Violin Concerto in D major, op. 77

Единствения си цигулков концерт Йоханес Брамс композира по време на лятната си ваканция през 1878, прекарана както обикновено в южноавстрийското градче Пьортшах на Вьортерзее. Спокойната провинциална обстановка очевидно е действала добре на Брамсовото вдъхновение, при това – в определена посока. Предишното пребиваване в Пьортшах донася Втора симфония; сега, сякаш от останалото неизчерпано ре-мажорно вдъхновение възниква Концертът оп. 77. Посветен е на – и предназначен за Йозеф Йоахим, не само блестящ цигулар, но и доверен приятел на Брамс, човек, свързал го с Роберт и Клара Шуман. Известно е значението на тази среща за младия хамбургски музикант. Естествено е да допуснем, че Брамс се ползвал от съветите на Йоахим, известно е също, че това не е ставало без съпротива и съмнение. И така, в битката на прогресивната композиторска мисъл и предпазливата консервативност дори на големия виртуоз се ражда творба, за която фон Бюлов казва, че ако Концертът на Макс Брух е концерт за цигулка, то опусът на Брамс е концерт против цигулката. Но „какво ме интересува Вашата цикулка?“, както отговорил второто от трите големи Б в немската музика на жалбите на своя личен квартетист Игнац Щупанциг. Става дума за ван Бетовен, разбира се…

Както и при останалите съчинения на Брамс в концертния жанр, тук може, и трябва да се говори по-скоро за симфония със солиращ инструмент. Подобна симбиоза говори повече за сътрудничество на солист и оркестър, отколкото за някакво противопоставяне или схватка. Творбата като че ли се разгръща в триптих от блаженства: блаженството на съзерцанието и на волята, блаженството на молитвата и блаженството на танца. Сходствата с Втора симфония са много и явни – започват още с първата тема, построена по Бетовенов маниер по тоновете на мажорното тризвучие (тук – с мека проходяща кварта пред терцовия тон, които образуват характерен акорд „с прибавена секста“ ). Но веднага след полукаденцата Брамс прави гениален ход чрез неподготвената поява на До-мажорната хармония. Подобни хармонически колапси ще чуем и във втората част. Унисонни тотеми прорязват меката атмосфера, а един характерно ритмизиран акордов мотив се появява с внезапността на Жокера от Игра на карти от Стравински! И се появява винаги в критичните моменти на формата. Не може да не изразим възторга си и от драматичните нонови скокове на солиста в кулминацията – ето нещо необичайно, ето нещо наистина, слава Богу „против цигулката“! Микроритмическият мотив от осмина и две шестнайсетини, който играе важна роля в разработката на частта също е познат от пулсиращите остинати в разработката на Първа част на Втора симфония; след каденцата на Йохаим, всичко приключва с кода, която се въззема от нежен унес до най-голяма решителност. Втората част със струящите фигурации на солиста върху хоралната основа на духачите напомня както хорална прелюдия от Бах или Фробергер, така и Романса от Четвърта симфония на Шуман – а най-точно – комбинация от двете. Средният раздел е един от най-възвишените и заедно с това, ритмически най-смели моменти в творчеството на Брамс. Брамсов „апотеоз на танца“ – ту необуздан, ту церемониален – такъв е финалът на Концерта, чийто al’ongarese характер навярно е свързан и с народността на Йоахим.