Bay Ganyo Suite

След операта „Женско царство” (1935), Веселин Стоянов отново се обръща към комичния жанр, но в още по-предизвикателен ракурс – през 1941 г. създава най-известното си произведение Гротескна симфонична сюита „Бай Ганю" по безсмъртното творение на Алеко Константинов (сатиричните очерци за Бай Ганю са публикувани през април 1894 г. в сп. „Мисъл”). Чрез този събирателен образ, големият писател осмива манталитета и ценностите на българските новобогаташи. Ако в Европа с ниската си култура, арогантно самочувствие и тарикатлък Бай Ганьо се проявява като комичен герой, в България - осъзнал, че влизането в политическите среди е път към забогатяване, със своята безкрупулност се превръща в обществена напаст. Дали Бай Ганьо е национален или социален типаж, балкански или всемирен субект – са все въпроси, по които се спори. Невероятният му образ се преражда в различни произведения на изкуството, но в музиката негов единствен „портретист” е Веселин Стоянов. Сюжетна основа на първите три части от сюитата са епизоди от първата част на Алековата книга. Произведението на композитора започва с „Бай Ганю пътува“ (устремен да види и покори „Европата”). Тук са експонирани тематичните мотиви и похвати, характеризиращи героя: преднамерена тромавост и грубоват моторен ритъм, карикатурни ефекти с джазови елементи в хармонията. Тези лайтмотиви звучат, подложени на деформация, и по-нататък в цикличната форма. Втората част - „Бай Ганю във Виена“, е изградена върху две образни сфери: противопоставянето на музикално „нашенското” (недодяланата ръченица на протагониста) и „европейското” (изящният валс на прелестната виенчанка, която среща и започва дебелашки да ухажва). Изобразителните елементи, предадени с ефектна оркестрация, насищат и веселите забавления на безпардонния търговец на розово масло в третата част - „Бай Ганю в банята“. А пасторалната четвърта част („На село”) е своеобразен идиличен апотеоз на българското, на ценното, което с пречистващата сила на хумора е лек за личностните и обществени недъзи. Премиерата на Гротескната сюита е през януари 1942 г. със Софийската филхармония под диригентството на Любомир Романски. Още същата година творбата на Веселин Стоянов е отличена с награда от Българската академия на науките.