Symphony in D minor, FWV 48

Lento; Allegro ma non troppo

Allegretto

Finale: Allegro non troppo

Симфонията в ре минор е най-известната оркестрова творба и единствената зряла симфония, написана от Цезар Франк. След две години работа симфонията е завършена на 22 август 1888 г.

Премиерата е в Парижката консерватория на 17 февруари следващата година под палката на Жул Гарсен. Франк я посвещава на своя ученик Анри Дюпарк. Фактът, че Франк най-накрая решава да напише симфония, е сам по себе си необичаен, като се има предвид колко рядко се среща тази форма във Франция през ХІХ в., където на симфонията се гледа като на стожер на германската музика. Изглежда зародишът на Симфонията в ре минор възниква след успеха на силно въздействащите Симфонични вариации за пиано и оркестър, композирани през 1885 г. Освен това успехът на някои творби от френски композитори кара френската концертна публика отново да бъде благослонна към симфоничната форма след 1857 г. Във всички тях обаче, е търсена и създадена композиционна дистанция от симфоничната форма и звука на германския романтичен идиом (например Брамс или Вагенр) чрез множество „френски“ нововъведения, включително включването на пианото (а в случая със Сен-Санс - на органа) в оркестъра и с използване на цикличен тематичен стил. Както и в по-ранните творби от Сен-Санс и Берлиоз, а и в тези на самия Франк, той използва циклични структури в своята симфония. Всъщност Симфонията в ре минор остава най-изтъкнатият пример за циклична симфонична композиция в романтичната традиция. Така или иначе, Франк използва и типично „германското“ звучене като избягва както новостите в оркестрацията (с едно забележително изключение), така и националистичното таметично вдъхновение, което използват Сен-Санс и д'Енди за да диференцират своите симфонични творби. Като резултат Симфонията в ре минор от Франк може да бъде разглеждана като съюз на две съществено отличаващи се национални форми: френската циклична форма и германската романтична симфонична форма с осезателно влияние от Вагнер и Лист.