Violin Concerto no. 2 in B minor, op. 7

Италианският цигулар и композитор Николо ПАГАНИНИ (1782–1840) е бил изключителна личност, без аналог до този момент в музиката. Той превзема европейски сцени като ураган, като концертите му са били истински спектакли, зад които се крият години подготовка. Още с излизането си на сцената Паганини е омагьосвал сякаш всички в залата. Безспорен и безкомпромисен виртуоз, той оставя след себе си творби, които и до днес сякаш предизвикват цигуларите да си „премерят силите“. В своето време Паганини променя представите и вдъхновява мнозина. За него Лист възкликва – „Какъв мъж! Каква цигулка! Какъв музикант!“, но и „Господи, какви страдания се крият в неговите четири струни“. Паганини е бил концертмайстор в двора на Наполеон, в Лука и Флоренция, след което се отправя на своето знаменито, подготвяно с години турне из цяла Европа. Неговата „нечовешка“ техника и силата на сценичното му присъствие често сякаш оставяли в сянка дарбата му на композитор. Неслучайно обаче Росини и Берлиоз са били негови приятели и почитатели. Отвъд показността, у Паганини се открива един свят, пълен с красиви мелодии, вдъхновението за които се крие в оперното белканто, което Паганини съумява да „преобрази“ и превърне в „арии“ за цигулка. Самият той е познавал инструмента до съвършенство (не само цигулката, но и виолата, като Паганини е притежавал няколко образци на Страдивариус и Гуарнери). Освен знаковите 24 каприза за соло цигулка и многобройните кратки и ефектни пиеси, той оставя след себе си и своите цигулкови концерти. Вторият от тях е написан през 1826 и се превръща в задължителен елемент от изявите на Паганини. Прекрасна творба, в която мелодичната дарба на компзитора има своята ярка изява редом с виртуозните „фойерверки“. Откриващото Allegro maestoso e традиционно като форма и представяне и развитие на двете теми, но изисква пълен набор от технически умения от своя изпълнител. Втората част е ярък пример за „оперността“ при Паганини – една каватина, с цялата красота на лирична опера ария. И така стигаме до прочутото финално Rondo a la chochette, в което Паганини премахва всички бариери пред своето въображение и променя представите за възможно и невъзможно. Ще мине доста време преди Сарасате и Изаи да създадат творби, които да се мерят по трудност с това рондо, известно като La Campanella (оттам идва и името на целия концерт), което и до днес си остава сред най-бляскваите и „взимащи ума“ на публиката творби в историята на музиката. А La Campanella или La Clochette е името на едно звънче, с което се обозначава всяко завръщане към темата в това рондо, звънче, чиято звучност се имитира на моменти в оркестъра и с помощта на хармоника. Така че има много за слушане, за възхищение и за откриване!