Piano Concerto no. 2 in F minor, op. 21

Фредерик Шопен пише двата си клавирни концерта малко преди да завърши образованието си около 1830 г. Тогава той е 20-годишен и малко по-късно ще напусне Полша завинаги. По това време композиторът изживява огромна любов към оперната певица Констанца Гладковска. Вдъхновен от чистите чувства, за които тя така и не разбира, написва Концерт за пиано във фа минор, по-късно номериран като №2. В крайна сметка творбата е посветена на графиня Делфина Потоцка, която по-късно завоюва сърцето на маестрото. Концертът е имал първо изпълнение в дома на родителите на Шопен с малък оркестър и отбрани гости. Присъства и един журналист, който на следващия ден публикува статия с най-големи хвалебствия за музиката на Шопен. Пресата започва да възхвалява една творба, която даже още не е изпълнена публично и по този начин подготвя успеха й. На 17 март 1830 г., когато Шопен за първи път изсвирва концерта в Националния театър във Варшава, върху него се изсипва буря от аплодисменти и той бива наречен „Паганини на пианото“. За първи път композиторът успява да установи напълно нови хармонични форми. Соловата партия е много виртуозна и новаторски поставена - вече не е свързана с развитието на музикалните идеи, а по-скоро е самостоятелна и независима. В оркестрацията личи дълбоко познаване на всеки инструмент. Темата в началото на концерта е една от най-популярните теми от творчеството на полския майстор. Във втората част, Larghetto, Шопен достига едно непознато досега звучене на пианото. Тази „песен на сърцето” е толкова лирична, дълбоко трогваща и завладяваща, че критикъг Арнолд Шеринг казва: „Това е най-пламенното любовно излияние, което е познато в музикалната литература!” Полският танц „краковияк” е в основата на третата част на концерта и това се смята за романтичната реализация на полските народни танци. Шопен използва рондо формата съвсем свободно и я смесва с алегро, а солото на тромпета малко преди финала дълго време е считано за неизпълнимо. За първи път композиторът успява да установи напълно нови хармонични форми и това особено се усеща във втората част на творбата. Соловата партия е силно виртуозна, а в оркестровата проличава дълбокото познаване на всеки един инструмент. Концертът е оценен ласкаво от съвременниците на Шопен – Роберт Шуман и Ференц Лист, а днес е в репертоара на редица големи пианисти.