Cello Concerto in E minor, op. 85

Концертът за виолончело на ЕДУАРД ЕЛГАР става популярен през 60-те години на ХХ век, когато прочутата челистка Жаклин дю Пре го записва на грамофонна плоча с Лондонския симфоничен оркестър под диригентството на сър Джон Барбироли. Концертът е първата творба на Елгар след Първата световна война, по време на която той почти не твори. През 1918 г. композиторът преживява операция на сливиците. Събуждайки се от упойката, Елгар поисква лист и молив и записва главната тема на концерта за виолончело. Той е посветен на сър Сидни и лейди Франсис Колвин, близки приятели на семейство Елгар. Премиерата през 1919 г. е пълен провал, въпреки че солист е Феликс Салмонд. Елгар недоволства и обвинява Алберт Коутс, който дирижира останалата част от концертната вечер, че му е „откраднал” от времето за репетиции. С това интересът към концерта приключва, за да се възобнови след 40 години чрез изпълнението на Дю Пре и да се превърне в едно от знаковите произведения за виолончело.

Обикновено инструменталните концерти започват с достатъчно дълго оркестрово въведение, но при Елгар началото е необичайно – концертът започва със солово встъпление на виолончелото. Следва отговор на струнни, кларинети и валдхорни. Последващото включване на виолите в необичайния размер 9/8 е оригинална инвенция на Елгар. Тази елегична мелодия е израз на мъката на композитора за всичко погубено в годините на Първата световна война - старият начин на живот си е отишъл, а с него и хиляди хора, загинали по фронтовете. Втората част на творбата започва с една пасторална картина, може би вдъхновена от къщата Бринкуелс в Съсекс, където Елгар е живял. Темата е спомен от щастливите дни в английската провинция, в контраст с мрачните настроения в другите части. Последната, трета част, отново връща слушателя в мрачните краски на среднощната атмосфера. Като млад, Елгар слуша в Лайпциг концерта за виолончело на Шуман и творбата се превръща в образец за него. Трийсет и шест години по-късно шумановите нотки отекват в лиричното адажио, в което следват фраза след фраза, сякаш времето е спряло.