Liebestod (Tristan und Isolde)

РИХАРД ВАГНЕР прекарва десет години в Швейцария, успявайки да избяга с помощта на Лист, след участието си в дрезденското въстание през май 1849, търсен от полицията и задочно осъден на затвор. Времето на принудително изгнание (1849 - 1858) е сложен и нееднозначен период за композитора. Подслонен заедно със семейството си в дома на Ото Везендонк, той създава през тези години едни от най-важните си литературни трудове («Художественото произведение на бъдещето», «Опера и драма» и др.), работи върху гигантския си замисъл «Пръстенът на Нибелунга», написва първите опери от тетралогията - «Рейнско злато», «Валкюра», започва и «Зигфрид». Но внезапно Рихард Вагнер е привлечен от друг сюжет - старинната средновековна легенда от ХІІ век за трагичната любов на корнуолския принц Тристан и ирландската принцеса Изолда, съпруга на неговия баща Марк. И през 1854 Вагнер пише на Лист: « В главата ми назрява проста, но пълна с вдъхновение музикална концепция. С черния флаг, който се вее в последното действие, ще покрия самия себе си - и ще умра! » Идеята за тази опера е свързана със собствените му преживявания в този момент – любовта му към съпругата на неговия приятел и покровител, обаятелната, изключително одухотворена и всестранно надарена Матилде Везендонк. Тя споделя чувствата му, но остава вярна на съпруга си и неосъществената им любов намира израз в музиката на «ТРИСТАН И ИЗОЛДА». По същото време Вагнер пише и пет лирични романса по стихове на Матилде Везендонк (известните Wesendonck Lieder ), а тя самата взима активно участие в създаването на либретото на операта, завършена през 1859. А музиката на някои от романсите намира място в оперната партитура – например Im Treibhaus («В оранжерията» ) и Träume („Мечти”) са своеобразни студии към „Тристан и Изолда”. Тази опера е най-необикновената творба на Вагнер - камерен кръг персонажи, минимална динамика в действието, развиващо се предимно в полумрака на вечерните и нощни часове, сгъстен психологизъм и тънко многообразие на преживяванията. По думите на композитора, тази гигантска вокално-симфонична поема отразява „ дълбините на вътрешните душевни движения”. Още началото на встъплението внушава пределното емоционално напрежение, „неутолимия копнеж”, с неустойчивото хроматизирано съзвучие, което не намира разрешението, към което продължава непрекъснато да се стреми в потока на „безкрайната мелодия”. И този прочут „тристанов” акорд се превръща в лайтхармония на цялата опера.