Piano Concerto no. 23 in A major, K. 488

Волфганг Амадеус Моцарт се установява във Виена през 1781 като „творец на свободна практика”, скъсал с обвързаността си на придворен органист в капелата на залцбургския архиепископ Колоредо. Желанието му да изгради име в този град на музиката като композитор и пианист е подтикът за написването на 15 от неговите клавирни концерти. Както споделя с баща си Леополд: „Виена е градът на фортепианото” . И наистина никъде другаде в Европа по това време не се пише, издава и изпълнява толкова много клавирна музика, няма толкова майстори на пиана и чудесни инструменти. Моцарт започва да организира „академии” – публични концерти, в които свири, дирижира и изпълнява свои творби. Пак в писмо до Леополд описва битието си на независим музикант: „Можете да ме извините, че Ви пиша толкова малко, нямам абсолютно никакво време, тъй като предстоят три концерта, за които вече има заявени 100 абонати... Можете лесно да си представите, че ще трябва да свиря нови неща, така че трябва да ги напиша. Сутрините са посветени на учениците, а вечер свиря почти всеки ден” . През 1786, вече закръглил 30 години, Волфганг пише трите концерта, за които споменава, планирани за изпълнение по време на Великия пост. Сред тях е Концертът за пиано и оркестър № 23 в ла мажор, KV 488, един от най-популярните и красиви Моцартови концерти. Завършен е на 2 март, успоредно върви композирането на операта „Сватбата на Фигаро”. Противно на легендата, че Амадеус винаги е пишел бързо, в движение, съществуват предварителни скици на музикални идеи за този опус, които датират от 1784. Явно е имал нужда те да отлежат и „узреят”. Точната дата на премиерата на концерта не е известна. Сигурно е, че Моцарт е първият му изпълнител. Той имал намерението да го разпространи заедно с другите два концерта (KV 451 и 459) извън Виена. Продава копия на трите концерта, „пазени за собствена употреба или за тесен кръг любители и ценители” на семейния приятел и меценат княз Йозеф Мария Бенедикт фон Фюрстенберг, управляващ владетел на Донаушинген (и до днес важен център за популяризиране на нова музика), с изричното условие да не попадат творбите в чужди ръце. Концертът в ла мажор е едно от най-интимните и експресивни произведения на Моцарт. Тук за първи път той заменя обичайните обои с кларинети, изключва тромпети и тимпани. В сравнение с другите клавирни концерти, КV 488 е в по-тъмен и мек колорит. Кларинетът е относително нов инструмент, който запленява Волфганг години преди това, когато посещава Майнхайм. „Ех, да можехме и ние в Залцбург да имаме кларинети в оркестъра” – мечтателно пише на баща си. Във Виена мечтата му се сбъдва, той ще напише и Концерта за кларинет и оркестър, и Кларинетния духов квинтет. Концертът е в традиционните три части: бързо - бавно - бързо. Още в първата част Амадеус излага с двойна експозиция прелестните теми, които разработва в елегантно взаимодействие между пианото и оркестъра. Виртуозната солова каденца преди репризата е единствената оцеляла, която фиксира в партитура и е огледало на неговата творческа инвенция. Обикновено той бляскаво импровизирал каденците, рядко ги изписвал отделно (предимно за изпълнение от неговите ученици). Втората част има специално място в творчеството на Моцарт, тя е емблематичната част на концерта. И е единственото Адажио, което композиторът е написал в рядко използваната тогава тоналност фа диез минор. Тази дълбоко изповедна и меланхолична музика в ритъма на сицилиана е сякаш страстно излияние на Моцартовото вътрешно „аз”. Бодрото финално рондо внася ярък контраст с предходната част и въпреки изненадващите сенчести тонални модулации ни приближава към остроумните и весели образи на комичните му опери. текст - Янина Богданова