Symphony no. 2 in E minor, op. 27

Largo — Allegro Moderato

Allegro Molto

Adagio

Allegro Vivace

Сергей Рахманинов пише своята Симфония № 2 ми минор, op. 27 през 1906–1907 г. и я посвещава на един от учителите си – Сергей Иванович Танеев. До този момент композиторът вече има зад гърба си два успешни сезона като диригент на Имперската опера на сцената на Болшой театър в Москва. През 1906 той заедно с жена си и дъщерите си се премества в Дрезден, където може да се посвети изцяло на съчиняването на музика, а също така – да избегне политическите усложнения, които тласкат Русия към революция. Семейството остава в Дрезден три години, а летните ваканции прекарва в с. Ивановка. Именно по това време Рахманинов написва не само Втората си симфония, но и симфоничната поема „Островът на мъртвите“, както и първата си соната за пиано.

След провала на своята първа симфония композиторът губи увереността си, че може да твори в симфоничния жанр. Премиерата на Симфония №1 под диригентството на Александър Глазунов предизвиква такива жестоки критики, че младият автор изпада в дълбока депресия. Дори след успеха на Втория клавирен концерт, който спечелва наградата „Глинка“ и му донася печалба от 500 рубли през 1904, Рахманинов все още не е уверен в силите си. Той не харесва първия вариант на Втората си симфония, но след няколко месеца преработва творбата и на 8 февруари 1908 година под негово диригентство симфонията е изпълнена за първи път в Петербург, а след по-малко от месец – и в Москва. Този път симфоничното произведение на Рахманинов има огромен успех. Рецензентът от „Руски музикален вестник“ пише: „Новата симфония е, преди всичко, собствено, рахманиновско, свободно проникване във вътрешния мир на човека от тънък и проникновен художник, който мисли, чувства и преживява самостоятелно. Това е Рахманинов, който вече има свое определено, ново лице в руското изкуство. Артист с удивителна нежност на концепцията, благородство на вкуса, изтънчено въображение... с предразположеност към елегичното настроение... Симфонията е силна както в своята цялост, така и с разкошното богатство на детайлите. Чувствата и вдъхновението съответстват на зрялата художествена завършеност на израза. Първото и общо впечатление е, че със своето поетично настроение и художествен блясък симфонията завладява вниманието от начало до край, и при цялото разнообразие на израза, при равновесието на контрастите, обединява в себе си елементите на прелестното и трагически-грозното“.

Триумфът връща вярата на Рахманинов в собствените му способности. Впоследствие той написва и Трета симфония (1936), както и прочутите „Симфонични танци“, появили се на бял свят три години преди смъртта на композитора.