Symphony no. 5 in C minor, op. 67

Прозвучала на 22 декември 1808, петата симфония опус 67, до минор е сред най-известните симфонии изобщо в историята на класическата музика и, със сиурност, една от най-често изпълняваните. Тя започва стремглаво да „гради тази се репутация“ от самото начало и особено след рецензията на Е.Т.А Хофман в Allgemeine Musikalische Zeitung, в която той заявява, че „това е едно от най-важните произведения на нашето време“ и я определя като „великолепна и неописуемо дълбока… това дивно творение как неудържимо влече слушателя все по-нагоре и все по-нагоре по стълбата на звуците към духовното царство на безкрая“. Симфонията започва ударно, с тази така прочута поредица от осем тона, които възвестяват (както Бетовен може би е казал, според Антон Шиндлер, на когото мнозина приписват прекалено „романтизиране“ на образа на композитора) как „съдбата чука на вратата“. По-късно Густав Малер, голям познавач и чест диригент на творчеството на Бетовен каже по този повод че „тази фраза за мен далеч не изчерпва огромното съдържание на тази симфония. Бетовен по-скоро е можел да каже за нея – това съм аз“. И наистина, Петата симфония сякаш е отражение на бурната и неукротима същност на Бетовен. Той започва да я „нахвърля“ върху нотния лист още в края на 1804, но основно се съсредоточава върху нея през 1807, а финалният акорд е написан през 1808. На практика той композира едновременно две тотално различни симфонии – „съдбовната“ Пета и „пасторалната“ Шеста. Междувременно често прекъсва работата си по тях за да напише други належащи творби – първия вариант на операта „Фиделио“, Апасионатата, три струнни квартета, цигулковия си концерт. Всъщност Бетовен се „захваща“ с петата симфония веднага след като приключва третата, след това написва четвъртата, започва и шестата, която приключва заедно с петата (като на премиерата те са с „обратна“ номерация, „Пасторалната“ е пета). За големия композитор това е време на зрелост, на толкова много натрупвания във всяко едно отношение, че дори прогресиращата глухота не може да го накара да „намали темпото“. Тази наситена интензивност, това „хвърляне“ в дълбокото, без подготовка, тази хазартност, които са характерни за петата симфония безспорно са били съвсем ново преживяване за публиката в онези години. Всъщност самата премиера не е кой знае колко успешна. Причините са няколко – програмата е прекалено дълга, оркестърът не е достатъчно подготвен, репетирал е само един ден, а и в залата е студено. Но след това Петата симфония постепеннио заема полагащото й се място. Издадена е през 1809, с посвещения на двама от тогавашните покровители на Бетовен – принц Франц фон Лобковиц и граф Разумовски. Освен „съдбовността“, Петата симфония на Бетовен носи усещане за триумф и е олицетворявала победата по време на Втората световна война – асоциацията е била със знака V за Victory (победа), което е римско пет. Друг интересен факт е, че 30 години след написването й, ритмическия момент на откриването „та-та-та-тааа“ се използва в морзовата азбука за латинската буква V. Но това може да е съвпадение. А може и да е събда.