Symphony no. 10 in E minor, op. 93

Десетата симфония е едно от най-личните, автобиографични съчинения на Дмитрий Шостакович. Осем години делят появата й от написването на предидущата, Девета симфония, която е очаквана като апотеоз на победата, а вместо това се появява нещо странно и двусмислено, предизвикало недоумение и недоволство от страна на критиката. Следва партийното постановление от 1948, в което музиката на Шостакович е обявена за формалистична и вредна. Композиторът е подложен на силни атаки, започват да го „превъзпитават“ и „обработват“ на многобройни събрания, уволняват го от консерваторията с аргумента, че възпитанието на младите музиканти не може да бъде поверено на някакъв „хавлиен формалист“. За няколко години Шостакович се затваря в себе си. За да се издържа, той пише музика към филми, съчинява ораторията „Песен за горите“, кантатата „Над нашата Родина слънце сияе“, хорови поеми по стихове на революционни поети. И след това се появява Десетата симфония, 48 минути, изпълнени с трагедии, терор, отчаяние и насилие и накрая – двеминутен триумф! От края на 70-те години на 20-и век насам, най-разпространеното тълкуване на тази симфония на Шостакович е, че тя представлява описание на Сталинския режим в Русия, по време на който между осем и 20 милиона души са намерили смъртта си, а останалите са живели в постоянен страх. Шостакович със сигурност е изпитал това лично, на гърба си – публично отречен и отхвърлен, той е обявен за „персона нон грата“. Повечето от приятелите и колегите му изчезват безследно и никога не се завръщат. Ужасът на тези години и масовото облекчение след смъртта на Сталин на 5 март 1953 със сигурност са залегнали в програмата на неговата Десета симфония. Първата част на симфонията започва скръбно и сурово, а след това суровият размисъл отстъпва и плахо се появява светла тема, изпод която се заражда ритъмът на валс, като първи кълнове на плаха надежда. Втората част е не съвсем типично за Шостакович Скерцо. За разлика от изцяло „злите“ аналогични части в предишните му симфонии, тук освен нечовешкия марш, фанфарите и неумолимото, помитащо всичко по пътя си движение, има и противопоставящи се сили на борба и съпротива. Неслучайно обоите и кларинетите запяват мелодия, която почти дословно повтаря мотива от „Борис Годунов“ на Мусоргски: народът, на който му се е наложило да изтърпи толкова много, все още е жив. Разгаря се ожесточена схватка, която обхваща и трите раздела на скерцото. Изключителното напрежение на борбата води към следващата част – третата – която дълги години е смятана за най-загадъчната от цялата симфония. В нея са закодирани мотиви върху латинските инициали на неговите приятели Елмира Назирова и Нели Кравец, както и преминаващата през цялата част тема-монограм - тема-автограф върху името на самия Шостакович, която е ярък израз на размислите на твореца, на неговите преживявания и преосмисляне на всичко случващо се. В бавно встъпление, първоначално въпросително и неуверено се заражда темата на финала на творбата. Но след това тромпетен сигнал поставя началото на главната тема, която е лека, стремителна и се разраства, вплитайки в себе си и тематизма от скерцото. След генералната пауза на кулминацията се чува темата-автограф, която звучи до самата реприза. Тя става определяща и побеждава. Това е триумф на индивида над бездушния, антихуманен режим. Премиерата на Десетата симфония е на 17 декември 1953 в Ленинград под диригентството на Евгений Мравински.