Scottish Fantasy in E-flat major, op. 46

През 18 век в Шотландия класическата музика за цигулка и традиционните фолклорни мелодии започват да си влияят взаимно и се получава плодотворно „преливане“ от единия жанр в другия и обратно. Легендарни цигулари като Робърт Макинтош, Уилям Макгибън, Чарлз Маклийн и Джеймс Осуалд са уважавани и като класически изпълнители и композитори. Виртуозните вариации върху фолклорни мелодии се превръщат в още един жанр, който дава възможност на шотландските цигулари да демонстрират редица от иновативните техники, разработени от класическите цигулари на континента. В Европа пък интересът към музиката на Шотландия е видим. Композитори като Джеминиани, Верачини, Хайдн, Вебер, Бетовен, Берлиоз, Брух и Сарасате подреждат шотландски мелодии или ги включват в своите композиции. Пърсел и Брамс пишат песни, които имитират шотландските, Симфония № 3 на Менделсон, наречена "Шотландска" и увертюрата му „Хебриди“ са вдъхновени от посещение в Шотландия, въпреки че връзката на тези произведения с шотландската народна музика е в най-добрия случай далечна. Най-известната класическа творба за цигулка, основана на шотландски мелодии, е на немския композитор Макс Кристиан Фридрих Брух . По искане на испанския цигулков виртуоз Пабло Сарасате, през 1880 той написва в Берлин своята Шотландска фантазия опус 46 и му я посвещава. Любопитно е обаче, че макар Брух да е започнал работа като диригент в Англия през 1880, той посещава Шотландия за първи път едва през 1882, повече от година след премиерата на „шотландското“ му произведение. Брух и Сарасате се срещат за първи път през 1871 година, докато и двамата се връщат от Цюрих. Шест години по-късно, през 1877, Сарасате свири като солист в Първия, сол-минорен цигулков концерт на Брух. На диригентския пулт е самият автор. Реакцията на публиката и обществеността е по-възторжена от всякога, а Брух, запленен от свиренето на Сарасате и изпълнен с желание да напише нещо за него, набързо композира своя Втори цигулков концерт, в ре минор опус 44 и двамата го представят заедно в Лондон през ноември същата година. През 1879 Брух пише на пианиста Ото Голдшмит: „Вчера, докато си мислех усърдно за Сарасате, в съзнанието ми изплува завладяващият артистизъм на неговото свирене. Отново бях въодушевен и успях само за една нощ да напиша почти половината от една шотландска фантазия, която от дълго време зрее в главата ми.“ . Композиторът моли Сарасате за среща, за да обсъдят новото произведение, но испанецът не проявява интерес и докачливият Брух се обръща за съвет към своя приятел – цигуларя Йозеф Йоахим, който става солист на премиерата на творбата, дирижирана от самия автор в Ливърпул на 22 февруари 1881 година. По думите на Брух обаче, Йозеф Йоахим направо „съсипва“ произведението, тъй като го изпълнява с недостатъчно добра техника и липса на подходящ усет. Два месеца по-късно Брух се помирява със Сарасате и цигуларят изпълнява за първи път Шотландската фантазия на 15 март 1883 в St. James’s Hall, Лондон, с Лондонската филхармония на мемориален концерт в памет на Вагнер. Неговата интерпретация на пиесата е сред най-успешните му изпълнения. Неколцина други цигулари, популярни по онова време, сред които и американката Мод Пауъл, включват шотландската фантазия в репертоара си за турнета. През първата половина на 20-и век обаче творбата изпада в забвение и едва след записването й през 1947 от Яша Хайфец, блестящата интерпретация на великия цигулар я връща към живот и възражда интереса на публиката към нея. Днес Шотландската фантазия на Брух вече е част от репертоара на повечето концертни цигулари. Оригиналното заглавие на шотландската фантазия е „Фантазия за цигулка с оркестър и арфа, свободно използващи шотландски народни мелодии“. Ролята на арфата - инструмент, свързан с най-ранната традиционна музика на Шотландия - е почти толкова видна, колкото тази на солиращата цигулка. Тъмното и мрачно встъпление на произведението е вдъхновено от творчеството на сър Уолтър Скот, описващо „стар бард, съзерцаващ руините на замъка и оплакващ славните времена от древността“. Всяка една от четирите части на шотландската фантазия е основана на различна шотландска народна мелодия. Първата част, Adagio cantabile, е върху популярната мелодия от 18-ти век, "Through the Wood Laddie" , вероятно във версията на Мак Гибън. . Брух превръща оригиналната мелодия, която е в старинен пентатоничен лад и с типично барокова атмосфера, в пищна, романтична мелодия в ми-бемол мажор. Втората част, Allegro, е построена върху „The Dusty Miller “, оживена, весела мелодия, която се появява за първи път в началото на 1700-те. Встъплението на соло цигулката, наподобяващо гайда, е отбелязано като Танц. Видоизменената "Through the Wood Laddie" служи като преход към третата част - Andante sostenuto – чиято основна тема е емоционалната сърцевина на произведението. Тя е взета от песента от 19-ти век "I'm A 'Doun for Lack O' Johnnie". Тук умението на Брух да третира звука на цигулката, подобно на глас, несъмнено се дължи на неговите умения и опит в писането на музика за певци. Основната тема на Финала е неофициалният шотландски национален химн "Scots, Wha Hae", с който Робърт Бърнс отдава почит на битката при Банокбърн през 1314 г. Тази древна мелодия датира поне от 15 век и през годините е приемала много различни заглавия и набори от текстове. Вариациите й са съчетани с контрастна лирична мелодия. След една последна поява на фраза от „"Through the Wood Laddie“, шотландската фантазия завършва триумфално. Убеден антимодернист, Брух пише, че „усещането, силата, оригиналността и красотата на народните песни са спасение в немелодични времена“. Той особено много обича музиката на Шотландия и намира шотландските мелодии, които „са го въвлекли в своя магически кръг“, за по-красиви и оригинални от фолклорните мелодии на Германия. Самият Брух веднъж споменава, че знае над 400 шотладски песни и казва: : „Онзи, който композира върху народни мелодии, ще създаде творчество, което никога няма да остарее и да пресъхне“.