Horn Concerto no. 4 in E-flat major, K. 495

Инструменталният концерт е изключително популярен в културата на 18-ти век. Публиката от онова време цени всичко театрално-зралищно, закачливо и блестящо, а именно тези качества са заложени в самата природа на концертния жанр. Концертът винаги е привличал вниманието на Моцарт, който има много активна артистична дейност. Той заема огромен и изключително интересен дял от творчеството му, който достига особен разцвет по време на т.нар. „виенски период“, в първата половина на 80-те години на 18 век, когато композиторът често се представя в светските салони и в императорския двор, а също така редовно прави „академии“ – концерти по поръчка. Като автор на множество инструментални концерти (27 за пиано, 5 цигулкови, 4 за валдхорна, 2 за флейта, а също така концерти за обой, кларинет, фагот и т.н.) именно Моцарт придава на концертния жанр класически черти.
В моцартовия концертен цикъл се утвърждава тричастна структура с типично съотношение на частите:
I част - Сонатно алегро с двойна експозиция - първата експозиция е чисто оркестрова, а втората – с участието на солиста. В тонално отношение оркестровата експозиция по-скоро напомня сонатна реприза, тъй като всички теми, включително и втората, обикновено се излагат в главната тоналност. Освен двойната експозиция, в концертната сонатна форма има виртуозно соло – КАДЕНЦА. В каденцата, когато оркестърът почтително замлъква, солистът дава пълна воля на своята фантазия и демонстрира на какво е способен. Каденците обикновено са били импровизирани или, най-малкото, са били измисляни от самия изпълнител. Съществуващите авторски каденци на Моцарт (съхранени са 36 такива към 14 концерта) са били записани от композитора - разбира се, не за самия него, а за неговите ученици.
II част – лиричен център на цялата композиция, където най-пълно е представена инструменталната кантилена, която концертният жанр заимства от италианската опера
III част – бърз жанров финал, написан като правило в рондо-сонатна форма.
Четирите концерта, които Моцарт пише за валдхорна, са може би най-свирените концерти за този инструмент и са основна част от репертоара на повечето професионални валдхорнисти. Изключително виртуозни (особено четвъртият!) , те са създадени специално за Йозеф Лойтгеб - брилянтен валдхорнист, дългогодишен приятел на композитора - и дават възможност на солиста да покаже различните способности на безклапанните валдхорни от времето на Моцарт. Концертите за валдхорна се отличават с елегантен и хумористичен диалог между солиста и оркестъра. Много от автографите съдържат шеги, насочени към изпълнителя, на когото са посветени.
Концертът за валдхорна №4 в ми бемол мажор К 495 на Моцарт е завършен през 1786. Произведението е в три части: Allegro moderato. Romance (Andante cantabile), Rondo (Allegro vivace). Продължителносттта му е около 16-18 минути.
Любопитен факт е, че целият ръкопис на творбата е написан с червено, зелено, синьо и черно мастило. Смята се, че това е шеговит опит да бъде раздразнен желаният изпълнител – приятелят на Моцарт, Йозеф Лойтгеб – макар напоследък да се прокрадва предположението, че използването на различен цвят мастило би могло да е и някакъв „цветен код“. Последната част е доста красноречив пример в това отношение – тя рисува ловна тема, в която интервалната конструкция, включваща явни тонични и доминантни тризвучия в основната мелодия, до известна степен е продиктувана от възможностите на валдхорната, но същевременно е в близка връзка с оригиналните „чисти“ ловни характеристики като призив за лов на открито. Този концерт е един от двата валдхорнови концерти на Моцарт, в които освен солист-валдхорнист има и валдхорни, включени в самия оркестър, макар че, за разлика от K.417, тук солото на валдхорната дублира партията на първите валдхорни в пасажите TUTTI.
Поради кратката продължителност на произведението (не повече от 20 минути) е доста обичайно то да бъде намерено в комбинация с другите три концерта за валдхорна на Моцарт.
текст - Аделина Александрова