Symphony no. 7 in D minor, op. 70, B. 141

Историята на симфониите на Антонин ДВОРЖАК (1841 – 1904) е много интересна. Първата от тях композиторът пише още през 1865, когато е на 24. Изпраща я на конкурса на композитори в Германия и партитурата е изгубена. Дворжак така и не я чува изпълнена, тя е открита за широката общественост едва през 1923, а за първи път е изпълнена през 1936. Двете си следващи симфонии Дворжак изпраща (заедно с други творби) на проутия тогава конкурс в Австрия. Там председател на журито е Брамс, който е изключително впечатлен и Дворжак получава тази нагада три пъти (1874, 1876, 1877). Четвъртата симфония е изпълнена през 1874 при това под палката на Сметана, но е издадена едва след смъртта на Дворжак. Петата симфония на композитора е посветена на Ханс фон Бюлов, а Шестата е написана за Виенската филхармония и тогавашния й диригент Ханс Рихтер. На практика тя е първата мащабна симфонична творба на Дворжак, която приковава вниманието на европейската музикална общност. Четири години по-късно, през 1884, стигаме и до Седмата симфония в ре минор, която ще прозвучи тази вечер. Тя е седмата, създадена от композитора, но едва втората публикувана. Нейната история започва с едно пътуване на Дворжак до Лондон по покана на Кралското филхармонично общество, което скоро след това го избира за свой член и му „поръчва“ да напише симфония. Той не се захваща веднага с творбата, минават цели шест месеца, но след това музиката започва да се „излива“ върху нотния лист със забележителна бързина – само за три месеца симфонията е готова. Дворжак композира с мисълта за Третата симфония на Брамс, която наскоро е чул и от която е изключително впечатлен. Така Брамс за пореден път играе важна роля в живота на Дворжак. Въпреки краткия период на написване, творческият процес не е лесен – в ръкописа се виждат задрасквани, променяни, недовършени дори пасажи. През февруари 1885 Дворжак пише до Фриц Шимрок (издателят на Брамс, на когото той препоръчва Дворжак), че работи върху симфонията, и че „не иска да разочарова Брамс“. Седмата симфония е готова на 17 март и впечатлява със своята мащабност, завършеност и с демонстрацията на голямо композиторско майсторство във всяко едно отношение. Тя представлява един нов етап в разивитието на Дворжак – той е по-зрял, по-задълбочени са търсенията му, „отърсил се е“ от всичко ненужно и се е концентрирал върху същността на музиката. Критиците още тогава поставят Седмата симфония редом с образците на Шуберт и Брамс. Само Шимрок би предпочел още едни „Славянски танци“, като тези които е издал и които се продават с лекота. Но Дворжак е минал в друга категория. За щастие, премиерата на симфонията в Лондон (в залата „Сейнт Джеймс“ на 22 април 1885) е знаменателна. Дирижира самият композитор, а публиката е във възторг. Затова възприема трите хиляди марки, предложени от Шимрок за издаването на творбата, като обида, при това в комбинация с идеята да бъде изписван с „немското“ Антон вместо оригиналното Антонин. В крайна сметка, намират компромис под формата на съкратеното неутрално „Ант.“

Интересна е историята, която Дворжак разказва за темата на първата част – тя се появява, докато чака на гарата в Прага пристигането на влак със сподвижници, подкрепящи идеите за независимостта на Чехия. Изобщо атмосферата на пристигащи и занимаващи влакове често е съпътствала Дворжак, затова и след като се премества в Ню Йорк, той обича да наблюдава влаковете за Бостън. И така, първата част на симфонията е „нахвърляна“ само за пет дни. Дворжак пише на свой приятел, че „не може да мисли за нищо друго и се надява, че Бог ще помогне тази чешка музика да развълува света“. Великолепно разработени са и двете теми, богата и щедра е оркестрацията, но всичко се развива много стегнато и концентрирано. Бавната част поразява не само с мелодичните линии и с дълбочината си, но и с начина, по който постепенно разкрива красивия свят, закодиран от Дворжак; едновременно лирична и мащабна, с прекрасни линии, които се открояват при валдхорните, кларинетите и обоите. Следва ярко и не оставящо никого равнодушен скерцо с грабващи ритмически решения, за да се стигне до последната част, в която загатнатите в първата трагични елементи се появяват отново, за да се разрази истинска буря от емоции, която чак на самия финал преминава в мажор и дарява надежда. Слушането на тази симфония е изключително преживяване, насладете му се!