Piano Concerto no. 20 in D minor, K. 466

Когато представя на виенската публика своя нов концерт, ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ е 29-годишен, живее в австрийската столица и е на върха на своята популярност. Публиката е готова да приеме всичките му нови творби, ако той е изпълнителят. Дори толкова нехарактерна партитура като Концерта за пиано и оркестър № 20 в ре минор. Дете-чудо, славата съпътства Моцарт от най-ранна възраст. През 1781 Моцарт се установява за постоянно във Виена. Започва най-плодотворният творчески период от неговия живот. През първите пет години той написва една от най-значителните си опери – „Отвличане от сарая“ (1782), симфониите № 33 – 38, както и голям брой концерти за различни инструменти, струнни квартети, сонати и др. През 1786 Моцарт завършва операта си „Театралният директор“. Запознаването на композитора с придворния поет на виенския двор — италианеца Лоренцо да Понте, изиграва важна роля в оперното му творчество. По негови либрета са три от най-ценните оперни творби на Моцарт: „Сватбата на Фигаро“ (1786), „Дон Жуан“ (1787) и „Така правят всички“ (1790). „Сватбата на Фигаро“ преминава при огромен успех, особено в Прага – за Пражката опера Моцарт написва специално „Дон Жуан“, приета възторжено от публиката. През 1788 са създадени последните му симфонии — № 39, 40 и 41. В годините 1784 и 1785 Моцарт пише поредица от концерти за пиано. Те отговарят на очакванията на почитателите му, следвайки познатия драматургичен модел: започват с оркестрово въведение и динамична първа част, изпълнена с красиви мелодии, следва грациозна бавна част и енергичен финал – рондо или тема с вариации. Но Двайсетият му клавирен концерт се различава от останалите. Датата му на завършване е 10 февруари 1785, а премиерата му е на следващия ден – 11 февруари, и има голям успех. Следвайки обичайната практика, Моцарт сам изпълнява соловата партия, ръководейки и оркестъра от инструмента. В писмо до сестрата на композитора неговият баща Леополд съобщава, че концертът е бил несравним, а оркестърът отличен, но също така отбелязва, че произведението е завършено предишния ден преди изпълнението му и брат ѝ дори не е успял да изсвири предварително последната част – рондото. Подобна практика не е необичайна за гениалния музикант, който много често е работил над творбите си до последния момент. Подобно на други ре минорни произведения на Моцарт, концертът принадлежи към най-драматичните страници от неговото творчество. Проникнат е от контрастен тематизъм. В духа на концертните образци от неговото време първата част ( Allegro ) започва с оркестрово въведение. Характерът на това мрачно начало се определя от редица моцартови изследователи като знаменателно и предвещаващо написаната по-късно предпоследна сцена на Дон Жуан. Освен избора на тоналността неспокойните синкопирани фигури в цигулките напомнят сблъсъка на Дон Жуан с Каменния гост, който го повлича със себе си в ада, а подобните на барабани фигури във виолончели и контрабаси приличат на почукванията на статуята на вратата. В ре минорната тоналност — рядко срещана в класическите концерти, може да бъде разпозната и тоналостта във второ действие на последната му опера „Вълшебната флейта“, когато Кралицата на нощта пее за гневно отмъщение, смърт и отчаяние. В контраст с оркестровото въведение темите в солиращия инструмент са изразителни, разпевни, лирични, но на места експресивни, а втората тема е пасторална. Както в симфониите Моцарт засилва драматизма в репризата, в която и лирическата тема на солиста вече звучи неспокойно. На премиерата композиторът импровизира каденцата, авторската му идея не е запазена. Песенната мелодия е неизменна част от концертите за пиано на Моцарт и това е една от причините да се изтъква специалната връзка между неговите концерти и опери. Втората бавна част на творбата, означена като романс ( Romanze ), е отличен пример за възхитителната мелодична дарба на композитора. Като цяло формата на частта следва структурата на класическото рондо от пет части (abaca), завършващо с кода. Започва с прекрасна тема, първият контрастен дял е изящен, а вторият звучи развълнувано с разгърната клавирна партия. Великолепното финално рондо ( Rondo. Allegro assai ) се отличава отново с драматизъм. Но образното му развитие завършва оптимистично, в кодата се утвърждава патосът на радостта. Подобно решение на финала още веднъж потвърждава любимата идея в творчеството на Моцарт – въпреки житейските драми винаги има място за празнично настроение и забавни шеги. В началото на XIX век с променящите се вкусове и стандарти за виртуозност много от концертите за пиано на Моцарт не са изпълнявани публично в продължение на дълги години, но Концерт за пиано и оркестър № 20 няма такава съдба. Свирят го Йохан Непомук Хумел и Лудвиг ван Бетовен (концертът е любим на Бетовен и единственият концерт за пиано на Моцарт, който той изпълнява), Клара Шуман, Йоханес Брамс и Феручо Бузони. Всички те композират каденци за него. И днес Концертът е сред най-репертоарните творби на композитора. Той е още едно потвърждение за неговия музикален гений, сътворил творби във всички жанрове, които се утвърждават като образци на художествено съвършенство и новаторство. Текст - Елисавета Вълчинова-Чендова