Overture (Don Giovanni)

Успехът на „Сватбата на Фигаро” в Прага през 1786 донася нова оперна поръчка за ВОЛФГАНГ АМАДЕУС МОЦАРТ . Той избира темата за „ДОН ЖУАН” . Издигането на чувствените наслади като висша ценност, земният живот като единствена възможност за постигането им, въплътени в образа на вечния съблазнител Дон Жуан, едновременно с това и предизвиканото възмездие като цена за страстта – е вечна тема на човешкото битие. Разновидност на тази тема представлява и Фаустовската трагедия. Историческата основа на образа на вечния съблазнител е с много дълбоки корени. Легендата тръгва от средновековна Испания, от пиесата на Тирсо ди Молина през 1630, минава през литературата на много европейски страни, в това число са Голдони и Молиер, по-късно се пресъздава от Байрон, Хофман, Пушкин, Мериме. Не липсват и музикални интерпретации - през 1761 Глук показва своя балет „Дон Жуан”. Всички автори се ползват от свободата да променят имената и действията на героите си в детайли. Моцарт пристъпва към композиране на операта си през 1787, либретист отново е Лоренцо да Понте (текстописец и в „Сватбата на Фигаро”). Композиторът тук се концентрира не върху интригата, а върху изграждането на цялостен, сложен и богат образ; не върху спорните характеристики на образа, а на ярките му страни като емоционална сила, енергия и обаяние. Моцарт представя образа на демона и свръхчовека, в който бушуват стихията и страстта на любовното преживяване. В операта въпросът за оцеляването е над нравствената победа, победата на демоничното – над покаяннието. Моцарт измества фаустовския въпрос за ценностите, за изкуплението, за моралните стойности в полза на чувствените наслади. Премиерното представяне на операта „Дон Жуан” се съпровожда със забавна история в стила на Моцартовите шеги. Ден преди премиерата увертюрата все още не е била написана. Автентичен разказ от това време съобщава: „Изглежда, че загрижеността на изплашените му приятели, нарастваща с часове, само го е забавлявала; колкото повече това ги обърквало, толкова по-лекомислен ставал Моцарт. Най-накрая, вечерта преди първото представление, след като твърде добре се повеселил, около полунощ той се прибрал в стаята си, започнал да пише и след няколко часа завършил достоен за възхищение шедьовър”. За разлика от посрещането на операта в Прага, изпълнението на „Дон Жуан” във виенския Бургтеатър завършва с провал. Това кара Моцарт да направи компромиси и да внесе известни изменения в текста. Операта се налага твърде бавно, но накрая все пак получава отзивите, които ѝ се полагат: „Ако искат да уличат Моцарт в някаква грешка, то тя ще бъде вероятно една-единствена: подобно изобилие на красоти едва ли не уморява душата и с това именно от време на време замъглява ефекта на цялото. И все пак да пожелаем щастие на художника, чиято единствена грешка се състои в извънредното съвършенство”. Увертюрата към операта демонстрира изключителната способност на Моцарт да обедини симфонично мислене с театрална функция. Бавното встъпление пряко препраща към сцената с Каменния гост и идеята за неизбежното възмездие. Тоналността ре минор и хомофонната фактура внушават усещане за съдбовност и заплаха, своеобразно „memento mori“, обединяващо цялата опера. Следва енергична и бляскава сонатна форма, която разгръща образа на героя Дон Жуан – страстен и импулсивен, без да цитира конкретни следващи теми или арии. Контрастът между встъплението и последващото развитие се възприема като представяне на основния философски въпрос не само в операта, но и в житейски план, този на моралните линии и нарушаването им. текст - Милена Божикова