? Дали кодира тя предчувствието на твореца за бъдещ морален и обществен крах? Четвъртата част е изградена във формата на пасакалия (някои изследователи я определят като шакона) – тема с 30 вариации върху басо остинато и кода. Композиторът взима и адаптира 8-тактовата тема от непубликуваната и неизвестна тогава 150-та Бахова кантата „Nach dir, Herr, verlanget mich” („Копнея за теб, Господи”), която Филип Шпита, биографът на Йохан Себастиан, му изпраща през 1874 и го насочва към необичайната финална шакона в последната част на творбата „Meine Tage in dem Leide” („Моите дни в страдание”). Никой преди Брамс не се е досещал да съживи и да използва тази старинна форма в симфонично произведение. Всъщност композиторът го прави за втори път – 11 години по-късно след Симфоничните вариации върху тема от Хайдн и с опита на клавирната си версия на Баховата шакона за соло цигулка. След него композиторите от так.нар. Нововиенска школа – Веберн и Берг ще използват тази форма в атонален контекст. текст - Янина Богданова