Concerto for Two Pianos and Orchestra in D minor

Франсис Пуленк композира своя Концерт за две пиана през лятото на 1932 г., поръчката идва от екстравагантната меценатка Уинарета Сингър, принцеса Едмон дьо Полиняк, в чийто Салон са претърпели премиерите си не една или две от най-значителните творби от първата половина на ХХ век. Пуленк е 33-годишен, което се счита за зрялост, точно тази зрялост той се опитва да демонстрира чрез творбата си. Но Франсис Пуленк – и като персона, и като композитор – е странна смесица от монах и екстравагантен денди, от уличник и богомолец. Съседства като Гърдите на Тирезий и Диалози на кармелитките, Бестиарий и Меса G-Dur, Кокарди и Stabat mater – да не говорим за безпрепятственото съжителство на благочестие и хомосексуализъм, свидетелстват за това.

Такъв е и Концертът – зад псевдокласическите тематични маски изникват гуляйджийски песни à boire, благоговението пред Моцарт се сменя с развълнуваност в добрите традиции на Сен-Санс, ездата през двете клавиатури – със затрогващи в наивната си чистота мотиви... разсеяният поглед на фланьора, внезапно привлечен от един или друг, попаднал пред погледа му музикален обект… La Douce France.

Искате ли да знаете какво стоеше на пианото ми, докато композирах Концерта? – пише Пуленк на Игор Маркевич. – Концертите на Моцарт, тези на Лист, на Равел и вашата Партита.“ Ако партитурите на Стравински, Бах, Рахманинов, Рамо не са стояли на пианото на Пуленк, то това е чиста случайност.

Ето тук привеждам едно кратко и живописно, но и точно описание на Концерта, принадлежащо на Роже Дьотмер: Първата част се състои от експозиция и реприза, които съдържат трохи от били-навремето-популярни песни (сякаш крутони в салата), които допълват жизнерадостните авторски първа и втора тема. Бавният, изпълнен с въздихания централен дял замества разработката, преди Пуленк да се завърне към булевардите и свирещите кутийки.

Larghetto-то изцяло сваля шапка пред Моцарт... изведнъж първият пианист сякаш засвирва валс-мюзет – при това на пианце-играчка. Средният раздел отново става по-развълнуван, изграждайки звучна кулминация, преди спокойствието да бъде възстановено.

Връщайки ни към настроението на Първа част, финалът започва с пробивни предизвикателни жестикулации; следва нещо, което наподобява автомобил „Алфа Ромео“, вилнеещ по улиците и алеите на дневен и нощен Париж в гонитба на Grand prix, профучавайки покрай маршируващи духови оркестри и мюзикхолове. Тук се появява обаче лирична, още романтична интерлюдия, все едно че „Алфа“-та е спряла за уговорено рандеву в будоара – където ароматите на парфюм и пот се смесват с дима на цигарите Gauloises, след което гонката започва пак – дори още по-оживена от преди.