Violin Concerto in D minor, op. 47

Allegro moderato

Adagio di molto

Allegro ma non tanto

Цигулковият концерт на Сибелиус е най-често записваният и изпълняван сред концертите за цигулка, композирани през ХХ в. В началото на ХХІ в. записите вече са над 50. Сибелиус планира концерта още през 1899 г. „Мисля да напиша концерт за цигулка. Ако сюитата Крал Кристиан ІІ стане добре, няма да дам на никого (никой издател?) моя стара творба без да я преработя основно.“, пише Сибелиус на Адолф Паул на 2 септември. Още същия месец пише на жена си Айно: „Имам чудесни теми за цигулковия концерт“. Концертът обаче ще трябва да почака, тъй като здравето на композитора е разклатено през следващите няколко години. През есента на 1903 г. композиторът обявява, че ще посвети концерта на своя познат Вили Бурместер, който е бил цигулар в оркестъра на Каянус и който после има успешна кариера в Централна Европа като цигулков виртуоз. През декември 1903 г. споделя, че е завършил две от частите на концерта, но оркестрацията на третата остава. В началото на 1904 г. Сибелиус пише концерта като луд и свири темите на цигулката си денем и нощем. „Той има толкова много теми в главата си, - пише Айно на Аксел Карпелан, че е буквално като замаян. Става посред нощ, свири невероятно красиво, не може да се откъсне от разкошните мелодии, има толкова много идеи, че е трудно да се повярва. И всички теми са толкова благодатни за развитие, пълни с живот.“ Първото изпълнение на концерта е на 8 февруари 1904 г. Солист е Виктор Новачек, тъй като изглежда Сибелиус не е чакал Вили Бурместер да намери време да го изпълни. Концертът е повторен още два пъти. Мериканто пише, че изпълнението на Новачек, който свирел наизуст, е било „майсторско“, но вероятно не е било така. Според Карл Линдельоф, който е концертмайстор на оркестъра, Новачек бил муден на репетициите и мърморел за трудностите в творбата. В действителност, концертът е бил ужасно труден. Във втората си рецензия Мериканто забелязва, че Новачек всъщност не е „майсторски“ изпълнител. „В ръцете на Бурместер концертът вероятно би имал великолепно въздействие (...) Новачек може само донякъде да придаде на изпълнението си онзи блясък и лъчезарна увереност, които са абсолютно задължителни за такъв вид виртуозни пиеси.“ Бурместер преглъща гордостта си и предлага да изпълни концерта в Хелзинки през ноември 1904. „Мога да вложа в тази творба всичко, което моите 25 години концертен опит, изкуство и инстинкт могат да направят“, заявява той. Сибелиус обаче, решава, че трябва да пренапише творбата. „Трябва да оттегля концерта си за цигулка; той няма да бъде публикуван в следващите две години. Първата част трябва да бъде написана наново, същото важи и за пропорциите в „анданте-то“ и т. н.“, пише композиторът на Аксел Карпелан през юни 1904 г. Наистина, Сибелиус завършва втора версия - сбита и малко по лесна, през пролетта на 1905 г., но я дава на Карел Халирж да я изпълни. Бурместер е обиден и никога не изпълнява концерта. Той бавно става все по-популярен през следващите десетилетия. Повратният момент идва през 30-е, когато Яша Хайфец записва творбата. Според Сибелиус да гледаш солист, който чака да му дойде редът, не е много интересно. Затова солистът в този концерт веднага се залавя за работа и представя величествената вълнообразна въвеждаща тема. Тя е много типична за Сибелиус и съдържа загатване за дорийски лад. В последната версия се получава напрежение между виртуозния солист и симфоника: цигуларят Сибелиус вижда в концерта възможност да осъществи всичките си мечти на виртуоз. Симфоникът Сибелиус пък предоставя на оркестъра по-важен материал, отколкото дотогава е бил обичаен за виртуозните концерти. Ерки Салменхаара отбелязва как „виртуозният материал изниква органично от темите“. Дори каденцата в първата част е неотделима част от архитектоничното цяло. Първото изпълнение на окончателната версия е на 19 октомври 1905 г. в Берлин с Карл Халирж като солист на Берлинската филхармония с диригент Рихард Щраус.