The Nutcracker

През 1890 Чайковски получава поръчка от дирекцията на Имперските театри да напише едноактна опера и балет в две действия за постановка в една и съща вечер. За операта композиторът избира сюжет от драмата на датския писател Херман Херц „Дъщерята на Крал Рене“, която много му харесва, и написва „Йоланта“. А за балета се спира на известната приказка на Хофман „Лешникотрошачката и кралят на мишките“ от сборника „Братята на Серапион“. Приказката е използвана не в оригинал, а в нейния френски преразказ, направен от Александър Дюма-баща под названието „Историята на една лешникотрошачка“. Чайковски, по думите на неговия брат Модест, в началото сам излага писмено сюжета на „Лешникотрошачката“ пред директора на Театъра – Иван Всеволожски, а едва след това пристъпва към съвместна работа с хореографа Мариус Петипа. Прославеният майстор, който по онова време работи в Русия вече повече от 40 години и е поставял множество балетни спектакли, дава изключително подробни указания на Чайковски какъв да бъде характерът на музиката му и композиторът се залавя за работа. През пролетта на 1891 обаче работата е принудително прекъсната, тъй като го канят в САЩ на тържественото откриване на Карнеги хол, и въпреки че Чайковски композира дори на парахода, разбира, че няма да успее в уговорения срок. Той изпраща от Париж писмо на Всеволожски с молба да отложи премиерата на „Йоланта“ и „Лешникотрошачката“ за следващия сезон. Едва след завръщането от Америка работата потръгва по-бързо. През януари и февруари 1892 Чайковски завършва балета и го оркестрира. През март на един от симфоничните концерти на Руското музикално общество е изпълнена сюитата из музиката към балета под диригенството на самия автор. Успехът е зашеметяващ: от шестте номера пет са повторени по желание на публиката.
Тъй като Петипа е вече тежко болен, постановката на „Лешникотрошачката“ е осъществена според неговия сценарий и подробни указания от втория балетмайстор на Мариинския театър Лев Иванов – възпитаник на Петербургското театрално училище, който по онова време вече е приключил с кариерата на танцьор и от седем години работи като балетмайстор. Репетициите на балета започват в края на месец септември 1892, а премиерата е на 18 декември в Мариинския театър в Санкт Петербург, в една вечер с операта на Чайковски „Йоланта". Дирижира Рикардо Дриго. Критиките са противоречиви - както положителни, така и рязко отрицателни. Но балетът се задържа в репертоара на Мариинския театър повече от 30 години. През същата тази 1892 сюитата из балета „Лешникотрошачката“ е издадена в приложение за четири ръце, направено от Антон Аренски, а две години по-късно излиза и неговото приложение за четири ръце на цялата партитура на балета.
„Лешникотрошачката“ заема особено място сред късните произведения на Чайковски: творбата се различава от традициите в балетния жанр, тъй като в нея музикалните образи са изградени новаторски. В балета за първи път прозвучава челеста – музикален инструмент, докаран от Париж по молба на композитора. В този свой последен балет Чайковски се обръща към същата тема, която е въплътена и в „Лебедово езеро“ и „Спящата красавица“ – победата на силната любов над злите сили. Композиторът стига още по-далеч по пътя на симфонизация на музиката, обогатявайки я с всички възможни изразни средства. Сливането на изразителност и изобразителност, театралност и най-дълбок психологизъм става по удивително естествен път. Сцената на израстването на елхата в първо действие е съпроводена от музика с наистина симфоничен размах. Отначало тревожна, призрачна, рисуваща суетеното на мишките и странните нощни видения, тя постепенно се разширява и разцъфва в прекрасна, безкрайно разгръщаща се мелодия. Музиката тънко превъплъщава всичко случващо се и в последвалата сцена: и виковете на часовоя, и барабанния бой, и военните, макар и играчки, и фанфарите, и писъкът на мишките, и напрегнатата схватка, и чудесното преобразяване на Лешникотрошачката. Валсът на снежинките прекрасно пресъздава усещането за студ, играта на лунната светлина, и в същото време – противоречивите чувства на героинята, оказала се в тайнствен вълшебен свят. Дивертиментото от второ действие включва в себе си различни танци: на шоколада (блестящ испански танц), на кафето (изискан и страстен източен танц), а също така – живият, издържан в народен дух руски трепак; стилизираният танц на пастирите, комичният танц на Мама – Жигон с изпълзяващите изпод полата й дечица. Кулминацията на дивертиментото е знаменитият Валс на цветята с неговата разнообразна мелодия, симфонично развитие, пищност и тържественост. Удивително изящен и нежен е танцът на Феята Драже. Лирична кулминация на целия балет е Адажиото (в първоначалната постановка – на Феята Драже и принца, а в днешно време – на Клара и Лешникотрошачката).
текст - Аделина Александрова