Symphony no. 3 in A minor, op. 44

Скоро след избухването на болшевишката революция през 1917 г., Сергей Василиевич напуска със семейството си Русия и се преселва в САЩ, където остава до края на живота си. Но продължава често да гастролира в Европа до началото на Втората световна война. За да пребори носталгията по изгубената родина и спомените за чудесните летни месеци в Ивановка, семейното имение на Сатини, където композирал с увлечение, през 1930 г. закупува къс земя на брега на Фирвалдщатското езеро в Швейцария. Построява великолепна вила, която кръщава „Сенар” (комбинация от собственото му име Сергей, името на съпругата му - Наталия и първата буква на тяхната фамилия). В това красиво живописно място всяко лято семейството почива след изтощителните турнета на пианиста Рахманинов. Там е създадена и неговата Трета симфония в ла минор оп. 44. Към жанра симфония композиторът се обръща отново след почти 30 годишна пауза. Не само, защото секва желанието му да пише музика. С горчивина той споделя: „ У изгнаника, лишен от музикални корени, традиции и родната почва, не остава желание да твори, не остават други утешения освен нерушимото безмълвие на идиличните спомени” . Календарът му е изпълнен с непрекъснати концерти като пианист и диригент. Така започнал да композира Третата симфония, през лятото на 1935 г. е принуден да репетира новите клавирни програми. „Работата си не успях да завърша. Готови са само две трети от симфонията изцяло, а последната част - в груби ескизи. Започват пътешествията, трябва да я изоставя и да седна пред рояла, с когото не се занимавах особено прилежно в последно време… И понеже концертите ще продължат до 2 април, ясно е, ще довърша симфонията не по-рано от следващото лято.” – отбелязва в едно от писмата си. На 18 юли 1936 г. съобщава: „Завърших симфонията. Първото изпълнение, както обикновено, ще възложа на своя най-любим оркестър във Филаделфия” . Премиерата е на 6 ноември 1936 г. с Филаделфийския симфоничен оркестър под диригентството на Леополд Стоковски. Тази своеобразна и дълбоко руска по характер творба не получава радушно признание. Критиките са разнополюсни: „Прекрасно произведение в музикалната концепция, композиция и оркестрация” И най-съкрушителната: „Г-н Рахманинов не ни казва нещо ново, въпреки че неговият собствен идиом, сравнен с предишните му творби, е освободен от дълга пред Чайковски. При първото слушане витае впечатлението за известна разлятост. Има и тенденция към прекалено разработване на детайлите в ненужно разширение. Нима ножицата не би повлияла добре върху пропорциите на творбата?”. Ето и самооценката на композитора: „Ще кажа само няколко думи за новата симфония. Свириха я в Ню Йорк, във Филаделфия, в Чикаго и т.н. Свириха я забележително…Но приемът от публиката и критиката е кисел… Аз лично съм твърдо убеден, че е добро произведение. Но … понякога и авторите грешат!” Убеден в ценността на своята творба, Рахманинов дирижира Филаделфийския оркестър в първия запис на симфонията през 1939 г. Изпълнението ѝ в Съветския съюз е особено активно в годините 1943-1947. И това е разбираемо не само заради качествата ѝ или авторитета на автора като един от най-известните композитори на 20 век. Въпреки статута си на невъзвращенец и непреклонното отрицание на комунистическия режим, Рахманинов остава патриот до края на живота си. Когато фашистка Германия напада СССР, той прави благотворителни концерти и дарява огромна сума за фонда на Червената армия. Така заради заслугите си е „реабилитиран” от официозната власт. Любопитно е обаче, как по време на втората вълна на „антиформалистичната” Сталинова кампания през 1948 г., симфонията е заклеймена като декадентска… Факт е, че и днес тази знакова за композитора творба рядко се изпълнява. Всички важни музикални символи в късното творчество на Рахманинов можем да открием в партитурата на Третата симфония: и камбанните мотиви, и мелодиите с широки дихания, напомнящи руската протяжна песен, и формулите на знаменния роспев, и демоничната танцувална стихия. Симфонията е в три части. В първата част сякаш от архаичните дълбини израства тема - епиграф, която напомня древния знаменен роспев „Светлица тихая”. Този образ на руската святост е основа на симфонията, пронизва цялата ѝ музикална тъкан и се преобразява под натиска на контрастни сфери, олицетворяващи злото. В причудливата лирика на втората част (тя изпълнява двойна роля - на Адажио и Скерцо) израства настъпателен бесовски марш. Третата част започва вихрено в моторен ритъм, в многозначната ѝ образност се извисява фуга. Развитието ѝ довежда до вплитането на тематични зърна от средновековната секвенция „Dies irae” („Ден на гнева” из католическия реквием - денят на Страшния съд) – един от най-важните рахманиновски символи, който носи идеята за възмездието. Тази дълбоко изповедална творба ни повежда далеч отвъд тълкуванието-клише за „отчаянието и скръбта на твореца, комуто е съдено да не се завърне никога в Отечеството” . В нея се разкрива огромна, страшна бездна на безбрежни разливи, подеми и сривове.