Symphony no. 104 "London" in D major, Hob. I:104

В края на живота си, по покана на германския цигулар, композитор, диригент и музикален импресарио – Йохан Петер Саломон - Йозеф Хайдн пристига в Лондон и живее в столицата на Англия година и половина. Знаменитият музикант, който по онова време вече е автор на 92 симфонии, за първи път се изправя пред нова аудитория и нови форми на концертен живот. Това му действа като мощен творчески стимул. Триумфалният успех, с който преминават концертите му, вдъхновява Хайдн и му вдъхва нови сили, макар композиторът да се намира вече в преклонна възраст. Като резултат от двукратното пребиваване в Лондон (второто пътуване е още по-продължително от първото) Хайдн създава огромно количество съчинения. Сред тях са и знаменитите 12 Лондонски симфонии – връх на класическия симфонизъм. Те са като свързващо звено между последните оркестрови шедьоври на Моцарт и симфоничните опуси на младия Бетовен. Симфония №104, в ре мажор , е последната от цикъла. Тя завършва не само 12-те Лондонски симфонии, но и цялото симфонично творчество на Хайдн, въплъщавайки най-добрите черти на неговия късен стил. Написана е в четири части, основани на контрастно редуване на темпата, и е изпълнена с радостта от битието и мотиви от разнообразни фолклорни източници – песенни и танцувални. Формите впечатляват с изобретателното си мотивно, вариационно и полифонично развитие, те са хармонично стройни и ясни, а звучността на оркестъра изобилства с хумористични ефекти, които му придават лекота и пълнота. Съставът на оркестъра е класически с четири двойки дървени духови, две – в медните (валдхорни и тромпети), тимпани и струнни. В този си вид симфонията пристъпва прага на новото, 19-то столетие, което се открива с първите симфонии на Бетовен. Първата част на симфонията започва с величаво бавно встъпление (адажио). То е написано в минор и се отличава с патетичен характер и мрачно настроение – нещо, което рядко може да бъде чуто в последните симфонии на Хайдн. Началните унисони на оркестъра с характерен пунктиран ритъм предизвикват асоциации с траурен марш. На този фон кратък мотив в цигулките звучи като горчива жалба. Адажиото, образуващо завършена, макар и миниатюрна тричастна форма, загадъчно бива прекъснато от дълга пауза. И изведнъж изниква жизнерадостен, типично хайдновски образ – закачливата, светла и танцувална главна тема. Тя господства в цялата първа част: появява се като странична тема в тоналността на доминантата , полифонически се развива в разработката и два пъти, като главна и странична, се връща в репризата. Темата на бавната втора част е светла, мека и закръглена, в началото тя е представена само от струнните инструменти. Едва при повторението ѝ встъпва фаготът: Хайдн използва типичен прийом на битовото музициране – излагане на темата в октава. Разнообразните вариации разкриват различните възможности на темата. В една от тях се чува тиктакане на часовник, напомнящо друга от лондонските симфонии на композитора - Симфония №101, известна като „Часовникът“. Удивително за стила на Хайдн декламационно соло на флейта се развива в свободно темпо на фона на цветиста верига от хроматични акорди. Заключителната вариация се отличава с ласкави, напевни интонации и красиво завършва със „златно разрешение“ на валдхорните в пианисимо. Третата част - Менуетът – както в повечето от симфониите на Хайдн наподобява грубоват селски танц. В началото танцуват всички – с потропване, акцентирайки последното, слабо време на такта. След това същата тема звучи прозрачно и плавно, в пианисимо, сякаш танцува женска група. После се появяват хумористични прекъсвания на ритъма. Триото на менуета е камерно, в него се долавят отделни романтични призиви и има цветисти хармонични обороти, докато темата, проведена в любимия за Хайдн маниер (в цигулки и фагот в октава) отново напомня за битовото музициране. Финалът е пропит от народен дух и извиква преки асоциации със селско празненство, тъй като е основан на автентична хърватска песен „Ой, Елена“. Закачлива и весела, тя звучи в цигулките, след това се подхваща от обоя, а протяжните баси на валдхорни и виолончели, фаготи и контрабаси имитират звучността на селските гайди. Както и в първата част, мястото на втора тема е заето от главната, изложена в доминанта и в нова оркестрация.. Изведнъж танцът се прекъсва - звучи строг полифоничен хорал в цигулки и фагот (втора странична тема), който се повтаря два пъти и има сложно, полифонично развитие. Темпераментната кода обаче прелива от необуздано веселие. Именно с такава картина на ликуващ народен танц, 63-годишният композитор завинаги се сбогува със симфонията. Премиерата на Симфония №104 е на 4 май 1795. Това е прощалният бенефис на Хайдн, за който композиторът пише в своя дневник: „Залата беше пълна с отбрано общество. Всички бяха много доволни, аз също. Тази вечер ми донесе четири хиляди гулдена“.