Decrescendo.net · 07.02.2024
За мен срещите с тях, организирани от ръководството на института в лицето на Найден Тодоров, са събития с няколко значения. [...] Тенденцията отново се наложи на концерта със солист Стивън Ковачевич (25.01.) [...] Още от началото това настроение бе заявено, артикулирано с оркестровото въведение, в което и динамичният контраст, и тематичният характер бяха поднесени интензивно, но и с дисциплина, която диригентът този път изиска от оркестъра и не само в Моцартовия концерт. [...]
Много ми допадна абсолютното отсъствие на сантимент в бавната част – това бе личен размисъл, синтезиращ преживяното – и тук се чуха не само звуковите идеи на един голям музикант, но и гъвкавия адекватен отговор на Тодоров и оркестъра – бе много красив, не, съдържателен разговор между двете страни на музикалната пиеса, чиято драматургия се извиси цялостно и въздействащо. [...]
Найден Тодоров логично бе избрал за втората част на концерта Бетовеновата Пета симфония. И не само заради тоналното сходство с концерта. А заради прогресията, така да се каже, в драматичните колизии, която се установява едва ли не нагледно. Имах известно опасение по отношение прочита и реализацията на „съдбовната симфония“, които рядко са опазени от известни спекулации. Но за мое удовлетворение традиционните енергия и въодушевеност на Тодоров този път бяха подчинени на активното слухово наблюдение и звуковия контрол върху оркестъра, подход, който бе много резултатен, насочен към изграждане на автентичната Бетовенова реалност в тази симфония. Диригентът се отдръпна от възможните изкушения, които се предлагат в композицията (на контраста, на тематичните колизии, на неудържимото скоростно движение, на ефекта от екстремни крешенди) и постави всичко в услуга на логиката – на разгръщането на музикалното време, на стила, на подредбата на оркестъра и баланса между групите му. И интензивност в звука, на което мисля, бе обърнато специално внимание. Симфонията прозвуча в нейната драматична цялост плътно, устремено, трайно удържаща баланса и мярката в развитието си. Това бе успешно реализиран подход в прочита на творбата.
Три дни след този концерт баритонът Брин Терфел стъпи на подиума на зала „България“ (28.01.). То, още самото му излизане пред оркестъра вече бе театър. Този човек, този артист завладява, направо поглъща сцената и придърпва публиката до себе си. И протяга музиканска ръка, за да предразположи и диригента Найден Тодоров, и Филхармонията. [...]
Въпреки опасенията ми, че за толкова кратко време оркестърът не би могъл да „влезе“ в толкова различен – жанрово и стилово – репертоар, оркестърът под палката на Найден Тодоров положи максимални усилия за да бъде реален музикален партньор на певците. И това ми дава основание да се надявам, че Терфел пак ще дойде. Поне на концерт, след като не можем да го преживеем на живо в цял оперен спектакъл в София. 
