Symphony no. 9 in E-flat major, op. 70

Още през есента на 1943 властите поискали от ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ да създаде произведение, прославящо очакваната бъдеща победа във войната. И той обещава, че ще напише голяма симфония за солисти, хор и оркестър, своеобразен аналог на Бетовеновата Девета симфония. Едва в началото на 1945 на среща със студенти композиторът споделя, че е започнал работа над нова симфония и от запазените скици личи, че първоначално действително е замислял пищна официозна творба. Но работата вървяла трудно и скоро той отхвърля този вариант. Започва да пише отново със съвършено друга концепция чак на 26 юли и бързо завършва на 30 август своята Девета. В началото на септември Шостакович и Святослав Рихтер я свирят на четири ръце пред тесен кръг музиканти и приятели. Премиерното изпълнение е на 3 ноември 1945 в Ленинград от Ленинградската филхармония под диригентството на Евгений Мравински, а на 20 ноември симфонията прозвучава и в Москва. Деветата симфония е посрещната с изненада, недоумение, критики. След двете трагични Седма „Ленинградска“ (1941) и Осма (1943) всички очакват триадата негови военни симфонии да завърши с грандиозна триумфална творба, а вместо това се появява сравнително кратка, около половинчасова симфония, без апотеозен хоров финал. „ Искаха от мен фанфари, ода “ – споделя композиторът в спомените си, записани от Соломон Волков. „ Те искаха да напиша величествена Девета симфония. Всички прославяха Сталин и аз трябваше да се включа в това безбожно дело. И те искаха Шостакович да използва четворен състав духови, хор и солисти, за да приветства лидера. Още повече, че Сталин смяташе цифрата Девет за много изгодна: можеше да каже – ето я, нашата национална Девета“. Естествено, Сталин бил силно раздразнен, според Шостакович „ той беше дълбоко обиден, че нямаше хор, няма солисти. И никакъв апотеоз. Нямаше дори нищожно посвещение. Но не можех да напиша апотеоз на Сталин, просто не можех “. След всичко, изстрадано от самия композитор и обкръжаващата го среда през годините на сталинския терор, даже и очакването на нови репресии срещу него не може да пречупи съвестта на големия творец и хуманист. Започнали различни тълкувания на тази 5-частна творба (последните три части свързани), в която началният ведър виталитет на почти класически тип симфонизъм е последван от печална съкровена лирика, динамичният неудържим устрем прераства в дълбока трагика, за да се преобрази след това в светли, причудливи, сякаш Малеровски образи. Съветските критици порицават симфонията заради нейната „ идеологическа слабост “ и неуспеха й да „отрази истинския дух на съветския народ “, някои я наричат лирико-комедийно произведение с драматични елементи, трагедийно-сатиричен памфлет, описват я като копие на Хайдн и неумело подобие на гримаса на Чаплин. „ Остава да се предложи, че Девета симфония е един вид отдих, лека и забавна интерлюдия между значимите творения на Шостакович, временно отхвърляне на големите, сериозни проблеми в името на закачливи, филигранно подстригани дреболии. Но дали е подходящото време за голям художник да се отдаде на отдих, да си почине от съвременните проблеми ?“ – пише авторитетният музиковед И. Нестиев. Дори според един американски критик „ руският композитор не трябваше да изразява чувствата си относно поражението на нацизма по такъв детски начин “. Но много музиканти харесват „светлината, въздуха и радостта “ в симфонията и оценяват – макар и споделено неофициално – неговото смело „ осмиване на всякакъв вид лицемерие, псевдомонументалност и бомбастична помпозност “. Това е приглушеният бунт на твореца, който отказвайки да празнува победата по начина, изискван от Сталин, не само се изправя срещу властта на диктатора, но и своеобразно я омаловажава в музиката си. Деветата симфония не получава Сталинската премия, предложена от колегите на Шостакович, а и след известното Постановление на Политбюро на ЦКП ВКП(б) от 14 февруари 1948, в което и Шостакович е обвинен във формализъм, тя, заедно с други негови творби, била забранена и не е изпълнявана до 1955г.