Final Scene (Salome)

Още от скандалната и все пак успешна премиера в Дрезденския придворен оперен театър през 1905, едноактната опера на Рихард Щраус „САЛОМЕ“ заема уникално място в оперната и музикалната история като една от най-противоречиво възприеманите творби, включително и днес. След първото ѝ представяне мненията са скептични и не предвещават бъдещ голям интерес към нея, но това скоро напълно се опровергава. В Бреслав операта има успех, в Ню Йорк „моралистите“ и пуристите я свалят от сцена, а на австрийската премиера в оперния театър на Грац присъстват Арнолд Шьонберг, Джакомо Пучини, Албан Берг и Густав Малер. В крайна сметка, именно благодарение на финансовата печалба от постановките на „Саломе“ композиторът успява да построи вилата си в Бавария в Гармиш-Партенкирхен. Рихард Щраус създава произведение, неустоимо и същевременно предизвикващо полюсни емоции със смесицата от библейска драма, символистична поезия и новаторски музикални решения. Вдъхновен от френската пиеса на Оскар Уайлд от 1891, либретото на операта е по адаптирания ѝ превод на немски от Хенри Лахман. В скандалната история главната героиня, доведената дъщеря на цар Ирод, е очарована от затворения пророк Йоан (Йоан Кръстител), но той не приема нейната слабост към него. В драматичния обрат Саломе се съгласява да изпълни прочутия „Танц на седемте воала“ пред Ирод, като в замяна на това иска за награда главата на Йоан на сребърен поднос. Ирод се опитва да я разубеди с обещания за богатство, но без резултат, и след отчаяния, драматичен монолог на Саломе той отстъпва пред желанието ѝ. Операта достига кулминацията си във финалната сцена – обезумялата Саломе пее любовното си признание на отрязаната глава на Йоан и целува безжизнените му устни. Ужасен, Ирод заповядва на войниците си да убият Саломе. За разлика от възвишената развръзка в „Тристан и Изолда“ на Вагнер, смъртта на Саломе е психопатична любовна смърт, надхвърляща драматичните последици на думите . Оркестърът звучи зловещо, като епохален дисонанс, с който Щраус отвежда Саломе ... до дълбините на деградацията и квинтесенцията на упадъка: това е екстаз, който се стоварва върху себе си, разпада се в бездната (Крейг Айри). С желанието да бъде по-близко до оригинала на Оскар Уайд, през 1907 Рихард Щраус създава версия на операта на френски език, работейки с Ромен Ролан. Това налага и промени в партитурата. Но тази версия е по-малко известна въпреки изпълненията ѝ. текст - Елисавета Вълчинова-Чендова