Piano Concerto in A minor, op. 54

През 1839 Роберт Шуман пише на своята бъдеща съпруга, пианистката Клара Вик: „За концерта вече ти говорих: той е нещо средно между симфония, концерт и голяма соната. Виждам, че не мога да пиша концерт за виртуози, а трябва да замисля нещо различно.” Идеята за клавирен концерт живее в композитора още от 18-годишната му възраст. Известни са няколко негови опита в жанра преди да напише единствения си клавирен концерт. През 1841, след първата „Пролетна” симфония той композира „Фантазия за пиано и оркестър в ла минор”, която Клара пресвирва по време на репетициите на симфонията. След като я предлага безуспешно на издатели, Шуман я допълва 4 години по-късно с Интермецо и Рондо. Така се ражда една от най-популярните концертни творби за пиано и оркестър. Но и в тричастната си структура, както много точно отбелязва Ренате Борман, концертът прилича на фантазия, в която поетичната идея определя формата. Първата от трите части на творбата започва с доминантов акорд в оркестъра, последван от ефектно, грабващо вниманието тритактово „флорестановско” акордово въведение (allegro affettuoso) в пианото - ако използвам името, кодиращо действения, активен, непримирим образ на композитора-музикален писател, чието литературно alter ego са експанзивният Флорестан и мечтателният Евзебий. От въведението в дървени духови се появява контрастната главна тема – изразяваща мечтание и копнеж, която много изследователи определят сполучливо като една от „темите-избраници” в романтичната литература. Тя е в основата на развитието на частта, претърпява различни ритмични, мелодични и темпови метаморфози, разработена е с изключително клавирно въображение в соловия инструмент, „проиграва се” от различни оркестрови тембри. Много поетичен момент в частта е модулацията в ла бемол мажор – анданте еспресиво – която носи красиво просветление в провеждането на темата в пианото, последвана от кларинет..Един любовен диалог, който е прекъснат от напрегнатия акордов сегмент, знаков за самото начало на концерта. От последната градация се ражда соловата каденца-кулминация - великолепие, което поднася няколко, вплетени във впечатляващи клавирни техники варианти на темата, заедно с полифоничната й разработка и развитието й до маршова кода, с която завършва частта. Следва Интермецо, един интимен, задушевен разговор между пианото и оркестъра, открит от соловия инструмент с тема, близка до главната тема на първата част. Това е прелестна размяна на реплики между дървени духови, щрайх и пиано, разговор, който рисува сякаш портрета на любимата, с красиви инструментални сола, съпроводени от изящното тембриране на клавирните фигурации. Малко преди да встъпи третата част (без пауза) като далечен спомен прозвучава мотив от темата на първата. Ликуване и бравурна стихия характеризират рондото, в което преобладава танцовият характер, а соловата партия впечатлява със смислена, емоционално наситена виртуозност.