Death and Transfiguration

СИМФОНИЧНАТА ПОЕМА „СМЪРТ И ПРОСВЕТЛЕНИЕ“ (в оригинал на немски Tod und Verklärung), оп. 24, Рихард Щраус започва да пише в края на лятото на 1888 и завършва творбата на 18 ноември 1889. Посветена е на приятеля му Фридрих Рош. Под диригентството на композитора премиерата на творбата е на 21 юни 1890 на фестивала в Айзенах. „Смърт и просветление“ е един от оркестровите шедьоври на Рихард Щраус, създадени в жанра на програмната симфонична поема. Образецът на този жанр са симфоничните поеми на Ференц Лист. Вдъхновени от литературата, поезията и философията, Щраус драматургично обновява и разгръща познатата музикална форма. Създава поетични творби, в които музиката е конкретно съдържателна и театрално изразителна. В „Смърт и просветление“, под влияние на философията на Шопенхауер за страданието, смисъла на живота и смъртта като изцеление, Рихард Щраус музикално пресъздава човешката агония и страдания, борбата със смъртта и последвалото освобождение на духа. Програмният текст е написан по-късно. По молба на композитора Александър Ритер създава програмно стихотворение в четири части, което е отпечатано в началото на партитурата: Largo (Болният човек, близо до смъртта), Allegro molto agitato (Битката между живота и смъртта не предлага отдих на човека), Meno mosso (Животът на умиращия минава пред него) и Moderato (Търсеното преображение). Композиторът подчертава, че смъртта и преображението са плод на неговото въображение, а не на негово преживяване: „… (разболях се почти две години по-късно). Това беше идея като всяка друга... Вероятно нуждата след „Макбет“ (поемата започва и завършва в ре минор) и „Дон Жуан" (която започва и завършва в ми минор) да напиша пиеса, която започва в до минор и завършва в до мажор!". С тази тонална схема той намеква за Петата симфония на Лудвиг ван Бетовен и темата за съдбата. По-късно Рихард Щраус се връща към идеите на „Смърт и просветление“, като използва някои от темите в „Смърт и просветление“ в последната част на късната му симфонична поема „Животът на героя“, оп. 40 (1898) и в написаните в края на живота му „Четири последни песни“ за сопран и симфоничен оркестър (1948).