Symphony no. 9 "The Great" in C major, D. 944

Дълго време Симфонията в до мажор D 944 е била смятана за последната завършена симфония на композитора. Известна е като Деветата, но понякога я наричат Осмата или Седмата и дори Десетата. Тази неяснота в номерацията произтича от обстоятелството, че нито един от неговите симфонични опуси не е публикуван докато е жив. Датировката, изписана на първата страница на ръкописа: „март 1828 г.” оспорва музикологът Робърт Уинтър – анализът на нотната хартия показва, че действителната дата на композицията е няколко години по-рано. В подкрепа на тази теза е едно писмо Шуберт, в което споменава, че е работил над голяма симфония през лятото на 1825 г. по време на почивката си в Гмунден и Бад Гащайн. Всъщност това е творбата, наричана „Голямата” симфония в до мажор D 944, за да се отличи от Шестата, „Малката” симфония в до мажор D 589 (написана през 1817-18). Запазено е и писмото, в което той посвещава творението си на Обществото на любителите на музиката във Виена. В знак на благодарност за жеста, не като хонорар, на Шуберт през 1826 г. е изплатено възнаграждението от 100 флорина. Но по неясни причини мечтата му да чуе публичното изпълнение на симфонията не се осъществява. След смъртта на композитора, голяма част от авторските ръкописи остават в наследство на неговия брат Фердинанд. През 1835 г. в „Neue Zeitschrift für Musik” ( вестника, издаван от Роберт Шуман) е публикуван списък с „По-големите посмъртни творби на Франц Шуберт”, обявени за продажба. Отзвукът е малък... През януари 1837 г. Шуман е във Виена, Фердинанд му предоставя да разгледа сбирката с композициите, които притежава. „Гледката на това съкровище ме възбуди от радост…Той ми обърна внимание на десетките симфонии, много от които никога не са били чути, но са били складирани като твърде тежки и сурови, нешлифовани. Там сред купищата лежеше един том от 130 страници, датиращ от 1828 г. Ръкописът, включително и поправките е изцяло изписан с ръката на Шуберт, която е писала толкова бързо, колкото е могла писалката му. Тази симфония в До, последната на Шуберт и най-великата, никога не е била изпълнявана.” – така Шуман разказва за своето откритие. И с огромен ентусиазъм организира премиерата. Тя се състои на 12 март 1839 г. в Лайпциг с оркестъра на Гевандхаус под диригентството на Феликс Менделсон. В известното си есе, посветено на тази симфония, Шуман с опиянение отбелязва: „Музикалното майсторство на композиционната техника живее във всяка фибра, оцветено в най-фини нюанси, в острия рисунък на детайли и всичко това залято с Романтизъм, какъвто сме срещали и другаде при Шуберт. И тази небесна дължина! Като дебел роман в четири части от Жан Пол – безкраен, който читателят би искал да продължи в същия дух... Блясъкът и новаторството на оркестрацията, широтата и просторът на формата, поразителните промени в настроението, целият нов свят, в който се пренасяме – всичко това може да обърка слушателя, както всеки първоначален сблъсък с непознатото. Но остава прекрасен послевкус като онзи, който изпитваме в края на една пиеса за феи или магия. Остава усещането, че композиторът е знаел какво точно иска да каже и как да го каже, както и увереността, че същността на музиката ще стане ясна с времето.” Не всички обаче споделят възхищението на Шуман – точно „небесната дължина” (симфонията е с времетраене почти час, повече от Деветата симфония на Бетовен!) стъписва първоначално слушателите. И оркестрантите негодуват срещу нейната разточителна продължителност и сложност. Във Виена са представени само първите две части на творбата, а между тях е вклинена … ария из оп. „Лучия ди Ламермур” от Доницети. В Лондон достига едва през 1856 г. - там симфонията е разделена на две части. За да не се отегчи публиката са изпълнени в интервал от седмица. В крайна сметка Шуман се оказва истински пророк. Днес „Голямата” симфония в до мажор заема своето достойно място редом с другия Шубертов шедьовър - Осмата симфония в си минор, известна като „Недовършена”. За разлика от нейната необичайна двучастна структура, Деветата е в класическата четиричастната форма: сонатно алегро – бавна част - скерцо - бърз финал. Шуберт е горещ поклонник на Бетовен, от него усвоява майсторството на мотивната разработка, присъства на премиерата на Деветата му симфония. Точно тя е подтикът и окрилението, година по-късно, да напише своята „голяма” симфония.