Requiem in D minor, K. 626

През 1891 по случай 100-годишнината от смъртта на ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ Бърнард Шоу заявява: „Смятам, че обществото трябва да бъде по-остро запознато с факта, че Моцарт умира преди Реквиемът дори в половината си част да бъде завършен и че вдовицата му, за да си осигури договорената сума, наема един от учениците на съпруга си, чийто почерк прилича на неговия, да изпише достатъчно музика, че поръчката да бъде изпълнена...“. Тези вече добре известни факти никога не са хвърляли сянка върху великолепието и популярността на моцартовия Реквием. Йозеф Хайдн пише, че “ако Моцарт не беше написал нищо друго освен струнните си квартети и Реквиема, то и това би било достатъчно, за да остане безсмъртен”. В последната година от живота си – 1791 – Моцарт създава предимно камерна музика и паралелно с нея пише Реквиема. Много обстоятелства около последния не са категорично ясни. Сигурно е, че е поръчан през юли 1791 от граф Валзег Щупах като реквием за покойната му съпруга. Графът е търсел анонимност, затова установява контакт с Моцарт чрез посредник. Влошеното здраве на композитора и тайната около поръчката му дават пък предчувствието, че съчинява творбата за себе си. Установено е според водните знаци върху ръкописа на Моцарт, че той не е могъл да започне работа по произведението преди завръщането си от Прага през септември 1791. На 15 септември завършва и дирижира за последен път Масонската си кантата. Оттогава до средата на ноември в последна фаза на болестта си той работи усилено върху Реквиема, а на 5 декември 1791, умира. Немалко литература е посветена на ранната смърт на композитора, немалко догадки и хипотези са правени от биографите му. Очевидно никой не иска да повярва в обикновената смърт на една необикновена личност. След смъртта на Амадеус Констанца, в ситуация на реална финансова нужда, се обръща към няколко композитори с молба да довършат поръчката на граф Валзег. Единствени се съгласяват Йозеф Айблер и 25-годишният тогава Франц Ксавер Зюсмайер (1766-1803), ученик на Моцарт. Работейки твърде интензивно, като благороден жест към вдовицата, той завършва творбата през февруари 1792. Графът получава ръкописа своевременно и заплаща обещаната сума. Почеркът на Зюсмайер е приличал на моцартовия, така че измамата първоначално не е била разкрита, въпреки че на титула, подписвайки се като Моцарт, той поставя датата „1792“. Граф Валзег не забелязва очевидното. Работата на Зюсмайер е подлагана на критики заради концептуални различия с Моцарт и грешки в хармонията, въпреки че е би близък с него и твърде добре запознат с идеите му. Твърди се за налични 99 листа от партитурата с моцартовия почерк, но се говори и за допълнителни ръкописи и скици по творбата. През 1801 Зюсмайер в писмо до лайпцигското издателство Breitkopf & Haertel, преди тяхната публикация на Реквиема, признава собствената си роля. Той поема изцяло отговорността за Dies Irae (след Qua resurget ex favilla) и за последните три части (Sanctus, Benedictus и Agnus Dei). През 1825 започва дебат за авторството, продължил столетия наред. От своя страна, Зюсмайер живее още дванайсет години след завършването на Реквиема, бил е популярен виенски автор, но като цяло изследователите определят опусите му като посредствени и далеч от музиката и идеите в Реквиема. През 70-те години на ХХ век Бенджамин Бритън с помощта на немския музиковед Франц Байер, също се заема с редактирането на Реквиема, както той смята, в „актуалния стил на Моцарт“. Следват записи през 80-те години на Реквиема в други редакции, които все пак не се налагат. Що се отнася до идеята и стилистиката на Реквиема, то неоспорима е неговата уникалност. Реквиемът е заемал важно място в богослужебната музика преди Моцарт и два века след смъртта му. Но неговата творба остава централна като новаторство в жанра и музикална красота. Моцарт не е бил известен във Виена като композитор на сакрална музика. Никой не му е поръчвал мащабна творба за десетте години, през които е живял там. Има незавършена Меса до минор К 427 от 1783, писана за Залцбург и вероятно неизпълнявана във Виена. Странно е тогава предложението на граф Валзег именно за литургичен жанр. Съществува и друга версия, според която граф Валзег обичал да музицира, за което наемал композитори за конкретни творби и представял техните опуси за свои собствени. В идеен план Реквиемът стои близо до оп. „Вълшебната флейта“ и масонската му хорова музика. Влиянието на Й. С. Бах и Хендел е очевидно, особено ако се има предвид двойната фуга в Kirie eleison/Christe eleison. Темата за нея Моцарт взаимства от хоровата част „And with His stripes we are healed“ от оратория „Месия“ на Хендел (която му се налага да преработи по поръчка през 1789). Солистите в Реквиема се третират преобладаващо ансамблово с изключение на диалога на баритона с тромбона в Tuba mirum. Тъй като в Немската библия латинският текст за „тръба“, „тромпет“ е преведен като „тромбон“, за разлика от англоезичните такива, именно моцартовият Реквием исторически обвързва този инструмент с църковната музика като атрибут на Божественото. Според ръкописите съотношението авторов и чужд текст е следното: Requiem aeternam – напълно завършен от Моцарт; Kyrie eleison – оркестрация и заключително Adagio, написани от Йозеф Айблер; Sequenz – оркестрация на първите три части на Зюсмайер (Dies irae, Tuba mirum, Rex tremendae majestatis); Lacrimosa dies illa – първите осем такта са на Моцарт, останалото на Зюсмайер; хорова фуга Amen, в откъси на Моцарт; Offertorium – оркестрация, завършена от Зюсмайер; Sanctus – предполага се, че е написан от Зюсмайер по ескизи на Моцарт; Agnus Dei – предполага се, че е написан от Зюсмайер по ескизи на Моцарт; Communio – музикална версия на Introitus, Requiem aeternam и Kyrie.