Symphony no. 29 in A major, K. 201

През 1774 ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ е на 18 години, а вече има 28 симфонии зад гърба си. Идва времето на 29-тата, която той завършва на 6 април 1774, след пътуванията си до Италия и до Виена (където отива заедно с баща си на гости на Антон Месмер). При завръщането си е поканен за концертмайстор при двора на залцбургския архиепископ. Всъщност само за година (1773 – 1774) той композира 5 симфонии, сред които това е може би най-известната. В нея кристализира една нова, по-зряла увереност в собствените сили и осъзнаването, че може да налага собствени правила. Тази зрялост вече се усеща в оперите, и в камерните му инструментални творби. Всичко научено, всичко изслушано, всичко, което е оставило (музикална) следа у Моцарт се проявява в тази ла-мажорна симфония. Детските му впечатлителност от музикалната вселена на Йохан Себастиан Бах, квартетите на Йозеф Хайдн, които чува малко преди да започне работата си по 29-тата симфония, са само трамплин за формирането на собствения стил на Моцарт. Тук той открива точния баланс между елегантността и енергията, която блика от самата му същност. Това вече не е лековата тричастна симфония по италиански маниер, а истинска „плътна“ немска, вече четиричастна (с Менует) завършена творба, с изобилие от теми с усложнено развитие и впечатляващи полифонични разработки. Сам Моцарт осъзнава качествата на тази симфония и когато години по-късно се мести във Виена, той моли баща си да му изпрати партитурата, за да бъде изпълнена на Виенските академични концерти (след като я преработва за по-голям състав). Тя започва необичйно меко и плавно (за разлика от характерните за онези времена „ударни“ встъпления), като обаче се усеща една скрита интензивност още при поднасянето на първата тема, последвана от серия свежи мелодични хрумвания, водещи до красив дует-имитация между първи и втори цигулки. Разработката е плътна и концентрирана. Бавната част е показателна за умението на Моцарт да борави с тембрите в сравнително скромния състав на оркестъра. Красота, която спира дъха струи от това Andante, красота с оттенък на тъга, която се разсейва едва в последните тактове. Менуетът е жив, енергичен, искрящ от желание за промяна на статуквото, като Трио-то за малко „дръпва назад“ устрема, водещ към финалното Allegro con spirito. Драматично, с едно ново за Моцарт „вглеждане“ в детайлите, то слага финалната точка на първата „голяма“ симфония на гения от Залцбург.